Георги Найденов – зет на проф. Божидар Димитров, пред „Труд“: За Божидар Димитров България беше над всичко
Днес на 1 август 2018 година ще бъде изпълнена последната воля на дългогодишния шеф на НИМ проф. Божидар Димитров – прахът му да бъде разпилян над остров Свети Иван в Созополския залив. Семейството му към този момент разпръсна една част от праха му над Военното гробище край Ново село. Третата част от праха му ще бъде положена в гроба на родителите му в Созополския гробищен парк. За последните часове на историка, умрял тъкмо преди месец, беседваме в двора на родната му къща в Созопол с неговия шурей Георги Найденов.
– Господин Найденов, вие сте били един от най-близките хора на проф. Божидар Димитров. Намираме се в родната му къща в Созопол, виждам, че на оградата има доста цветя. Какви хора ги оставят?
– От петнайсетина дни съм в Созопол и откогато съм тук, всеки ден виждам хора, които нито познавам, нито в миналото съм виждал. Те минават около къщата и остават алегорично цветя на оградата до некролога му. Направили сме ваза, с цел да може хората да ги оставят. Чувствам се доста горделив, тъй като виждам, че той не е пропуснат, някои от тях даже влизат в двора и ме питат това ли е къщата, с цел да не се объркат. Минават единствено с цел да изкажат най-искрените си почитания към него (разплаква се, бел. авт.).
– Всеки петък той водеше своите “Политически разкопки ” – рубриката му в “Труд ”, и неговите четива бяха най-четените и най-коментираните. Вие сте прекарали с него последния му ден – разкажете какво се случи тогава.
– (Въздъхва тежко.) Това в действителност стана извънредно внезапно. Господин Димитров до сетния си мирис не спираше да работи, само че не за себе си, а за България. На 1 юли той избра да работи – беше Джулая морнинг и рождения ден на щерка му Мария, която обожаваше. Още сутринта в 9,30 ч. той отиде до кучкарника в Горни Богров да види три от своите най-любими кучета, който отгледа с доста обич от дребни в музея.
– Извинете, казвате, че са били в музея, за какво тогава са в Горни Богров?
– Защото новото управление на НИМ реши, че с цел да се усещат посетителите на музея незастрашени, ще реалокира кучетата. Професорът претърпя доста тежко това и съумя да им откри приемни фамилии. Точно на 1 юли трябваше да ги вземе от кучкарника. След като направи това, той напряко ни заповяда да тръгнем за Сърбия към Западните околности. Там мнозина от българското малцинство желаеха да се причислят към новосформираното от него придвижване “Кан Кубрат – Велика България ”. Към 10,30 – 11 ч. към този момент бяхме в Димитровград, където част от българската общественост ни посрещна задушевно. Трябваше за съберем подписи за бъдещата партия, след което се отправихме за Ниш, с цел да се срещнем с друга българска общественост отново по същия въпрос. Така незабелязано мина деня и часовете, в които пътувахме из Сърбия. Прибрахме се през един от най-тежките КПП-та през Стразимировци. Тогава беше огромна горещина и тези часове се оказаха пагубни за професора – повече от 10 часа път, а самият той бе превъзбуден от сила, не помни да си изпие лекарствата… И за жалост, като се прибрахме от тежкия път към 20 ч. в София, слизайки от колата и звънейки долу на звънеца на входната врата на блока му, внезапно му причерня, помоли ме да го хвана – сподели, че му е неприятно, строполи се на земята и умря.
– Значи професорът умря накрак…
– Да, той умря накрак (бел. авт. – още веднъж се разплаква). Всичко, което правеше, беше за България. Дори и в последния си ден той беше уверен, че новосформираната организация от него, в действителност може да направи доста за България. Знаете, че в последните месеци по всички медии той намерено пропагандираше, че парламентарната република тук е изчерпана, привеждаше образци от други страни по какъв начин президентските републики са доста по-успели в стопански и политически аспект. Желанието му беше да има референдум по този въпрос, а по-късно смяна и на конституцията. До последно вярваше в тази концепция.
– Проф. Димитров не беше доста добре със здравето, сигурно сте го предупреждавали да внимава… Но той очевидно не ви е слушал?
– Това е тъкмо по този начин, както казвате. Здравословните му проблеми през последните две години произтичаха най-вече от това, че той просто не обичаше да влиза в лечебни заведения. За него работата беше над неговото здраве. А себе си слагаше на последно място. Над всичко беше България, работата и фамилията му. Но за себе си не се грижеше. Беше могъщ човек, никой не можеше нищо да му каже. Той избираше по какъв начин да живее. Въпреки, че и обичаната му щерка, и аз, който последните шест месеца бях непрестанно с него – непрекъснато му обяснявахме, че би трябвало да се пази. Но той имаше собствен метод, по който искаше да живее.
– Една комисия, основана неотдавна, единствено преди няколко месеца вгорчи живота му. Това е комисията “Антикорупция ”, която незабавно след основаването си, реши, че първият човек, с който би трябвало да се занимава, е Божидар Димитров. Беше ли афектиран от тази капания, която се развихри по медиите против него?
– Той беше доста афектиран и претърпя доста мъчително всички трудове и обвинявания против него. А те още повече разрушиха сърцето му. Не единствено него, само че наскърбиха и цялото му семейство. Дори аз бях намесен в този скандал. Тръгнаха да се занимават с човек безусловно честен, с цел да отчетат активност и да го опетнят. Това беше скалъпена работа. Омаскариха един известен, само че и почтен човек.
– Възстановяването на Голямата базилика в Плиска беше една от задачите в живота му.
– Да, той смяташе че тази базилика в Плиска ще популяризира България по Европа и света. Всичките неща, които господин Димитров оказа помощ да се възстановят в Созопол, носят пари на общината.
– Нали знаете, че има хора, които се отнасят с неуважение и подигравка към това, което правеше професорът, и споделяха, че са измислени неща. Знаете ли какви средства са пристигнали в Созопол от рекламираните много мощно от него открития там?
– Това, за което говорите, в действителност е по този начин и приказва за нашия нрав като българи. Но ще направя едно малко отклоняване, с цел да ви отговоря. Бяхме двамата с него по съответен мотив в Гърция преди 5-6 години. Отидохме на прословутото място, където е седял Одисей. Това беше един камък… Гръцките управляващи вземат по 5 евро, с цел да може да видите камъка, да седнете на него и да си извършите фотография. Как пък измежду цялата гилдия историци в Гърция не се откри един да каже: “Не, тук не е седял Одисей, това е машинация ”.
– Кажете за парите – какви средства са пристигнали в Созопол?
– Възстановяването на църквата “Св. Кирил и Методий ” в Созопол струваше 1,8 милиона лв. – това се случи при започване на 2011 година, когато господин Димитров беше министър. След като мощите на Свети Йоан Кръстител бяха открити, до момента църквата е направила доходи над 3,5 милиона лв.. Това значи инвестицията и още 2 милиона доходи. Общината ще гласоподава Историческият музей ще бъде кръстен на Божидар Димитров, както и една от улиците в Стария град на Созопол, ще носи името му. Най-хубавото е, че има воля за това. Включително и кметът господин Рейзи.
– Какво обичаше най-вече Божо, както всички го назоваха? Питам ви за неща отвън любовта му към България, историята и Созопол.
– Той беше 100-процентов работохолик. Не обичаше да чества, даже рождения си ден. Единственият празник, който обичаше и отбелязваше, беше рождения ден на щерка му Мария. Но когато си човек като него, цената която плащаш, е фамилията ти. За което той страдаше доста, че не може да обръща доста внимание на обичаните си хора. Той беше седем дни в седмицата и 365 дни в годината на работа и на път. Обожаваше лятото като сезон, и нямаше самообладание да пристигна в Созопол в тази къща, да седне на своето място – този стол против вас – назовах го мястото на шефа и сърце не ми дава аз или някой различен да седне на него. Обичаше да седне тук и да гледа морето, да си спомня корабите, на които е работил. Обичаше да си гледа градинката и всички тези дървета в нея.
– Виждам доста смокини, от кое място са, той ли ги е засадил?
– Ооо, те бяха неговата горделивост. В целия двор има 25 дървета и всяко едно от тях е донесено от господин Димитров отнякъде, от целия свят, където е пътувал с корабите – Гърция, Италия, Албания… от кое място ли не. Зад къщата има една смокиня, донесена от Средиземноморието, която е към този момент на 50 години. Ако е имал занимание, то беше работата му. Винаги си поисквам за себе си да имам опция да върша това, което обичам. Защото по този начин човек се усеща същински благополучен.
– Какво обичаше да си хапва?
– Това му беше нещо като ахилесовата пета… Много обичаше да хапва всичко, то си му и личеше (усмихва се, бел. авт.). Затова имаше проблеми с диабета – хапваше си плодове, сладко, което му беше неразрешено, пържени филийки – всичко. Карахме се от време на време за това ястие, само че той не слушаше.
– Кое беше обичаното му ядене?
– Още от времето, когато е живял в Италия, доста обичаше спагети. Но последните години имаше възбрана за някои храни. Не обичаше доста вратовръзките – имаше три идентични костюма и десетина ризи – бели или светлосини. Най-важното за него беше да е чист и подреден и вярваше в пословицата, че по облеклата посрещат, само че по мозъка изпращат. Той беше човек на народа, по тази причина хората толкоз доста го обичаха и го одобряваха като собствен. Сега, бидейки в къщата му, вие самата виждате и се убеждавате, че той беше почтен до гроб, безсребърник.
– Какво става в музея, разбрах, че ще бъде сложена паметна плоча там на професор Димитров.
– Информираха ме, че Боянският клуб, който той сътвори и управлява – събираше се всеки четвъртък в НИМ, е решил да направи тази паметна плоча за него. Разбрах, че настоящето управление е дало единодушие, че ще бъде сложена тази плоча. Но има нещо доста тревожно, което научих. Получих информация от музея, че наесен се готви една безумна концепция. Дърветата, които господин Димитров беше засадил в музея – едни дъбчета, които бяха обичаните му дървета, наесен щели да бъдат отрязани. С аргумента, че дърветата разваляли общата естестика на най-представителната част на музея. Това обаче е неуместно. Обръщам се с молба това нека да остане в границите на фолклора и да не се случи. Защото по този начин се поругава паметта на господин Димитров.
– Какъв завет остави за вас и фамилията Божидар?
– Онова, което ще помня вечно, е първото нещо, което научих от господин Димитров, а то е: че постоянно би трябвало да се раздаваш за другите. До последно той не мислеше за себе си, а за околните, за други по какъв начин да помогне. Много постоянно повтаряше думите на Джон Кенеди: “Престани да питаш какво страната може да направи за теб, а започни да питаш ти какво можеш да направиш за нея ”. До последно той беше уверен, че като нация можем да създадем доста неща, в случай че сме единни и сме дружно, не разграничени. Заветът, който ни остави на всички, е да се обичаме и да си оказваме помощ.
Нашият посетител
Георги Найденов е роден на 23 юли 1983 година в София. Завършил е висше обучение в Нов български университет, компетентност дипломация и интернационалните връзки, Беше две години заместник-директор на НИМ – “Административно – стопанска активност ”. От 1 януари 2018 година е освободен от новото управление на НИМ. Съпруг на дъщерята на Божидар Димитров – Мария.
– Господин Найденов, вие сте били един от най-близките хора на проф. Божидар Димитров. Намираме се в родната му къща в Созопол, виждам, че на оградата има доста цветя. Какви хора ги оставят?
– От петнайсетина дни съм в Созопол и откогато съм тук, всеки ден виждам хора, които нито познавам, нито в миналото съм виждал. Те минават около къщата и остават алегорично цветя на оградата до некролога му. Направили сме ваза, с цел да може хората да ги оставят. Чувствам се доста горделив, тъй като виждам, че той не е пропуснат, някои от тях даже влизат в двора и ме питат това ли е къщата, с цел да не се объркат. Минават единствено с цел да изкажат най-искрените си почитания към него (разплаква се, бел. авт.).
– Всеки петък той водеше своите “Политически разкопки ” – рубриката му в “Труд ”, и неговите четива бяха най-четените и най-коментираните. Вие сте прекарали с него последния му ден – разкажете какво се случи тогава.
– (Въздъхва тежко.) Това в действителност стана извънредно внезапно. Господин Димитров до сетния си мирис не спираше да работи, само че не за себе си, а за България. На 1 юли той избра да работи – беше Джулая морнинг и рождения ден на щерка му Мария, която обожаваше. Още сутринта в 9,30 ч. той отиде до кучкарника в Горни Богров да види три от своите най-любими кучета, който отгледа с доста обич от дребни в музея.
– Извинете, казвате, че са били в музея, за какво тогава са в Горни Богров?
– Защото новото управление на НИМ реши, че с цел да се усещат посетителите на музея незастрашени, ще реалокира кучетата. Професорът претърпя доста тежко това и съумя да им откри приемни фамилии. Точно на 1 юли трябваше да ги вземе от кучкарника. След като направи това, той напряко ни заповяда да тръгнем за Сърбия към Западните околности. Там мнозина от българското малцинство желаеха да се причислят към новосформираното от него придвижване “Кан Кубрат – Велика България ”. Към 10,30 – 11 ч. към този момент бяхме в Димитровград, където част от българската общественост ни посрещна задушевно. Трябваше за съберем подписи за бъдещата партия, след което се отправихме за Ниш, с цел да се срещнем с друга българска общественост отново по същия въпрос. Така незабелязано мина деня и часовете, в които пътувахме из Сърбия. Прибрахме се през един от най-тежките КПП-та през Стразимировци. Тогава беше огромна горещина и тези часове се оказаха пагубни за професора – повече от 10 часа път, а самият той бе превъзбуден от сила, не помни да си изпие лекарствата… И за жалост, като се прибрахме от тежкия път към 20 ч. в София, слизайки от колата и звънейки долу на звънеца на входната врата на блока му, внезапно му причерня, помоли ме да го хвана – сподели, че му е неприятно, строполи се на земята и умря.
– Значи професорът умря накрак…
– Да, той умря накрак (бел. авт. – още веднъж се разплаква). Всичко, което правеше, беше за България. Дори и в последния си ден той беше уверен, че новосформираната организация от него, в действителност може да направи доста за България. Знаете, че в последните месеци по всички медии той намерено пропагандираше, че парламентарната република тук е изчерпана, привеждаше образци от други страни по какъв начин президентските републики са доста по-успели в стопански и политически аспект. Желанието му беше да има референдум по този въпрос, а по-късно смяна и на конституцията. До последно вярваше в тази концепция.
– Проф. Димитров не беше доста добре със здравето, сигурно сте го предупреждавали да внимава… Но той очевидно не ви е слушал?
– Това е тъкмо по този начин, както казвате. Здравословните му проблеми през последните две години произтичаха най-вече от това, че той просто не обичаше да влиза в лечебни заведения. За него работата беше над неговото здраве. А себе си слагаше на последно място. Над всичко беше България, работата и фамилията му. Но за себе си не се грижеше. Беше могъщ човек, никой не можеше нищо да му каже. Той избираше по какъв начин да живее. Въпреки, че и обичаната му щерка, и аз, който последните шест месеца бях непрестанно с него – непрекъснато му обяснявахме, че би трябвало да се пази. Но той имаше собствен метод, по който искаше да живее.
– Една комисия, основана неотдавна, единствено преди няколко месеца вгорчи живота му. Това е комисията “Антикорупция ”, която незабавно след основаването си, реши, че първият човек, с който би трябвало да се занимава, е Божидар Димитров. Беше ли афектиран от тази капания, която се развихри по медиите против него?
– Той беше доста афектиран и претърпя доста мъчително всички трудове и обвинявания против него. А те още повече разрушиха сърцето му. Не единствено него, само че наскърбиха и цялото му семейство. Дори аз бях намесен в този скандал. Тръгнаха да се занимават с човек безусловно честен, с цел да отчетат активност и да го опетнят. Това беше скалъпена работа. Омаскариха един известен, само че и почтен човек.
– Възстановяването на Голямата базилика в Плиска беше една от задачите в живота му.
– Да, той смяташе че тази базилика в Плиска ще популяризира България по Европа и света. Всичките неща, които господин Димитров оказа помощ да се възстановят в Созопол, носят пари на общината.
– Нали знаете, че има хора, които се отнасят с неуважение и подигравка към това, което правеше професорът, и споделяха, че са измислени неща. Знаете ли какви средства са пристигнали в Созопол от рекламираните много мощно от него открития там?
– Това, за което говорите, в действителност е по този начин и приказва за нашия нрав като българи. Но ще направя едно малко отклоняване, с цел да ви отговоря. Бяхме двамата с него по съответен мотив в Гърция преди 5-6 години. Отидохме на прословутото място, където е седял Одисей. Това беше един камък… Гръцките управляващи вземат по 5 евро, с цел да може да видите камъка, да седнете на него и да си извършите фотография. Как пък измежду цялата гилдия историци в Гърция не се откри един да каже: “Не, тук не е седял Одисей, това е машинация ”.
– Кажете за парите – какви средства са пристигнали в Созопол?
– Възстановяването на църквата “Св. Кирил и Методий ” в Созопол струваше 1,8 милиона лв. – това се случи при започване на 2011 година, когато господин Димитров беше министър. След като мощите на Свети Йоан Кръстител бяха открити, до момента църквата е направила доходи над 3,5 милиона лв.. Това значи инвестицията и още 2 милиона доходи. Общината ще гласоподава Историческият музей ще бъде кръстен на Божидар Димитров, както и една от улиците в Стария град на Созопол, ще носи името му. Най-хубавото е, че има воля за това. Включително и кметът господин Рейзи.
– Какво обичаше най-вече Божо, както всички го назоваха? Питам ви за неща отвън любовта му към България, историята и Созопол.
– Той беше 100-процентов работохолик. Не обичаше да чества, даже рождения си ден. Единственият празник, който обичаше и отбелязваше, беше рождения ден на щерка му Мария. Но когато си човек като него, цената която плащаш, е фамилията ти. За което той страдаше доста, че не може да обръща доста внимание на обичаните си хора. Той беше седем дни в седмицата и 365 дни в годината на работа и на път. Обожаваше лятото като сезон, и нямаше самообладание да пристигна в Созопол в тази къща, да седне на своето място – този стол против вас – назовах го мястото на шефа и сърце не ми дава аз или някой различен да седне на него. Обичаше да седне тук и да гледа морето, да си спомня корабите, на които е работил. Обичаше да си гледа градинката и всички тези дървета в нея.
– Виждам доста смокини, от кое място са, той ли ги е засадил?
– Ооо, те бяха неговата горделивост. В целия двор има 25 дървета и всяко едно от тях е донесено от господин Димитров отнякъде, от целия свят, където е пътувал с корабите – Гърция, Италия, Албания… от кое място ли не. Зад къщата има една смокиня, донесена от Средиземноморието, която е към този момент на 50 години. Ако е имал занимание, то беше работата му. Винаги си поисквам за себе си да имам опция да върша това, което обичам. Защото по този начин човек се усеща същински благополучен.
– Какво обичаше да си хапва?
– Това му беше нещо като ахилесовата пета… Много обичаше да хапва всичко, то си му и личеше (усмихва се, бел. авт.). Затова имаше проблеми с диабета – хапваше си плодове, сладко, което му беше неразрешено, пържени филийки – всичко. Карахме се от време на време за това ястие, само че той не слушаше.
– Кое беше обичаното му ядене?
– Още от времето, когато е живял в Италия, доста обичаше спагети. Но последните години имаше възбрана за някои храни. Не обичаше доста вратовръзките – имаше три идентични костюма и десетина ризи – бели или светлосини. Най-важното за него беше да е чист и подреден и вярваше в пословицата, че по облеклата посрещат, само че по мозъка изпращат. Той беше човек на народа, по тази причина хората толкоз доста го обичаха и го одобряваха като собствен. Сега, бидейки в къщата му, вие самата виждате и се убеждавате, че той беше почтен до гроб, безсребърник.
– Какво става в музея, разбрах, че ще бъде сложена паметна плоча там на професор Димитров.
– Информираха ме, че Боянският клуб, който той сътвори и управлява – събираше се всеки четвъртък в НИМ, е решил да направи тази паметна плоча за него. Разбрах, че настоящето управление е дало единодушие, че ще бъде сложена тази плоча. Но има нещо доста тревожно, което научих. Получих информация от музея, че наесен се готви една безумна концепция. Дърветата, които господин Димитров беше засадил в музея – едни дъбчета, които бяха обичаните му дървета, наесен щели да бъдат отрязани. С аргумента, че дърветата разваляли общата естестика на най-представителната част на музея. Това обаче е неуместно. Обръщам се с молба това нека да остане в границите на фолклора и да не се случи. Защото по този начин се поругава паметта на господин Димитров.
– Какъв завет остави за вас и фамилията Божидар?
– Онова, което ще помня вечно, е първото нещо, което научих от господин Димитров, а то е: че постоянно би трябвало да се раздаваш за другите. До последно той не мислеше за себе си, а за околните, за други по какъв начин да помогне. Много постоянно повтаряше думите на Джон Кенеди: “Престани да питаш какво страната може да направи за теб, а започни да питаш ти какво можеш да направиш за нея ”. До последно той беше уверен, че като нация можем да създадем доста неща, в случай че сме единни и сме дружно, не разграничени. Заветът, който ни остави на всички, е да се обичаме и да си оказваме помощ.
Нашият посетител
Георги Найденов е роден на 23 юли 1983 година в София. Завършил е висше обучение в Нов български университет, компетентност дипломация и интернационалните връзки, Беше две години заместник-директор на НИМ – “Административно – стопанска активност ”. От 1 януари 2018 година е освободен от новото управление на НИМ. Съпруг на дъщерята на Божидар Димитров – Мария.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ