Антон Дончев – Живият класик
Днес огромният български публицист Антон Дончев става на 88 години. Екипът на вестник „ Труд “ му пожелава от все сърце да е жив и здрав и все по този начин елегантен в словото.
Роден е в Бургас през 1930 година, гимназия приключва във Велико Търново. Следва право в Софийския университет през 1953 година, само че не това се оказва негово предопределение в живота.
На Антон Дончев очевидно му е било писано да написа, а не да съди. Младият юрист се отхвърля от сигурността на стабилен пост на арбитър във Велико Търново и се захваща с сложния поминък на перото. Решението не е елементарно, само че бъдещият учен го взима с ясното схващане, че „ истината е комплицирано нещо и доста постоянно горчива “.
Първият му разказ излиза, когато той е на 31 години, със заглавие „ Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брата му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за селяка Житан и старейшината Горазд Мъдрия и за доста други хора, живели преди нас “. Началото в никакъв случай не е елементарно, само че за Антон Дончев то се оказва изключително мъчно. Година и половина никой не желае да отпечата романа. Защо ли? „ Липса на художествени качества “ е присъдата на литературните корифеи по това време.
Авторът натрупва задължения, от паниките закъсва със здравето. Истинската причина обаче романът му да не види незабавно бял свят е напълно политико-международна: „ Да не се задяваме с Македония “, подшушват управляващите. Въпреки спънките „Сказанието“ освен излиза, само че и печели премията на Съюза на българските писатели. Дончев е определен за негов член, без даже да е подавал молба. Дълговете са върнати, болежките обаче остават.
Втората му творба излиза три години по-късно като му носи най-голяма популярност и самопризнание. Това е „Време разделно“, написана единствено за 41 дни в Родопите и Велико Търново. Заради тази книга Антон Дончев е разгласен за жив класик на българската литература.
Главната героиня на романа се споделя Елица. Авторът я видял в една тъмна вечер в двора на белосана къща в Родопите. Била като фея. В бяла дълга тога и разпусната коса. Вървяла, само че като че ли не стъпвала, а летяла: „ Елице, Елице “, чувал се глас. Въвели писателя в дребна стаичка, показали леглото му. И толкова. На другия ден вместо хубавицата из двора се суетяла съсухрена сприхава старица, която печала катми върху парещ камък. За Елица никой не знаел нищо. Нито селският кмет, нито попът, нито даже въпросната баба. Какво е било това тогава? Видение, илюзия?
„ Съвсем неотдавна разбрах цялата истина за дамата, която ме въодушеви за романа, описа Дончев – Научих инцидентно, че в оня край ударението се поставя на първата сричка на името. А аз, до момента в който разпитвах за Елица, го поставях на последната. Хората не ме разбираха и по тази причина споделяха, че такава жена няма. А тя е умряла преди няколко години… “.
Идеята да се снима филм по книгата е остаряла. „ Фантастична книга, мислите ли за филмиране “, споделя Петър Увалиев, откакто прочита романа. Той е другар с огромния продуцент Карло Понти. Италианецът взема решение, че ще снима. Антон Дончев пътува до Рим. Говори се за огромна интернационална продукция.
В плана на Понти от 1 септември 1966 година като режисьор е написан Дейвид Лин – преди малко снимал „ Доктор Живаго “. А за ролята на Караибрахим (героя на Йоско Сърчаджиев) е избран Лорънс Оливие. Антъни Куин желае да е Манол. Щяла да взе участие и брачната половинка на Понти – София Лорен, считат за нея да разширят ролята на Севда (у нас изпълнена от Аня Пенчева). Дончев е съсценарист дружно с Енио де Концини, който след години ще сътвори „Октопод“. Да, да, но – от Централен комитет на Българска комунистическа партия споделят твърдо „ не “!
През 1968 година шефът на киногиганта „Парамаунт“ Дино де Луренсис идва в София поради „Време разделно“. Преди това е написал писмо до Тодор Живков с молба да позволи да създадат филм. Отговор няма. Руснаците също вършат напразни опити. Дори фактът, че Сергей Бондарчук желае да изиграе Манол, не прави работа. По-късно Антон Дончев научава персонално от Тодор Живков, че голямата опозиция идва не толкоз от управниците, колкото от българските кинаджии. Те не желаят „Време разделно“ да се снима в чужбина.
През 1987 година режисьорът Людмил Стайков прави екранизация по романа. Лентата е снимана на терен в Родопите в продължение на 16 месеца. Представен е на тържествена премиера в зала 1 на НДК при започване на март 1988, тъкмо за 110 годишнината от Освобождението.
Преди три години „ Време разделно “ бе определен за най-любим филм на българските фенове в огромно допитване до аудиторията на Българската национална телевизия.
Романът му не е единствено възхваляван. Обвиняват го, че е поръчков, основан да сее ненавист сред другите етноси и да оправдае промяната на имената на българските турци, почнала още през 60-те. На това ученият отвръща по този начин:
„ На мен не са ми давали поръчка! Аз взех решение да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отхвърлиха, тогава бях още незнаен създател. И ми дадоха единствено 75 лв. командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там, само че любовта и умилението, които изпитах, се трансфораха в мой непрекъснат блян да пиша и да завърша замисленото. “
Световно самопризнание
Днес, 55 години след издаването, не гасне славата на шедьовъра на акад. Антон Дончев „ Време разделно “. Само в България той е имал 21 издания. По света триумфът му също е впечатляващ. Превеждан е на 28 езика, в това число китайски и хинди. Приблизителните сметки демонстрират, че общият му тираж е 2,5 млн. екземпляра.
След първите си два романа Дончев написа книгите “Девет лица на индивида “ (1989 г.), „ Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес “ (1968-1992 г.), “Странният рицар на свещената книга “ (1998 г.), „ Трите живота на Кракра “ (2007 г.), „ Легенди за двете съкровища “ (2015 г.) и „ Сянката на Александър Велики “(2016 г.)
За него
Днес също е време разделно
Мисля, че привикваме да живеем в същото време, което Антон Дончев го назовава време разделно. То стартира тогава, когато Дончев разказва ония трагични събития, само че съгласно мен, то не е спряло и до ден-днешен. Все още търсим религия или към момента ни принуждават да се покръстим на религия, в която ние не имаме вяра чак толкоз доста.
Анжел Вагенщайн, режисьор, сценарист, публицист и държавник
Всеки публицист има право на персонална позиция
„ Време разделно“ е извънредно добра литература, един от най-хубавите български романи писани в миналото. Всеки публицист има право на персонална позиция в творбата си. Литературата не е история. Може да е основана на действителни исторически обстоятелства, само че тя няма рекламация да бъде последна инстанция.
Милена Фучеджиева, публицист, за разногласията към романа „ Време разделно “
Неговата прозаичност е като лирика
Българската прозаичност не познава и надали в миналото ще познава различен стилист като Антон Дончев. Неговите текстове са необикновено красиви, неговата прозаичност е като лирика, неговите фрази са като стихове на антично проклинание. В ера, в която четем главно преведени романи или напряко литература на непознат език, е неземно наслаждение да откриеш книга, която звучи толкоз вярно и толкоз магнетично на български, и да знаеш, че тази книга просто няма по какъв начин да бъде преведена без да загуби част от съвършенството си.
Мартин Янков, книжовен критик, за романа „ Степта “
Наравно с Кадаре и Андрич
Антон Дончев се причислява към изключителните писатели от Централна Европа, които добре познаваме – албанеца Исмаил Кадаре и хърватина Иво Андрич, лауреат на Нобелова премия.
Ревю във френския вестник „ Ла Кроа “
Роден е в Бургас през 1930 година, гимназия приключва във Велико Търново. Следва право в Софийския университет през 1953 година, само че не това се оказва негово предопределение в живота.
На Антон Дончев очевидно му е било писано да написа, а не да съди. Младият юрист се отхвърля от сигурността на стабилен пост на арбитър във Велико Търново и се захваща с сложния поминък на перото. Решението не е елементарно, само че бъдещият учен го взима с ясното схващане, че „ истината е комплицирано нещо и доста постоянно горчива “.
Първият му разказ излиза, когато той е на 31 години, със заглавие „ Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брата му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за селяка Житан и старейшината Горазд Мъдрия и за доста други хора, живели преди нас “. Началото в никакъв случай не е елементарно, само че за Антон Дончев то се оказва изключително мъчно. Година и половина никой не желае да отпечата романа. Защо ли? „ Липса на художествени качества “ е присъдата на литературните корифеи по това време.
Авторът натрупва задължения, от паниките закъсва със здравето. Истинската причина обаче романът му да не види незабавно бял свят е напълно политико-международна: „ Да не се задяваме с Македония “, подшушват управляващите. Въпреки спънките „Сказанието“ освен излиза, само че и печели премията на Съюза на българските писатели. Дончев е определен за негов член, без даже да е подавал молба. Дълговете са върнати, болежките обаче остават.
Втората му творба излиза три години по-късно като му носи най-голяма популярност и самопризнание. Това е „Време разделно“, написана единствено за 41 дни в Родопите и Велико Търново. Заради тази книга Антон Дончев е разгласен за жив класик на българската литература.
Главната героиня на романа се споделя Елица. Авторът я видял в една тъмна вечер в двора на белосана къща в Родопите. Била като фея. В бяла дълга тога и разпусната коса. Вървяла, само че като че ли не стъпвала, а летяла: „ Елице, Елице “, чувал се глас. Въвели писателя в дребна стаичка, показали леглото му. И толкова. На другия ден вместо хубавицата из двора се суетяла съсухрена сприхава старица, която печала катми върху парещ камък. За Елица никой не знаел нищо. Нито селският кмет, нито попът, нито даже въпросната баба. Какво е било това тогава? Видение, илюзия?
„ Съвсем неотдавна разбрах цялата истина за дамата, която ме въодушеви за романа, описа Дончев – Научих инцидентно, че в оня край ударението се поставя на първата сричка на името. А аз, до момента в който разпитвах за Елица, го поставях на последната. Хората не ме разбираха и по тази причина споделяха, че такава жена няма. А тя е умряла преди няколко години… “.
Идеята да се снима филм по книгата е остаряла. „ Фантастична книга, мислите ли за филмиране “, споделя Петър Увалиев, откакто прочита романа. Той е другар с огромния продуцент Карло Понти. Италианецът взема решение, че ще снима. Антон Дончев пътува до Рим. Говори се за огромна интернационална продукция.
В плана на Понти от 1 септември 1966 година като режисьор е написан Дейвид Лин – преди малко снимал „ Доктор Живаго “. А за ролята на Караибрахим (героя на Йоско Сърчаджиев) е избран Лорънс Оливие. Антъни Куин желае да е Манол. Щяла да взе участие и брачната половинка на Понти – София Лорен, считат за нея да разширят ролята на Севда (у нас изпълнена от Аня Пенчева). Дончев е съсценарист дружно с Енио де Концини, който след години ще сътвори „Октопод“. Да, да, но – от Централен комитет на Българска комунистическа партия споделят твърдо „ не “!
През 1968 година шефът на киногиганта „Парамаунт“ Дино де Луренсис идва в София поради „Време разделно“. Преди това е написал писмо до Тодор Живков с молба да позволи да създадат филм. Отговор няма. Руснаците също вършат напразни опити. Дори фактът, че Сергей Бондарчук желае да изиграе Манол, не прави работа. По-късно Антон Дончев научава персонално от Тодор Живков, че голямата опозиция идва не толкоз от управниците, колкото от българските кинаджии. Те не желаят „Време разделно“ да се снима в чужбина.
През 1987 година режисьорът Людмил Стайков прави екранизация по романа. Лентата е снимана на терен в Родопите в продължение на 16 месеца. Представен е на тържествена премиера в зала 1 на НДК при започване на март 1988, тъкмо за 110 годишнината от Освобождението.
Преди три години „ Време разделно “ бе определен за най-любим филм на българските фенове в огромно допитване до аудиторията на Българската национална телевизия.
Романът му не е единствено възхваляван. Обвиняват го, че е поръчков, основан да сее ненавист сред другите етноси и да оправдае промяната на имената на българските турци, почнала още през 60-те. На това ученият отвръща по този начин:
„ На мен не са ми давали поръчка! Аз взех решение да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отхвърлиха, тогава бях още незнаен създател. И ми дадоха единствено 75 лв. командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там, само че любовта и умилението, които изпитах, се трансфораха в мой непрекъснат блян да пиша и да завърша замисленото. “
Световно самопризнание
Днес, 55 години след издаването, не гасне славата на шедьовъра на акад. Антон Дончев „ Време разделно “. Само в България той е имал 21 издания. По света триумфът му също е впечатляващ. Превеждан е на 28 езика, в това число китайски и хинди. Приблизителните сметки демонстрират, че общият му тираж е 2,5 млн. екземпляра.
След първите си два романа Дончев написа книгите “Девет лица на индивида “ (1989 г.), „ Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес “ (1968-1992 г.), “Странният рицар на свещената книга “ (1998 г.), „ Трите живота на Кракра “ (2007 г.), „ Легенди за двете съкровища “ (2015 г.) и „ Сянката на Александър Велики “(2016 г.)
За него
Днес също е време разделно
Мисля, че привикваме да живеем в същото време, което Антон Дончев го назовава време разделно. То стартира тогава, когато Дончев разказва ония трагични събития, само че съгласно мен, то не е спряло и до ден-днешен. Все още търсим религия или към момента ни принуждават да се покръстим на религия, в която ние не имаме вяра чак толкоз доста.
Анжел Вагенщайн, режисьор, сценарист, публицист и държавник
Всеки публицист има право на персонална позиция
„ Време разделно“ е извънредно добра литература, един от най-хубавите български романи писани в миналото. Всеки публицист има право на персонална позиция в творбата си. Литературата не е история. Може да е основана на действителни исторически обстоятелства, само че тя няма рекламация да бъде последна инстанция.
Милена Фучеджиева, публицист, за разногласията към романа „ Време разделно “
Неговата прозаичност е като лирика
Българската прозаичност не познава и надали в миналото ще познава различен стилист като Антон Дончев. Неговите текстове са необикновено красиви, неговата прозаичност е като лирика, неговите фрази са като стихове на антично проклинание. В ера, в която четем главно преведени романи или напряко литература на непознат език, е неземно наслаждение да откриеш книга, която звучи толкоз вярно и толкоз магнетично на български, и да знаеш, че тази книга просто няма по какъв начин да бъде преведена без да загуби част от съвършенството си.
Мартин Янков, книжовен критик, за романа „ Степта “
Наравно с Кадаре и Андрич
Антон Дончев се причислява към изключителните писатели от Централна Европа, които добре познаваме – албанеца Исмаил Кадаре и хърватина Иво Андрич, лауреат на Нобелова премия.
Ревю във френския вестник „ Ла Кроа “
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ