Без патриарх честваме 71 години от провъзгласяването на Българската патриаршия
Днес се навършват 71 години от провъзгласяването на Българската патриаршия.
На 10 май 1953 година, в последния ден от работата си, Третият църковно-народен събор на Православната ни черква взема историческото решение за възобновяване на нейния патриаршески статут – решение, посредством което поправя една историческа неправда и сбъдва фантазиите и очакванията на генерации православни християни от българския жанр, отдали силите и живота си за духовната ни независимост и църковната ни самостоятелност.
Започнала историческото си битие в далечната 870 година като архиепископия на Константинополския патриаршески трон, Българската черква е удостоена с най-високия в православния свят патриаршески статут още в интервала на Първата българска страна, с цел да изгуби този статут, дружно със загубата и на държавната автономия, при започване на единадесетото столетие, бидейки намалена от завоевателя още веднъж до ранга на архиепископия – Охридската българска архиепископия.
След отхвърлянето от народа ни на византийската власт и въздигането на Втората българска страна, през 1235 година е провъзгласена и светата Търновска патриаршия: славна Църква, радвала се на високо самопризнание и престиж в целия феодален християнски свят, която просъществува до времената на османското настъпление, когато е погълната от Вселенската патриаршия на Константинопол и когато единствено Охридската архиепископия остава да напомня на православните българи за славното им минало.
Ала столетията на двойна – държавна и църковна – несамостоятелност не съумяват да пречупят и да прекършат свободолюбивия православен български дух. В изискванията на неравна битка, с доста неизменност и значително жертви, през 1870 година – тъкмо хилядолетие след исторически първото основаване на Българската черква – предците ни съумяват да извоюват възобновяване на църковната ни автономия, в лицето на Българската екзархия; през 1945 година е снета схизмата, наложена ни от Вселенската Патриаршия; с цел да се стигне и до заветната 1953 година и още веднъж възобновеното ни патриаршеско достолепие.
През целия този дълъг и бодлив исторически път православният български жанр, без значение от всички тествания и всевъзможните изкушения, на които беше подлаган, остана правилен в най-главното: през цялото това време духовните ни водачи, свещенството и монашеството и всички наши почтени предшественици останаха твърди в православната религия, като не се отклониха нито наляво, нито надясно от царския път, само че запазиха и опазиха чиста „ вярата, един път вечно предадена на светиите “ (Иуда. 1:3).
А тези тествания и изкушения не бяха малко. Множеството опити за склоняване към позорна уния с Папството, към ислямизация – в епохи под османска власт, и към дефинитивно обособяване на българския народ от светото Православие и обособяването му в национално несъмнено вероизповедание – в дългите десетилетия на достопечална схизма с Вселенската патриаршия, вместо да отклонят народа ни от православната религия, съумяха единствено да го утвърдят още повече в избора, изработен още през деветото столетие от нашия богоувенчан покръстител – светия равноапостолен Борис Първи Михаил. Примерът на великия роден светец св. патриарх Евтимий и неговото молитвено покровителство, са били постоянно пътеводна светлина за нашата Църква и нашия народ.
Целият този сложен, но почтено извървян от народа ни исторически път, ни дава мотив и съображение през днешния ден, отбелязвайки седемдесет и първата годишнина от възобновяване на патриаршеското достолепие на родната ни света Православна черква, да кажем, дружно със свети деятел Павел, от името на целия православен български жанр: „ С положителния героизъм се подвизах… вярата опазих “ (2 Тим. 4:7). И да продължим дружно по този стеснен, но избавителен път – към венеца на правдата, с който Господ увенчава тези, които са Му правилни до дъно.
Подвигът и образецът, оставени ни от тях, от достойните наши екзарси Антим, Йосиф и Стефан, и изобщо от всички строители на светата ни Православна черква през столетията, ни задължават към още повече старание в интерес на обичния ни православен народ, за популярност на Бога и в одобряване задачата на светата Христова Църква в актуалния свят. /БГНЕС
На 10 май 1953 година, в последния ден от работата си, Третият църковно-народен събор на Православната ни черква взема историческото решение за възобновяване на нейния патриаршески статут – решение, посредством което поправя една историческа неправда и сбъдва фантазиите и очакванията на генерации православни християни от българския жанр, отдали силите и живота си за духовната ни независимост и църковната ни самостоятелност.
Започнала историческото си битие в далечната 870 година като архиепископия на Константинополския патриаршески трон, Българската черква е удостоена с най-високия в православния свят патриаршески статут още в интервала на Първата българска страна, с цел да изгуби този статут, дружно със загубата и на държавната автономия, при започване на единадесетото столетие, бидейки намалена от завоевателя още веднъж до ранга на архиепископия – Охридската българска архиепископия.
След отхвърлянето от народа ни на византийската власт и въздигането на Втората българска страна, през 1235 година е провъзгласена и светата Търновска патриаршия: славна Църква, радвала се на високо самопризнание и престиж в целия феодален християнски свят, която просъществува до времената на османското настъпление, когато е погълната от Вселенската патриаршия на Константинопол и когато единствено Охридската архиепископия остава да напомня на православните българи за славното им минало.
Ала столетията на двойна – държавна и църковна – несамостоятелност не съумяват да пречупят и да прекършат свободолюбивия православен български дух. В изискванията на неравна битка, с доста неизменност и значително жертви, през 1870 година – тъкмо хилядолетие след исторически първото основаване на Българската черква – предците ни съумяват да извоюват възобновяване на църковната ни автономия, в лицето на Българската екзархия; през 1945 година е снета схизмата, наложена ни от Вселенската Патриаршия; с цел да се стигне и до заветната 1953 година и още веднъж възобновеното ни патриаршеско достолепие.
През целия този дълъг и бодлив исторически път православният български жанр, без значение от всички тествания и всевъзможните изкушения, на които беше подлаган, остана правилен в най-главното: през цялото това време духовните ни водачи, свещенството и монашеството и всички наши почтени предшественици останаха твърди в православната религия, като не се отклониха нито наляво, нито надясно от царския път, само че запазиха и опазиха чиста „ вярата, един път вечно предадена на светиите “ (Иуда. 1:3).
А тези тествания и изкушения не бяха малко. Множеството опити за склоняване към позорна уния с Папството, към ислямизация – в епохи под османска власт, и към дефинитивно обособяване на българския народ от светото Православие и обособяването му в национално несъмнено вероизповедание – в дългите десетилетия на достопечална схизма с Вселенската патриаршия, вместо да отклонят народа ни от православната религия, съумяха единствено да го утвърдят още повече в избора, изработен още през деветото столетие от нашия богоувенчан покръстител – светия равноапостолен Борис Първи Михаил. Примерът на великия роден светец св. патриарх Евтимий и неговото молитвено покровителство, са били постоянно пътеводна светлина за нашата Църква и нашия народ.
Целият този сложен, но почтено извървян от народа ни исторически път, ни дава мотив и съображение през днешния ден, отбелязвайки седемдесет и първата годишнина от възобновяване на патриаршеското достолепие на родната ни света Православна черква, да кажем, дружно със свети деятел Павел, от името на целия православен български жанр: „ С положителния героизъм се подвизах… вярата опазих “ (2 Тим. 4:7). И да продължим дружно по този стеснен, но избавителен път – към венеца на правдата, с който Господ увенчава тези, които са Му правилни до дъно.
Подвигът и образецът, оставени ни от тях, от достойните наши екзарси Антим, Йосиф и Стефан, и изобщо от всички строители на светата ни Православна черква през столетията, ни задължават към още повече старание в интерес на обичния ни православен народ, за популярност на Бога и в одобряване задачата на светата Христова Църква в актуалния свят. /БГНЕС
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ