125 години от рождението на Бруно Шулц - писателят-литературен герой
Днес се навършват се 125 години от рождението и 75 години от гибелта на Шулц - един от най-интересните, най-ценени и обгърнати в тайнственост полски създатели на XX в., самичък трансформирал се в воин на непознати творби.
Полски евреин, роден през 1892 година в австро-унгарското градче Дрохобич, на територията на днешна Украйна, Шулц прекарва съвсем целия си живот в родния си град. Държавата, в която Дрохобич попада, от време на време се сменя, само че нито превратностите на ранния XX в., нито настоящият културен подтекст попадат в самобитната галактика на " Канелените магазини " - първата му книга, която става литературна сензация с обявата си през 1934 година
От творчеството на Шулц са оживели само два му сборника с разкази, както и няколко критически текста, есета, писма, графики и рисунки. Останалото изчезва в последвалата война. 8 години след " Канелените магазини " и 6 след " Санаториум Клепсидра " Шулц е убит на улицата в Дрохобич от нацистите. Според легендата, разказана от най-малко двама израелски писатели - от офицер от Гестапо, който желал да отмъсти на различен офицер, употребявал Шулц да изрисува къщата му.
Краят на този роман - " Ти умъртви моя евреин, а в този момент аз ще убия твоя! " - предизвика известния и създател Давид Гросман да напише книгата си за Холокоста " See Under: Love ". Повече от други създатели ориста на Шулц предизвика писатели - като Филип Рот, Джон Ъпдайк, Исак Башевис Сингер - да пишат за него и даже да го трансформират в собствен воин. " Месията на Стокхолм " на американската писателка Синтия Озик е отдаден на фиктивното намиране на изгубения разказ на Шулц.
След като при започване на годината преиздаде " Канелените магазини ", в този момент издателство предлага в целокупност и втората книга с разкази на Шулц " Санаториум Клепсидра ". Преводът още веднъж е на Магдалена Атанасова, а оформлението е на Кирил Златков. Двете книги имат встъпление от Павел Петров и биографични есета за Шулц и творчеството му от Стефан Русинов (в " Канелените магазини " ) и Антоан Асенов ( " Санаториум Клепсидра " ). В рубриката " Четиво " публикуваме първия роман от " Санаториум Клепсидра ".
ГЕНИАЛНАТА ЕПОХА
I
Обикновено обстоятелствата са подредени във времето, нанизани в него като на конец. Там те си имат своите предходици и последствия, които се тълпят начесто, следват се по петите безкрай и без междина. Това има значение и за ревюто, основното в което е логичността и последователността.Но какво да вършим със събитията, които нямат лично място във времето, със събитията, пристигнали прекомерно късно, когато цялото време към този момент е било раздадено, поделено, разграбено и те са останали, по този начин да се каже, на изсъхнало, нерегистрирани, увиснали във въздуха, бездомни и залутани?
Дали в действителност времето е било тясно за всички събития? Възможно ли е всички места във времето да са били разпродадени? Угрижени тичаме около целия този трен от събития, към този момент подготвени и ние да потеглим.
За Бога, дали някой не е продавал на черно билетите за времето?... Господин кондуктор!
Само умерено! Без непотребна суматоха, ще оправим тая работа сами, без доста звук.
Читателю, чувал ли си нещо за успоредни потоци на времето в двулинейно време? Да, съществуват такива отклонения във времето, малко незаконни в действителност и проблематични, само че когато придвижва контрабандна стока като нашата – такива изключителни събития, които не се поддават на регистрация, човек не може да бъде доста взискателен. Затова дано се опитаме да изведем в някоя точка на историята странично отклоняване, глуха линия и да тласнем по нея незаконните събития. Само без боязън. Това ще стане незабелязано, читателят няма да почувства никакво разтърсване. А кой знае дали в този момент, когато приказваме за това, тази нечиста операция не е към този момент зад тила ни и ние към този момент не сме навлезли в глухата линия.
II
Майка ми дотича уплашена и притисна моя зов в обятията си, искаше да го потуши като пожар, да го попие в гънките на любовта си. Затвори ми устата със своята и взе да вика дружно с мен.
Но аз я отблъснах и като сочех огнения дирек, златната колона, която стърчеше, забита като бодил във въздуха, и не се помръдваше – цялостна с искра и кръжащи прашинки, – извиках: Изтръгни я, извади я!
Камината се надуваше с шарената си цапаница на челото, наля се с кръв и като че ли от конвулсията на вени и сухожилия и от цялата тази напращяла анатомия можеше да се освободи с писклив петльов врясък.
Стоях като разпнат на кръст, възбуден, и с протегнати, изпънати пръсти сочех, сочех яростно, с надълбоко възмущение, натегнат като пътепоказател и тръпнещ в възторг.
Ръката ми ме водеше, непозната и бледа, влачеше ме noдире си, вцепенена, восъчна ръка като изрязаните длани по иконите, като ангелска десница, вдигната за клетва.
Беше към края на зимата. Дните тънеха в локви и задух, а подлютеното им небце пареше. Лъскави ножове режеха медено сочния ден на сребърни резени, на призми, напоени с багри и пикантни аромати. Но циферблатът на пладнето струпваше върху едно нищожно пространство целия искра на тези дни и показваше всички часове, пламтящи и бълващи огън.
В тоя час, като не можеше да побере целия задух, денят се излющваше на листове сребърна ламарина, на хрустящ станиол, и слой по слой откриваше сърцевината си от излят искра. И сякаш това беше малко, та пушеха и комини, изригваха кълбета лъскава пара и всяка минута се разпадаше на сонм ангели, на вилнеещи криле, а небето ги поглъщаше ненаситно, зинало за нови изригвания. От неговите светли бойници изскачаха бели облачета, далечни укрепления се губеха измежду ветрила на застигащи се залпове – под блестящата канонада на невидима артилерия.
Прозорецът на стаята, претъпкан с небе, кипваше от тия безкрайни пориви и преливаше от дантелената пяна, а тя, обхваната от пламъци, димеше измежду огъня, по нея се стичаха златни сенки и трепкаха въздушни пластове. Напреки на килима лежеше пламенен четириъгълник с играещи блясъци и не можеше да се откъсне от пода. Този огнен дирек ме възмущаваше докрай. Стоях като обаян, разкрачил крайници, и виках по него с не собствен глас непознати за мен, люти проклятия.
Ha прага в преддверието като втрещени стояха уплашени родственици, съседи, наконтени лели и чупеха?кършеха ръце. Приближаваха се на пръсти и се отдръпваха, надничаха през вратата, изгарящи от любознание. А аз крещях.
– Виждате ли – крещях на майка си, на брат си, – постоянно съм ви казвал, че всичко е заприщено, зазидано със досада, оковано! А я вижте в този момент какъв изблик, какъв повсеместен подем, каква берекет!...
И плачех от благополучие и от изтощение.
– Събудете се – виках, – елате ми на помощ! Moгa ли самичък да се оправя с това наводняване, мога ли да обгърна тоя потоп? Как сам-самичък да давам отговор на милион просветляващи въпроси, с които ме засипва Бог?
А тъй като мълчаха, аз се провикнах яростно: – Бързайте, гребете с ведра това обилие, трупайте ресурси!
Ала никой не можеше да ме анулира, стояха безпомощни и се озъртаха обратно, отстъпваха зад гърбовете на съседите си.
Тогава се сетих какво да направя и налегнат от вдъхновение, почнах да изваждам от шкафовете остарели фолианти, изписани и разпадащи се сметководни книги на татко ми и ги хвърлях на пода в тоя огнен дирек, който висеше във въздуха и пламтеше. He насмогваха да ми подават хартия. Брат ми и майка ми току тичаха с нови наръчи вестници и списания и ги хвърляха вкупом по земята.
А аз седях измежду тези бумаги, ослепен от искра, с очи, цялостни с детонации, ракети и багри, и рисувах. Рисувах прибързано, в суматоха, косо, диагонално върху печатните и изписани страници. Моите боички препускаха окрилени по колоните нечетливи текстове, описваха гениални драскулки, стремглави зигзази, сплитаха се внезапно в анаграмите на някакви хрумвания, в ребуси на светозарни прозрения и още веднъж се разплитаха в празни и слепи светкавици, търсещи дирята на вдъхновението.
О, тези лъчисти рисунки, изникващи като че ли под непозната ръка, о, тези прозирни цветове и сенки! Колко постоянно и до през днешния ден ги откривам в сънищата си, след толкоз години, на дъното на старите чекмеджета, лъскави и свежи като утро – още влажни от първата роса на деня, фигури, пейзажи, лица!
О, тази синева, смразяваща дъха със задавящ боязън, о, тази зеленина, по-зелена от почудата, о, тези прелюдии и мелодии на багрите, единствено предусетени, единствено пробвали да се назоват!
Защо ги разпилях тогава в пищно равнодушие, с едно необяснимо лековерие? Позволявах на съседите да ровят в тях и да разграбват купищата рисунки. Вземаха по цели връзки. По какви ли къщи не се пръснаха тогава, по какви ли сметища не се въргаляха! Адела облепи с тях стените на кухнята и тя светна и блестна, сякаш през нощта на открито бе навалял сняг.
Това бе изобразяване, изпълнено с жестокости, клопки и офанзиви. Както си седях, под напрежение като лък, имобилен и дебнещ, а към мен листовете блестящо пламтяха под слънцето – задоволително бе загвоздената от молива ми рисунка да направи и минимален опит за бягство. Тогава ръката ми, цяла разтреперана от нови рефлекси и импулси, се нахвърляше върху нея настървено като котка и към този момент непозната, подивяла, хищна, стремително жилеше и хапеше чудовището, понечило да се измъкне под молива. И чак тогава се поотпускаше над хартията, когато мъртвите и към този момент неподвижни остатъци разтвореха в тетрадката многоцветната си и фантастична анатомия като в хербарий.
Това бе смъртоносен лов, битка на живот и гибел. Кой би могъл да отличи в нея атакуващия от атакувания, скопчили се и пръхтящи от гняв, сплели тела с писъци и смут! Случваше се ръката ми да се хвърля в скок по два и по три пъти, та чак на четвъртия или петия лист да докопа жертвата. Неведнъж крещеше от болежка и смут в клещите и щипалата на тия чудовища, гърчещи се под моя скалпел.
С всеки минал час прииждаха от ден на ден видения тълпяха се, предизвикваха тапи, до момента в който един ден това гъмжило към този момент бъкаше по всички пътища и пътеки, по цялата земя плъзнаха шествия, точеха се процесии – безкрайни върволици от чудовища и зверове.
Като по времето на Ной се нижеха тези пъстри шествия, течеха реки от четина и гриви, вълнуващи се гърбове и опашки, безкрайно кимащи глави в такт с вървежа.
Моята стая беше граница и баждарница. Тук се спираха, блъскаха се и жално блееха. Въртяха се и тъпчеха на място неспокойно и диво – гърбати и рогати твари, пременени във всички костюми и доспехи на зоологията, и уплашени сами от себе си, сепнати от личния си маскарад, те гледаха боязливо и зачудено през отворите на власатата кожа и жално мучаха, като че ли под маската някой ги бе стиснал за гърлото.
Дали чакаха да ги назова, да разреша тяхната мистерия, която не разбираха? Или ме питаха за името си, та да влязат в него и да го изпълнят със своята същина? Идваха невиждани грозилища, твари-въпроси, твари-предложения, и аз трябваше да викам и да ги гоня с ръце.
Отстъпяха заднишката, навеждаха глава и гледаха отдолу под вежди, само че се уплитаха изцяло и се връщаха да се стопят в безименния безпорядък, в това стълпотворение от форми. Колко гладки гърбове и гърбици минаха тогава през ръцете ми, какъв брой глави се плъзнаха под тях с кадифена ласка!
По това време разбрах за какво животните имат рога. Това нещо – нещо необяснимо, което не можеше да се вмести в техния жнвот – беше някакъв див и скучен каприз, необмислен и кьорав дебелоглав. Някаква идея-фикс илизаща отвън границите на тяхното създание, изхвъркнала над главата, и сега, в който е видяла бял свят, застинала в осезаема, твърда материя. Там тя е взела дива, непредвидена и невероятна форма, извила се е във фантастична арабеска, невидима за техните очи, само че ужасна, трансформирала се в незнайно число, под чиято опасност те живеят.
Проумях за какво животните са склонни към безразсъдна и дива суматоха, за какво са плашливи до полуда: впрегнати в своето безумство, те не можеха да се измъкнат от гъсталака на рогата, откъдето – свели глава – гледаха тъжно и диво, като че ли търсеха междина в тоя клонак. Рогатите животни надали биха могли да се освободят и те носят на челото си с тъга и примирие дамгата на своето безумие.
Но още по-далеч от светлината бяха котките. Тяхното съвършенство будеше паника. Заключени в прецизността и акуратността на тялото си, те не знаеха що е безумство или отклоняване. За момент се гмуркаха на дъното на своето естество и тогава застиваха в мекото кожухче, ставаха злокобно и тържествено съществени, a очите им се закръгляха като месечина и всмукваха погледа в огнените си фунии. Но единствено по-късно, изхвърлени на брега, на повърхността, те се прозяваха, върнали се в своето безличие, разочаровани и без илюзии.
В живота им, цялостен със затворена в себе си прелест, нямаше място за никаква алтернатнва. И отегчени в този затвор на съвършенството без излаз, обзети от сплин, фучаха със сгърчена бърна, от сплесканата им зурла, разширена от напречни линии, лъхаше безпредметна свирепост.
Долу скришом се промъкваха белки, порове и лисици, разбойниците измежду животните, създания с гузна съвест. Докопали се бяха с лукавство, с интрги, с трикове до своето място в битието, макар проекта на сътворението, и преследвани от ненавистта, застрашени, постоянно нащрек, постоянно несигурни за своето място – те обичаха буйно крадения си, криещ се по дупките живот, подготвени да се оставят да ги раздерат на части в негова отбрана.
Най-сетне се изнизаха всички и в стаята ми се възцари тишина. Отново почнах да рисувам, потопен в книгите си, от които се лъчеше искра. Прозорецът беше отворен и на перваза потреперваха на пролетния вятър гургулици и гугутки. Обръщайки глава, посочваха по едно кръгло стъклено око със стаена нерешителност и летеж. Дните в последно време бяха ту меки, опалови и лъчисти, ту бисерни и наситени със замъглена наслада.
Дойдоха великденските празници и моите родители отпътуваха за цяла седмица при омъжената ми сестра. Оставиха ме самичък у дома – плячка на моето ентусиазъм. Всекн ден Адела ми носеше обяд и закуска. He виждах наличието й, когато застанеше на прага издокарана в тюлове и батиста, от които миришеше на пролет.
През отворения прозорец влизаше лек лъх и пълнеше стаята с отблясъци на далечни пейзажи. Тези багри, довеяни от светли далнини, за момент се задържаха във въздуха и внезапно се стапяха, разтваряха се в модрата сянка, в прочувственост и неспокойствие. Пороят от картини поутихна, потокът от видения изтъня и секна.
И когато хващах алената боичка – по белия свят поемаха фанфарите на щастлива червенина и всички балкони плуваха във вълните на червени флагове, и къщите се нареждаха в церемониален шпалир no улицата. По светли и щастливи пътища маршируваха с парадна стъпка градскитe пожарникари с малиненочервени унформи, а господата повдигаха бомбета с черешов цвят. Черешова наслада, черешово цвърчене на щиглеци пълнеше въздуха, пропит с миризма на лавандула и с меко зарево
А посегнех ли към светлосинята багра – по улиците тръгваше струйнал от всички прозорци отгрев на кобалтовосиня пролет, отваряха се звънко стъкла, едно по едно, цялостни с небесен лазур и огън, перденцата скачаха като по паника и щастлив и лек полъх минаваше през този шпалир, сред издути муселини и олеандри по празните балкони, като че ли от другия завършек на тази дълга и светла алея се е задал някой доста отдалечен и иде насам – блестящ, предхождан от новина, от предусещане, предвестен от лястовичия полет, от снопове светлеещи вейки, разхвърляни от миля на миля.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (812)
Полски евреин, роден през 1892 година в австро-унгарското градче Дрохобич, на територията на днешна Украйна, Шулц прекарва съвсем целия си живот в родния си град. Държавата, в която Дрохобич попада, от време на време се сменя, само че нито превратностите на ранния XX в., нито настоящият културен подтекст попадат в самобитната галактика на " Канелените магазини " - първата му книга, която става литературна сензация с обявата си през 1934 година
От творчеството на Шулц са оживели само два му сборника с разкази, както и няколко критически текста, есета, писма, графики и рисунки. Останалото изчезва в последвалата война. 8 години след " Канелените магазини " и 6 след " Санаториум Клепсидра " Шулц е убит на улицата в Дрохобич от нацистите. Според легендата, разказана от най-малко двама израелски писатели - от офицер от Гестапо, който желал да отмъсти на различен офицер, употребявал Шулц да изрисува къщата му.
Краят на този роман - " Ти умъртви моя евреин, а в този момент аз ще убия твоя! " - предизвика известния и създател Давид Гросман да напише книгата си за Холокоста " See Under: Love ". Повече от други създатели ориста на Шулц предизвика писатели - като Филип Рот, Джон Ъпдайк, Исак Башевис Сингер - да пишат за него и даже да го трансформират в собствен воин. " Месията на Стокхолм " на американската писателка Синтия Озик е отдаден на фиктивното намиране на изгубения разказ на Шулц.
След като при започване на годината преиздаде " Канелените магазини ", в този момент издателство предлага в целокупност и втората книга с разкази на Шулц " Санаториум Клепсидра ". Преводът още веднъж е на Магдалена Атанасова, а оформлението е на Кирил Златков. Двете книги имат встъпление от Павел Петров и биографични есета за Шулц и творчеството му от Стефан Русинов (в " Канелените магазини " ) и Антоан Асенов ( " Санаториум Клепсидра " ). В рубриката " Четиво " публикуваме първия роман от " Санаториум Клепсидра ".
ГЕНИАЛНАТА ЕПОХА
I
Обикновено обстоятелствата са подредени във времето, нанизани в него като на конец. Там те си имат своите предходици и последствия, които се тълпят начесто, следват се по петите безкрай и без междина. Това има значение и за ревюто, основното в което е логичността и последователността.Но какво да вършим със събитията, които нямат лично място във времето, със събитията, пристигнали прекомерно късно, когато цялото време към този момент е било раздадено, поделено, разграбено и те са останали, по този начин да се каже, на изсъхнало, нерегистрирани, увиснали във въздуха, бездомни и залутани?
Дали в действителност времето е било тясно за всички събития? Възможно ли е всички места във времето да са били разпродадени? Угрижени тичаме около целия този трен от събития, към този момент подготвени и ние да потеглим.
За Бога, дали някой не е продавал на черно билетите за времето?... Господин кондуктор!
Само умерено! Без непотребна суматоха, ще оправим тая работа сами, без доста звук.
Читателю, чувал ли си нещо за успоредни потоци на времето в двулинейно време? Да, съществуват такива отклонения във времето, малко незаконни в действителност и проблематични, само че когато придвижва контрабандна стока като нашата – такива изключителни събития, които не се поддават на регистрация, човек не може да бъде доста взискателен. Затова дано се опитаме да изведем в някоя точка на историята странично отклоняване, глуха линия и да тласнем по нея незаконните събития. Само без боязън. Това ще стане незабелязано, читателят няма да почувства никакво разтърсване. А кой знае дали в този момент, когато приказваме за това, тази нечиста операция не е към този момент зад тила ни и ние към този момент не сме навлезли в глухата линия.
II
Майка ми дотича уплашена и притисна моя зов в обятията си, искаше да го потуши като пожар, да го попие в гънките на любовта си. Затвори ми устата със своята и взе да вика дружно с мен.
Но аз я отблъснах и като сочех огнения дирек, златната колона, която стърчеше, забита като бодил във въздуха, и не се помръдваше – цялостна с искра и кръжащи прашинки, – извиках: Изтръгни я, извади я!
Камината се надуваше с шарената си цапаница на челото, наля се с кръв и като че ли от конвулсията на вени и сухожилия и от цялата тази напращяла анатомия можеше да се освободи с писклив петльов врясък.
Стоях като разпнат на кръст, възбуден, и с протегнати, изпънати пръсти сочех, сочех яростно, с надълбоко възмущение, натегнат като пътепоказател и тръпнещ в възторг.
Ръката ми ме водеше, непозната и бледа, влачеше ме noдире си, вцепенена, восъчна ръка като изрязаните длани по иконите, като ангелска десница, вдигната за клетва.
Беше към края на зимата. Дните тънеха в локви и задух, а подлютеното им небце пареше. Лъскави ножове режеха медено сочния ден на сребърни резени, на призми, напоени с багри и пикантни аромати. Но циферблатът на пладнето струпваше върху едно нищожно пространство целия искра на тези дни и показваше всички часове, пламтящи и бълващи огън.
В тоя час, като не можеше да побере целия задух, денят се излющваше на листове сребърна ламарина, на хрустящ станиол, и слой по слой откриваше сърцевината си от излят искра. И сякаш това беше малко, та пушеха и комини, изригваха кълбета лъскава пара и всяка минута се разпадаше на сонм ангели, на вилнеещи криле, а небето ги поглъщаше ненаситно, зинало за нови изригвания. От неговите светли бойници изскачаха бели облачета, далечни укрепления се губеха измежду ветрила на застигащи се залпове – под блестящата канонада на невидима артилерия.
Прозорецът на стаята, претъпкан с небе, кипваше от тия безкрайни пориви и преливаше от дантелената пяна, а тя, обхваната от пламъци, димеше измежду огъня, по нея се стичаха златни сенки и трепкаха въздушни пластове. Напреки на килима лежеше пламенен четириъгълник с играещи блясъци и не можеше да се откъсне от пода. Този огнен дирек ме възмущаваше докрай. Стоях като обаян, разкрачил крайници, и виках по него с не собствен глас непознати за мен, люти проклятия.
Ha прага в преддверието като втрещени стояха уплашени родственици, съседи, наконтени лели и чупеха?кършеха ръце. Приближаваха се на пръсти и се отдръпваха, надничаха през вратата, изгарящи от любознание. А аз крещях.
– Виждате ли – крещях на майка си, на брат си, – постоянно съм ви казвал, че всичко е заприщено, зазидано със досада, оковано! А я вижте в този момент какъв изблик, какъв повсеместен подем, каква берекет!...
И плачех от благополучие и от изтощение.
– Събудете се – виках, – елате ми на помощ! Moгa ли самичък да се оправя с това наводняване, мога ли да обгърна тоя потоп? Как сам-самичък да давам отговор на милион просветляващи въпроси, с които ме засипва Бог?
А тъй като мълчаха, аз се провикнах яростно: – Бързайте, гребете с ведра това обилие, трупайте ресурси!
Ала никой не можеше да ме анулира, стояха безпомощни и се озъртаха обратно, отстъпваха зад гърбовете на съседите си.
Тогава се сетих какво да направя и налегнат от вдъхновение, почнах да изваждам от шкафовете остарели фолианти, изписани и разпадащи се сметководни книги на татко ми и ги хвърлях на пода в тоя огнен дирек, който висеше във въздуха и пламтеше. He насмогваха да ми подават хартия. Брат ми и майка ми току тичаха с нови наръчи вестници и списания и ги хвърляха вкупом по земята.
А аз седях измежду тези бумаги, ослепен от искра, с очи, цялостни с детонации, ракети и багри, и рисувах. Рисувах прибързано, в суматоха, косо, диагонално върху печатните и изписани страници. Моите боички препускаха окрилени по колоните нечетливи текстове, описваха гениални драскулки, стремглави зигзази, сплитаха се внезапно в анаграмите на някакви хрумвания, в ребуси на светозарни прозрения и още веднъж се разплитаха в празни и слепи светкавици, търсещи дирята на вдъхновението.
О, тези лъчисти рисунки, изникващи като че ли под непозната ръка, о, тези прозирни цветове и сенки! Колко постоянно и до през днешния ден ги откривам в сънищата си, след толкоз години, на дъното на старите чекмеджета, лъскави и свежи като утро – още влажни от първата роса на деня, фигури, пейзажи, лица!
О, тази синева, смразяваща дъха със задавящ боязън, о, тази зеленина, по-зелена от почудата, о, тези прелюдии и мелодии на багрите, единствено предусетени, единствено пробвали да се назоват!
Защо ги разпилях тогава в пищно равнодушие, с едно необяснимо лековерие? Позволявах на съседите да ровят в тях и да разграбват купищата рисунки. Вземаха по цели връзки. По какви ли къщи не се пръснаха тогава, по какви ли сметища не се въргаляха! Адела облепи с тях стените на кухнята и тя светна и блестна, сякаш през нощта на открито бе навалял сняг.
Това бе изобразяване, изпълнено с жестокости, клопки и офанзиви. Както си седях, под напрежение като лък, имобилен и дебнещ, а към мен листовете блестящо пламтяха под слънцето – задоволително бе загвоздената от молива ми рисунка да направи и минимален опит за бягство. Тогава ръката ми, цяла разтреперана от нови рефлекси и импулси, се нахвърляше върху нея настървено като котка и към този момент непозната, подивяла, хищна, стремително жилеше и хапеше чудовището, понечило да се измъкне под молива. И чак тогава се поотпускаше над хартията, когато мъртвите и към този момент неподвижни остатъци разтвореха в тетрадката многоцветната си и фантастична анатомия като в хербарий.
Това бе смъртоносен лов, битка на живот и гибел. Кой би могъл да отличи в нея атакуващия от атакувания, скопчили се и пръхтящи от гняв, сплели тела с писъци и смут! Случваше се ръката ми да се хвърля в скок по два и по три пъти, та чак на четвъртия или петия лист да докопа жертвата. Неведнъж крещеше от болежка и смут в клещите и щипалата на тия чудовища, гърчещи се под моя скалпел.
С всеки минал час прииждаха от ден на ден видения тълпяха се, предизвикваха тапи, до момента в който един ден това гъмжило към този момент бъкаше по всички пътища и пътеки, по цялата земя плъзнаха шествия, точеха се процесии – безкрайни върволици от чудовища и зверове.
Като по времето на Ной се нижеха тези пъстри шествия, течеха реки от четина и гриви, вълнуващи се гърбове и опашки, безкрайно кимащи глави в такт с вървежа.
Моята стая беше граница и баждарница. Тук се спираха, блъскаха се и жално блееха. Въртяха се и тъпчеха на място неспокойно и диво – гърбати и рогати твари, пременени във всички костюми и доспехи на зоологията, и уплашени сами от себе си, сепнати от личния си маскарад, те гледаха боязливо и зачудено през отворите на власатата кожа и жално мучаха, като че ли под маската някой ги бе стиснал за гърлото.
Дали чакаха да ги назова, да разреша тяхната мистерия, която не разбираха? Или ме питаха за името си, та да влязат в него и да го изпълнят със своята същина? Идваха невиждани грозилища, твари-въпроси, твари-предложения, и аз трябваше да викам и да ги гоня с ръце.
Отстъпяха заднишката, навеждаха глава и гледаха отдолу под вежди, само че се уплитаха изцяло и се връщаха да се стопят в безименния безпорядък, в това стълпотворение от форми. Колко гладки гърбове и гърбици минаха тогава през ръцете ми, какъв брой глави се плъзнаха под тях с кадифена ласка!
По това време разбрах за какво животните имат рога. Това нещо – нещо необяснимо, което не можеше да се вмести в техния жнвот – беше някакъв див и скучен каприз, необмислен и кьорав дебелоглав. Някаква идея-фикс илизаща отвън границите на тяхното създание, изхвъркнала над главата, и сега, в който е видяла бял свят, застинала в осезаема, твърда материя. Там тя е взела дива, непредвидена и невероятна форма, извила се е във фантастична арабеска, невидима за техните очи, само че ужасна, трансформирала се в незнайно число, под чиято опасност те живеят.
Проумях за какво животните са склонни към безразсъдна и дива суматоха, за какво са плашливи до полуда: впрегнати в своето безумство, те не можеха да се измъкнат от гъсталака на рогата, откъдето – свели глава – гледаха тъжно и диво, като че ли търсеха междина в тоя клонак. Рогатите животни надали биха могли да се освободят и те носят на челото си с тъга и примирие дамгата на своето безумие.
Но още по-далеч от светлината бяха котките. Тяхното съвършенство будеше паника. Заключени в прецизността и акуратността на тялото си, те не знаеха що е безумство или отклоняване. За момент се гмуркаха на дъното на своето естество и тогава застиваха в мекото кожухче, ставаха злокобно и тържествено съществени, a очите им се закръгляха като месечина и всмукваха погледа в огнените си фунии. Но единствено по-късно, изхвърлени на брега, на повърхността, те се прозяваха, върнали се в своето безличие, разочаровани и без илюзии.
В живота им, цялостен със затворена в себе си прелест, нямаше място за никаква алтернатнва. И отегчени в този затвор на съвършенството без излаз, обзети от сплин, фучаха със сгърчена бърна, от сплесканата им зурла, разширена от напречни линии, лъхаше безпредметна свирепост.
Долу скришом се промъкваха белки, порове и лисици, разбойниците измежду животните, създания с гузна съвест. Докопали се бяха с лукавство, с интрги, с трикове до своето място в битието, макар проекта на сътворението, и преследвани от ненавистта, застрашени, постоянно нащрек, постоянно несигурни за своето място – те обичаха буйно крадения си, криещ се по дупките живот, подготвени да се оставят да ги раздерат на части в негова отбрана.
Най-сетне се изнизаха всички и в стаята ми се възцари тишина. Отново почнах да рисувам, потопен в книгите си, от които се лъчеше искра. Прозорецът беше отворен и на перваза потреперваха на пролетния вятър гургулици и гугутки. Обръщайки глава, посочваха по едно кръгло стъклено око със стаена нерешителност и летеж. Дните в последно време бяха ту меки, опалови и лъчисти, ту бисерни и наситени със замъглена наслада.
Дойдоха великденските празници и моите родители отпътуваха за цяла седмица при омъжената ми сестра. Оставиха ме самичък у дома – плячка на моето ентусиазъм. Всекн ден Адела ми носеше обяд и закуска. He виждах наличието й, когато застанеше на прага издокарана в тюлове и батиста, от които миришеше на пролет.
През отворения прозорец влизаше лек лъх и пълнеше стаята с отблясъци на далечни пейзажи. Тези багри, довеяни от светли далнини, за момент се задържаха във въздуха и внезапно се стапяха, разтваряха се в модрата сянка, в прочувственост и неспокойствие. Пороят от картини поутихна, потокът от видения изтъня и секна.
И когато хващах алената боичка – по белия свят поемаха фанфарите на щастлива червенина и всички балкони плуваха във вълните на червени флагове, и къщите се нареждаха в церемониален шпалир no улицата. По светли и щастливи пътища маршируваха с парадна стъпка градскитe пожарникари с малиненочервени унформи, а господата повдигаха бомбета с черешов цвят. Черешова наслада, черешово цвърчене на щиглеци пълнеше въздуха, пропит с миризма на лавандула и с меко зарево
А посегнех ли към светлосинята багра – по улиците тръгваше струйнал от всички прозорци отгрев на кобалтовосиня пролет, отваряха се звънко стъкла, едно по едно, цялостни с небесен лазур и огън, перденцата скачаха като по паника и щастлив и лек полъх минаваше през този шпалир, сред издути муселини и олеандри по празните балкони, като че ли от другия завършек на тази дълга и светла алея се е задал някой доста отдалечен и иде насам – блестящ, предхождан от новина, от предусещане, предвестен от лястовичия полет, от снопове светлеещи вейки, разхвърляни от миля на миля.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (812)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ