Днес се навършват 20 години от смъртта на българския писател

Днес се навършват 20 години от гибелта на българския публицист и драматург. Снимка: Божидар Тодоров

Убеден съм, че безпорядъкът е естественият тип на света. Това споделя в изявление през 1999 година Йордан Радичков. Днес се навършват 20 години от кончината на българския публицист и драматург. Според него хората бъркат, като се мъчат да поправят бъркотиите в света. „ Човекът желае да подреди света, когато е некадърен да тури ред у себе си “, споделя той.

Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 година в  село Калиманица до Берковица. Селото е разрушено през 1969 година поради градежа на язовир „ Огоста “. Жителите му са разселени в близките селища, а къщите - разрушени. Родното си село Йордан Радичков назовава „ моята дребна литературна орница “ и „ село, изпаднало от каруцата на Бога “. 

На шест години той изгубва гласа си, уплашен от куче. Единствен другар му става глухонямо съседско момиче, което си играело с него. Той не разбирал какво се опитвала да му каже и по тази причина години по-късно споделя: „ Винаги, когато пиша, имам възприятието, че зад мен стои още един човек и ме гледа през рамото. И се усещам длъжен, когато приказвам, да приказвам от името на още един човек, който не може да приказва -  това е Глухонямата “.  На 13 години Радичков остава без татко.

Началното си обучение приключва в прилежащото село Гаганица. През 1947 година приключва гимназията в Берковица. По български език и литература учителите не му пишели повече от междинен, тъй като не можел да напише съчинение по разпоредбите. „ Няма пролог, ревю и умозаключение. Аз по този начин продължих да пиша до края на живота си. Една история мога да я стартира, от кое място желая “, споделя Йордан Радичков. На въпроса кой е най-щастливият интервал в живота му, писателят дава отговор, че е

признателен на ориста, че е роден в Северозападна България. Неведнъж е заявявал, че черпи сюжети за творчеството си от своя роден край, който го омагьосва.

Призванието си открива инцидентно. Разболява се от туберкулоза и постъпва на лекуване в санаториума в Искрец. След като се прибира в родното си село, от нямане какво да прави, стартира да написа дребни истории и да ги праща до в. „ Народна юноша “. Това са „ историйки, свързани със сезоните – есен, зима, сняг, дебели преспи… “, споделя Йордан Радичков. Пишел ги на ръка и ги изпращал до редакцията на вестника. Главният редактор на „ Народна юноша “  Христо Цачев, впечатлен от стила и образността на Йордан Радичков, му предлага да стане

сътрудник на вестника за Враца. Първият му репортаж за вестника е озаглавен  „ Ще приберем в точния момент богатата годишна продукция “.

През 1952 година е назначен за помощник в софийската редакция на вестника. Той  започва да написа очерци, като се подписва с презимето си Димитров. Главният редактор на вестника му предлага да си измисли по-запомнящо се име. Бъдещият публицист взема решение да употребява фамилното име на дядо си Трайчо – Радичков. И по този начин под дописка в „ Народна юноша “ за първи път се появява името Йордан Радичков. С дописките и очерците за вестника писателят от време на време имал проблеми, тъй като не пишел като другите и особеният му жанр обърквал редакторите. Упреквали го, че им дава материали, които не трябват на броя, само че ги разгласили, тъй като били увлекателно написани. 

През 1953 година Йордан Радичков и Дамян Обрешков са командировани от „ Народна юноша “ в Източните Родопи. Репортажите си Йордан Радичков написа бързо на машина и без да поправя съвсем нищо. От пътуването им в градовете Мадан, Рудозем, Златоград те вършат пътепис, в който всеки написа своята част, оповестена в няколко следващи броеве на вестника. От тази командировка  Йордан Радичков събира хрумвания и облици за първия си  разказ  „ Той идва, Имигю, чуваш ли “, оповестен през 1953 година във в. „ Литературен фронт “. 

През 1954 – 1960 година Йордан Радичков е редактор във в. „ Вечерни вести “. От 1960 година до 1962 година той е в състава на Сценарната комисия към „ Българска кинематография ". От 1962 година до 1969 година Йордан Радичков работи като редактор и член на публицистичната гилдия  във в. „ Литературен фронт “, където завежда отдел „ Белетристика “.

В огромна част от творбите си Йордан Радичков претворява истории за самодиви, караконджули и всевъзможни чудатости от родното си село Калиманица,

които е слушал да се описват по седянки. В своите разкази, новели и театрални пиеси Йордан Радичков употребява оръжието на гротеската против глупостта на света, пишат от списание „ Куриер на ЮНЕСКО “ и прибавят, че той черпи изкуството си от селската мъдрост. През 1959 година се появява първият му алманах с разкази „ Сърцето бие за хората ". Следват сборниците му с разкази „ Прости ръце “(1961),  „ Обърнато небе “(1962).  През 1964 година разгласява сборниците с разкази „ Планинско цвете ” и  „ Шарена рогозка ”.  Книгата, с която Йордан Радичков провокира дискусия в литературните среди с причудливите си герои и случки, е сборникът с разкази „ Свирепо въодушевление ", излязъл през 1965 година В него са оповестени разказите му „ Верблюд “, „ Патицата “ и „ Лисицата, която се преструваше на умряла “. От митичното село Черказки из страната и Европа изплуват странни създания -вълци, верблюди, клюводръвци, спешени врани, жаби, врабчета и лисици, които се вършат на умрели, а дръзкото „ Мамка му и прасе! “ смущава литературната рецензия.  От тази книга се появява и признакът на Йордан Радичков – паниката. През 1966 година писателят издава пътеписната книга за Сибир „ Неосветените дворове “, а през 1967 година се появява новелата му „ Козел “.  Следват „ Ние, врабчетата " (1968), „ Барутен буквар “ (1969), „ Скални рисунки " (1970), „ Плява и зърно " (1972), „ Как по този начин? " (1974), „ Малко родно място " (1974), „ Спомени за коне " (1975), „ Малка северна сага " (1980), „ Нежната серпантина " (1983), „ По водата “ (1983).  Издава романите „ Всички и никой " (1975), „ Прашка " (1977).  

Белетристичните произведения на Йордан Радичков са преведени допълнително от 50 страни на 37 езика, измежду които на британски, белоруски, гръцки, датски, естонски, испански, италиански, литовски, македонски, молдавски, немски, норвежки, полски, португалски, румънски, съветски, словашки, сърбохърватски, тюркменски, украински, маджарски, финландски, фламандски, френски, чешки и шведски език.

По негови сюжети са снимани филмите „ Горещо пладне " през 1966 година, „ Привързаният балон " през 1967 година и  „ Последно лято " през 1974 г. 

През 1967 година Йордан Радичков написа първата си театрална пиеса „ Суматоха “. Тя е сложена  в Държавния язвителен спектакъл „ Алеко Константинов “ на 30 март 1967 година от режисьора Методи Андонов.  През 1995 година в Театъра на Българската войска за първи път слагат неговата пиеса „ Опит за хвърчене “  под режисурата на Крикор Азарян. По мотив премиерата на пиесата Йордан Радичков споделя, че към този момент „ никой не желае да хвърчи “. Четири години по-късно на въпроса кого от героите на деня би натоварил на своя балон той дава отговор: „ Никого не бих качил на балона. „ Опит за хвърчене “ е игра за огромни деца. Сега ние остаряхме, без да се усетим, убихме децата в себе си. Човек непрестанно убива нещо в себе си, до момента в който най-после и самичък себе си изтреби “.  
На въпроса по какъв начин се отнася към драматизацията по негови творби Йордан Радичков дава отговор в изявление през 1999 година  по мотив неговата 70-годишнина. „ Отнасям се добре, още повече, че някои от драматизациите са в действителност хубави. Тук бих загатнал „ Луда трева “ на Маргарита Младенова в спектакъл „ Сфумато “, както и „ Епични времена “ на Петринел Гочев в театъра в Пазарджик “, споделя той. Автор е на пиесите „ Януари ", „ Лазарица ", написана особено за Апостол Карамитев и режисьора Методи Андонов, „ Кошници ",  „ Нова библия ", „ Образ и сходство ".  Пиесите на писателя са поставяни в Австрия, Беларус, Германия, Дания, Естония, Кипър, Литва, Полша, Румъния, Русия, Съединени американски щати, Украйна, Унгария, Финландия, Чехия, Швейцария.

От 1973 година до 1986 година Йордан Радичков е консултант в Съвета за развиване на духовните полезности на обществото към Държавния съвет. От 22 май 1968 година до 29 март 1989 година е заместник-председател на Съюза на българските писатели, а от 1986 година до януари 1990 година - и заместник-председател на българския П.Е.Н. клуб. 

Йордан Радичков е един от 12-те интелектуалци, поканени на 19 януари 1989 година на историческата закуска с президента на Франция Франсоа Митеран

в посолството на Франция в София, на която са разисквани проблеми на публичното развиване в България,   На 10 юни 1990 година Йордан Радичков е определен е за народен представител в VII Велико национално заседание. На 15 август 1990 година той подава оставка като депутат. В речта си от парламентарната естрада той обосновава претекстовете си, като показва: „ Никога не бях си представял, че можем дотам да занемарим народа си. Озлобление, неучтивост и безпардонност се разплискват на всички места и във всичко. България продължава да бъде сцена на политически битки и пристрастености. Великото национално заседание също се трансформира в такава сцена... Нека не забравяме, че има една друга, доста по-голяма сцена на пристрастия - тази сцена е цялостното със синини национално сърце. Нека не усилваме синините по това сърце “. 

През 1999 година  по мотив 70-годишнината на писателя излиза сборникът „ Литературната орница ", в който са събрани 42 изявленията с Йордан Радичков от 1962 година до 1999 година - четири, взети от представители на разнообразни редакции и оповестени без автограф, 16 - взети от дами и 22 - от мъже. Най-много диалози с Радичков - четири, е съумял да направи Атанас Свиленов, следван от Кеворк Кеворкян, Димитър Стайков, Любомира Парпулова и Кристина Патрашкова. От книгата читателят узнава, че обичаният звяр на писателя е язовец, че обичаният му тим е „ Славия ", че ненавижда търпимостта и харесва благонадеждните хора, че няма друго обичано изкуство с изключение на писането. В изявление за годишния сборник за изкуство Et Cetera през април 2001 година

Йордан Радичков споделя, че човек е добре да има повече от една сексапил. За него съблазните са две - прозата и драматургията.

Авторът показва, че не може да дефинира дали писането храни душата му и припомня, че с изключение на душата, човек би трябвало да  подхранва и своето въображение, тъй като човек без въображение е изгубен човек. 

В алманаха той е показан с текстове и негови рисунки, както и със фотоси със фамилията му, хора на изкуството и от представления по негови пиеси – „ Лазарица " с Григор  Вачков, режисура на Младен Киселов и с Рангел Вълчанов под режисурата на Юлия Огнянова, спектакли на „ Януари " на Любомир  Шарланджиев и на Стоян Камбарев, „ Суматоха " на Иван Добчев и други. На 23 октомври 2003 година във връзка 75-годишнината на Йордан Радичков е показан сборникът „ Скитащи думи ", включващ непубликувани 50 изявленията с писателя от 1974 година до 2003 година  Сред техните създатели са Алек Попов, Атанас Свиленов, Лили Маринкова, Валери Найденов, Антоанета Войникова, Иван Матанов с  5 изявленията, Силвия Чолева. 

Йордан Радичков е лауреат на Димитровска премия от 1971 година Той е притежател на медал „ Народна република България " първа степен (1979). През 1984 година му е присъдена Международната италианска премия „ Гринцане Кавур ", учредена от Международното издателско сдружение (СЕИ) в Торино и от Общинския съвет в град Алба. Четири години по-късно е почетен с шведската държавна премия за заслуги „ Северна звезда ", а през 1993 година е вписан в почетния лист на Международния съвет за детска книга. Тогава получава почетен „ Ханс Кристиан Андерсен ", диплом и грамота. Същата година е почетен и с първата премия за изцяло творчество на издателство „ Христо Ботев “. През 1994 година е почетен с премията на Съюза на българските писатели за детска литература за „ Малки жабешки истории ". 

На 23 май 1996 година Йордан Радичков получава премията „ Аскеер " за повсеместен принос към театралното изкуство. На церемонията при връчване на оценката писателят споделя:  „ Чувствам се като бучка захар в кофа с вода “. 

През януари 2000 година писателят е почетен с медал „ Стара планина " първа степен за заслугите му към актуалната българска литература и приноса му като създател. На 29 ноември 2001 година Йордан Радичков получава огромната премия за литература на СУ „ Свети Климент Охридски " - почетен знак на университета със синя лента и икона на Св. Климент Охридски. „ Разкази ме обгръщаха непрекъснато и отвред, вълнуваха ме, вселиха се някак си в мен, превзеха ме целия ", споделя Йордан Радичков по време на церемонията, на която ректорът на университета проф. Боян Биолчев афишира, че кандидатурата на Йордан Радичков за Нобелова премия за литература ще бъде изпратена в Стокхолм на 3 декември 2001 година За повторно писателят е номиниран за Нобелова премия за литература. Първият път е през 1981 година  Той е единственият българин два пъти номиниран за Нобелова премия за литература. На 14 ноември 2003 година писателят получава държавната премия „ Паисий Хилендарски “. 

На въпроса какво мисли Радичков за Радичков през 1999 година, писателят дава отговор: „ Аз стартирам да се изгубвам от самия себе си и заран, като се бръсна и се виждам в огледалото, виждам все по-слабо и неясно обрисувани контурите си.  Боя се, че някоя заран, като стана и погледна огледалото, няма да видя нищо ".  

Йордан Радичков умира на 21 януари 2004 година След гибелта му на негово име е наименуван централният площад в Берковица, а през 2017 година в града е открит културен център „ Йордан Радичков ".  През септември 2007 година в Берковица е открит монумент на писателя, наименуван „ Дървото на живота “. Той е направен от древен бряст, върху чийто дънер са изобразени герои от творби на Йордан Радичков – врабчета, свраки, кучета. Дървопластиката пресъздава селския обичай на магичните Радичкови разкази. Необикновеният монумент е направен от скулптора Димитър Симеонов – Гоцак и дърворезбаря Чавдар Антов. На 14 ноември 2007 година монумент на Йордан Радичков е открит в градината до Националната художествена изложба в София, на 20 ноември 2008 година е открит монумент на писателя в Монтана в градския парк „ Монтанезиум ". Паметникът е дело на скулптора Георги Чапкънов. 

На 22 април 2020 г. община Берковица учредява литературна премия на името на Йордан Радичков, която се връчва на създатели, издали алманах с разкази през последните две години.  На името на писателя е наименуван връх на остров Ливингстън. 

Инфо: Българска телеграфна агенция