Парковото изкуство
Днес парковете се смятат за неразделна част от градската среда. Това обаче не винаги е било по този начин. Традицията на парка като намерено публично пространство за отдих датира от ХІХ век. А на първо време имало градини (декоративни).
Паркове и декоративни градини се устройват в градовете от древни времена. Това обаче били най-вече територии, затворени за елементарните хора, съставляващи едно цяло с дворци, къщи и други здания. Да имаш лична декоративна градина било знак на власт, висок статус и богатство. Достатъчно е да си спомним именитите „ висящи градини “ на Семирамида (които, в действителност, не „ висели “, а били ситуирани на етажи-тераси) във Вавилон, приети за едно от Седемте чудеса на света.
По-късно, по време на Ренесанса, Италия развила просвета за образуване на градини в регулярен жанр. Те били публикувани към дворците и къщите и съдържали не само зелени площи, но и многочислени постройки, скулптурни композиции, фонтани и ландшафтен дизайн, цялостен със символика. Поддържането на ансамбъла в работен и представителен вид през цялата година било сложна задача и скъпо наслаждение.
Регулярните паркове се отличавали със симетрична комбинация, многочислени прави алеи, цветни лехи и изкуствени езера с вярна форма. Растенията се засаждали в геометрични фигури. Създавали се разнообразни образни ефекти чрез дървета, цветни лехи и фонтани, подредени в каскади. В пещери, лабиринти и скулптурни композиции били зашифровани митологични претекстове. Такава градина била предопределена да символизира идеалите на Античността и на Ренесанса като неин наследник. Един от най -известните образци за италиански регулярен парк са градините „ Боболи “ в непосредствена непосредственост до двореца на Медичите във Флоренция.
От Италия традицията на регулярния парк се придвижва във Франция в края на ХV и началото на ХVІ век. Един от първите образци там били градините на двореца Фонтенбло – с фонтани, цветни партери, изключително засаждане на дърветата и изкуствена пещера. В епохата на барока традицията доближава своя връх точно във Франция. Най-впечатляващият образец са градините на Версай, основани по заповед на Людовик XIV като част от дворцово-парковия отбор. Те били място за развлечения: тук се провеждали представления и концерти, организирали се веселби с фойерверки.
Традицията на регулярния парк достигнала върха си в Англия през първата половина на ХІХ век. Например, за подкастряне на дървета и храсти се предпочитали форми на екзотични животни и сложни геометрични фигури. Противниците на този жанр развили друго направление – така наречен пейзажен парк. Ако регулярният, с неговата тествана симетричност и идеални тревни площи, провъзгласявал успеха на индивида над природата, то новата традиция на пейзажния парк обявявала за истинно единствено това парково изкуство, което не може да бъде разграничено от природата. Големият пейзажен парк трябвало да имитира природата или селската околност. В същото време и да си остане спретнат. Този пасторален пейзаж бил концептуално на половината път сред дивата природа и цивилизования темперамент на града. Във Версай Мария-Антоанета даже основала зеленчукова градина.
От средата на ХVІІІ век се появили първите образци, когато дворцовите градини почнали да се отварят за необятната аудитория. Така жителите на Мадрид получили правото да посещават парка „ Буен Ретиро “, ситуиран при двореца на крал Филип IV. Такива образци обаче към момента били редки.
Ръстът на градското население в Европа и Северна Америка, подхранван от индустриалната гражданска война през 19 век, довел до влошаване на градската екология и увеличаване на общественото напрежение. Лишени от достъп до природата и принудени да извършват рутинна работа в тежко произвеждане в продължение на доста часове всеки ден, хората явно се нуждаели от място за отдих и развлечения. В някои американски градове били проведени платени градини, където човек имал опция да си почине от градската суетност. Вярно е, че не всеки можел да си разреши такова наслаждение.
Така, последователно, хората стигнали до идеята за публични паркове. Имало и такива, които били скептични към новия вид публично пространство. Критиците твърдели по-специално, че парковете скоро ще бъдат унищожени от вандали. На практика обаче случаите на вандализъм били редки.
Един от първите паркове, особено издигнати за публично прилагане, бил Birkenhead в Ливърпул, открит през 1847г. Той бил плануван като място, където измореният градски гражданин можел да подобри физическото и психическото си здраве. Скоро този образец бил последван от Париж и Ню Йорк.
Постепенно градските публични паркове били приети от служителите. През 30-те години те към този момент се схващали като място за развлечения. В парковете почнали да се появяват атракциони, детски и спортни площадки, магазини и кафенета. В средата на 1960-те години самата идея за зона за отдих в града била преразгледана. Общественото пространство, уместно за развлечения и отдих, почнало да обгръща не само обекти като паркове, но и улици, покриви и тераси, диги и пусти места. Всяко намерено пространство придобило евентуална рекреационна стойност.
Днес цената на парковете и градините като публични места за отдих е неоспорима. Тяхното съществуване е контролирано и търсено по целия свят.
–
