Русенецът с английско име на корицата на Тайм
Днес мнозина знаят кой е Елиас Канети, даже са чели забележителните му записки “Спасеният език”, както и множеството от неговите книги.
На русенска сцена са сложени с триумф трите му пиеси.
Но на малко на брой е известно, че най-европейският ни град е дал на света още един фамозен публицист, написа
Доста друг от философа Канети и прочут повече в Америка, в сравнение с в Европа, а у нас към момента непреведен.
Става дума за Майкъл Арлън с рожденото име Дикран Куюмджиян, появил се на белия свят на 16 ноември 1895 година под знака на Скорпиона в дунавската ни столица в дома на богатия търговец Саркис Куюмджиян, чието семейство идва в България през 1892 година след поредност от турски зверства над арменците в Цариград.
По това време в Русе към този момент има немалка арменска общественост (тя в действителност е антична, още от римско време), която век преди този момент излъчва друга фамозна персона - Емануел Мирзонян, или Манук бей, фамозния посланик и политик, който е също малко прочут у нас.
През 1889 година замогналият се търговец на текстил Саркис Куюмджиян построява огромна комерсиална адвокатска фирма в центъра на Русе по план на един огромен проектант, също русенски арменец, Нигохос Бедросян, построил част от най-красивите здания от епохата у нас. Дикран, бъдещият Майкъл, е петото дете в фамилията, в което има още три момчета и едно момиче, родени преди него в Цариград.
След единадесет години - през 1910 година, бащата Куюмджиян става шеф на огромно Англо-българско акционерно сдружение за произвеждане на чадъри и фамилията се реалокира в индустриалния Манчестър, където предприемчивият господин Саркис открива тъкачна фабрика, а огромната постройка в Русе става шивашка фабрика.
През 2007 година в нея бе снимана част от кино лентата за Фридрих Ницше “Когато Ницше заплака”, в който взеха присъединяване живеещият в София британски артист Бен Крос и испанският му сътрудник Арманд Асанте
През 1913 година, откакто приключва междинното си обучение в първокласен лицей в Манчестър и учи известно време медицина, младият Дикран Куюмджиян взема решение да замине за британската столица и да стане публицист. Търговията не го влече. Родителите му не са съгласни, само че не го стопират в начинанието му. Започва да работи като публицист в едно лондонско списание за арменската диаспора.
Приема псевдонима Майкъл Арлън и скоро не помни арменския и българския.
През 1920 година, когато е 25-годишен, към този момент издава първия си разказ, признат задушевно от британската рецензия. Следват още няколко книги, основно исторически и сатирични романи, част от тях повлияни от сатирата на Дефо, Суифт и Лорънс Стърн и готиката на Мери Шели и нейния злокобен Франкенщайн. Става доста известен, добре признат от лондонското висше общество и от събратята си по перо. През 1922 година получава английско поданство и узаконява името си Майкъл Арлън.
Сред пет години е на корицата на брой на списанието “Тайм”, което е към този момент симптом на огромно почитание и известност.
Води всемирски живот, намира се със звезди като Ърнест Хемингуей, който го признава за собствен единствен заслужен съперник в прозата, със Скот Фицджералд, който загатва името му в романа си “Великият Гетсби”, с актьори от Лондон и Холивуд. Става даже първообраз на един от героите на Дейвид Хърбърт Лорънс в фамозния му абсурден и забраняван разказ “Любовникът на лейди Чатърли” (1928). Започва да написа фантастични и престъпни романи, които се радват на огромен триумф.
През 1924 година излиза най-прочутият му белетристичен опус - романът “Зелената шапка”, същински бестселър с доста издания в голям тираж. Пет години след първото бива филмиран с присъединяване на великата Грета Гарбо. Номиран е за “Оскар”. По това време през летния сезон писателят живее във Франция, курорта Кан, където написа и води натоварен всемирски живот, увлича се по тениса и голфа.
Кариерата му върви ослепително, само че последователно стартират проблемите. В началото на 40-те години в Англия се заражда ксенофобия, подозирани са всички чужденци, изключително по- известните, и откакто схваща, че за него и за фамилията му в Лондон към този момент няма бъдеще, Майкъл Арлън емигрира дружно със брачната половинка си - гръцката графиня Аталанта, и двете им деца в Щатите.
Установява се в Ню Йорк и стопира да написа.
Последният му разказ “Летящият холандец” излиза през 1939 година в Лондон и взема решение да заживее умерено със фамилията си, като лимитира контактите си с обществото. Междувременно въпреки всичко подписва контракт с “Метро Голдуин Майер” в Холивуд като сценарист, само че написва 26 сюжета, от които шест са по негови романи. В някои от тях вземат участие звездите Хеди Ламар, Бети Дейвис, Уилям Пауър и Джордж Брент.
Но скоро се разделя със сериозната литература. Просто взема решение да се откаже от писането. В мемоарната си книга “Моят брат Евелин и други профили” неговият другар, писателят Алек Уайт написа: “Той се отхвърли изцяло непринудено от литературата в името на един спокоен и прелестен живот сред фамилията си, което обожаваше, и положителните заведения за хранене в Ню Йорк. Вътрешната му нужда да написа беше изчезнала – просто не намираше смисъл в това. Той можеше да бъде себе си по-лесно, като в действителност не написа...”
През 1956 година се разболява от рак и умира, когато е на 61 години. По това време огромният Алфред Хичкок филмира неговия роман “Господинът от Америка”.
За разлика от своя фамозен съгражданин Елиас Канети, който е живял доста по-малко от него в Русе, само че се е чувствал русенец и даже е декларирал това, когато е получил “Нобел”, Майкъл Арлън в никакъв случай не е приказвал за родното си място и за България. Просто е избягвал да разяснява произхода си.
Би било добре, в случай че някои от нашите издателства и преводачи се извърнат към творчеството на този забавен публицист, който даже е бил номиниран за “Нобел”. Да показват най-малко разказите му и романа “Зелената шапка”.
Интересно е, че синът на Майкъл Арлън - Майкъл Джей Арлън (роден през 1930 г.), също е прочут британски публицист, освен това четен и издаван, оценен високо от рецензията, създател на редица книги, част от тях удостоени с влиятелни награди като “Пътуване до Арарат” (1975).
В нея той показва живота на татко си и неговото настойчиво предпочитание да се разграничи от арменската диаспора от боязън да не бъде отритнат от консервативното и мъчно приемащо чужденците британско общество. Да не помни трагичните събития от историята на своите родители и предшественици, жертви на турското безчовечие по време на арменския геноцид. В тази мощна, майсторски написана книга Майкъл Джей Арлън, наследил без подозрение гения на татко си, слага родовата история на фона на арменската национална орис по един трогателен, мощно въздействащ на читателя метод.
На русенска сцена са сложени с триумф трите му пиеси.
Но на малко на брой е известно, че най-европейският ни град е дал на света още един фамозен публицист, написа
Доста друг от философа Канети и прочут повече в Америка, в сравнение с в Европа, а у нас към момента непреведен.
Става дума за Майкъл Арлън с рожденото име Дикран Куюмджиян, появил се на белия свят на 16 ноември 1895 година под знака на Скорпиона в дунавската ни столица в дома на богатия търговец Саркис Куюмджиян, чието семейство идва в България през 1892 година след поредност от турски зверства над арменците в Цариград.
По това време в Русе към този момент има немалка арменска общественост (тя в действителност е антична, още от римско време), която век преди този момент излъчва друга фамозна персона - Емануел Мирзонян, или Манук бей, фамозния посланик и политик, който е също малко прочут у нас.
През 1889 година замогналият се търговец на текстил Саркис Куюмджиян построява огромна комерсиална адвокатска фирма в центъра на Русе по план на един огромен проектант, също русенски арменец, Нигохос Бедросян, построил част от най-красивите здания от епохата у нас. Дикран, бъдещият Майкъл, е петото дете в фамилията, в което има още три момчета и едно момиче, родени преди него в Цариград.
След единадесет години - през 1910 година, бащата Куюмджиян става шеф на огромно Англо-българско акционерно сдружение за произвеждане на чадъри и фамилията се реалокира в индустриалния Манчестър, където предприемчивият господин Саркис открива тъкачна фабрика, а огромната постройка в Русе става шивашка фабрика.
През 2007 година в нея бе снимана част от кино лентата за Фридрих Ницше “Когато Ницше заплака”, в който взеха присъединяване живеещият в София британски артист Бен Крос и испанският му сътрудник Арманд Асанте
През 1913 година, откакто приключва междинното си обучение в първокласен лицей в Манчестър и учи известно време медицина, младият Дикран Куюмджиян взема решение да замине за британската столица и да стане публицист. Търговията не го влече. Родителите му не са съгласни, само че не го стопират в начинанието му. Започва да работи като публицист в едно лондонско списание за арменската диаспора.
Приема псевдонима Майкъл Арлън и скоро не помни арменския и българския.
През 1920 година, когато е 25-годишен, към този момент издава първия си разказ, признат задушевно от британската рецензия. Следват още няколко книги, основно исторически и сатирични романи, част от тях повлияни от сатирата на Дефо, Суифт и Лорънс Стърн и готиката на Мери Шели и нейния злокобен Франкенщайн. Става доста известен, добре признат от лондонското висше общество и от събратята си по перо. През 1922 година получава английско поданство и узаконява името си Майкъл Арлън.
Сред пет години е на корицата на брой на списанието “Тайм”, което е към този момент симптом на огромно почитание и известност.
Води всемирски живот, намира се със звезди като Ърнест Хемингуей, който го признава за собствен единствен заслужен съперник в прозата, със Скот Фицджералд, който загатва името му в романа си “Великият Гетсби”, с актьори от Лондон и Холивуд. Става даже първообраз на един от героите на Дейвид Хърбърт Лорънс в фамозния му абсурден и забраняван разказ “Любовникът на лейди Чатърли” (1928). Започва да написа фантастични и престъпни романи, които се радват на огромен триумф.
През 1924 година излиза най-прочутият му белетристичен опус - романът “Зелената шапка”, същински бестселър с доста издания в голям тираж. Пет години след първото бива филмиран с присъединяване на великата Грета Гарбо. Номиран е за “Оскар”. По това време през летния сезон писателят живее във Франция, курорта Кан, където написа и води натоварен всемирски живот, увлича се по тениса и голфа.
Кариерата му върви ослепително, само че последователно стартират проблемите. В началото на 40-те години в Англия се заражда ксенофобия, подозирани са всички чужденци, изключително по- известните, и откакто схваща, че за него и за фамилията му в Лондон към този момент няма бъдеще, Майкъл Арлън емигрира дружно със брачната половинка си - гръцката графиня Аталанта, и двете им деца в Щатите.
Установява се в Ню Йорк и стопира да написа.
Последният му разказ “Летящият холандец” излиза през 1939 година в Лондон и взема решение да заживее умерено със фамилията си, като лимитира контактите си с обществото. Междувременно въпреки всичко подписва контракт с “Метро Голдуин Майер” в Холивуд като сценарист, само че написва 26 сюжета, от които шест са по негови романи. В някои от тях вземат участие звездите Хеди Ламар, Бети Дейвис, Уилям Пауър и Джордж Брент.
Но скоро се разделя със сериозната литература. Просто взема решение да се откаже от писането. В мемоарната си книга “Моят брат Евелин и други профили” неговият другар, писателят Алек Уайт написа: “Той се отхвърли изцяло непринудено от литературата в името на един спокоен и прелестен живот сред фамилията си, което обожаваше, и положителните заведения за хранене в Ню Йорк. Вътрешната му нужда да написа беше изчезнала – просто не намираше смисъл в това. Той можеше да бъде себе си по-лесно, като в действителност не написа...”
През 1956 година се разболява от рак и умира, когато е на 61 години. По това време огромният Алфред Хичкок филмира неговия роман “Господинът от Америка”.
За разлика от своя фамозен съгражданин Елиас Канети, който е живял доста по-малко от него в Русе, само че се е чувствал русенец и даже е декларирал това, когато е получил “Нобел”, Майкъл Арлън в никакъв случай не е приказвал за родното си място и за България. Просто е избягвал да разяснява произхода си.
Би било добре, в случай че някои от нашите издателства и преводачи се извърнат към творчеството на този забавен публицист, който даже е бил номиниран за “Нобел”. Да показват най-малко разказите му и романа “Зелената шапка”.
Интересно е, че синът на Майкъл Арлън - Майкъл Джей Арлън (роден през 1930 г.), също е прочут британски публицист, освен това четен и издаван, оценен високо от рецензията, създател на редица книги, част от тях удостоени с влиятелни награди като “Пътуване до Арарат” (1975).
В нея той показва живота на татко си и неговото настойчиво предпочитание да се разграничи от арменската диаспора от боязън да не бъде отритнат от консервативното и мъчно приемащо чужденците британско общество. Да не помни трагичните събития от историята на своите родители и предшественици, жертви на турското безчовечие по време на арменския геноцид. В тази мощна, майсторски написана книга Майкъл Джей Арлън, наследил без подозрение гения на татко си, слага родовата история на фона на арменската национална орис по един трогателен, мощно въздействащ на читателя метод.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ