Днес Боян Биолчев навършва 80 години.Безспорно един най-талантливите ни писатели,

Днес Боян Биолчев навършва 80 години.

Безспорно един най-талантливите ни писатели, проф. Биолчев е академик, преводач, интелектуалец, за който драмите на днешното време са мъчителна тематика.

Един диалог за омразата, експанзията образованието и народопсихологията, която постоянно е била в неговото полезрение.

 

 

- Защо не се демонстрираме като народ, като общественост, проф. Биолчев? Като че ли рухнаха митовете за добродетелите на българина. Или новата среда ни трансформира?

- Възразявам против оценката, че в този момент е рухнало. Не може да рухне нещо, което към момента го няма. Ние сме имали разнообразни разновидности на безхаберие, въпреки че това не е най-точната дума, най-големият ни проблем е, че не можахме да създадем пчелин. При нас обособените къщички на пчелите са разграничени и няма восък сред тях. Ние живеем в огромния кошер на страната, само че всеки си живее в личната кутийка, без да се интересува от близките. И това е като квас на съзнанието ни, като основа на възпитанието или на неговата липса. Живеем в цялостен заник на домашно образование, тъй като озлобени родители не могат да внушат на децата си нищо друго с изключение на оскърбление или експанзия към света, живеем в разпад на просветителната система, чиято най-важна функционалност е построяването на хора. Искаме да живеем като европейци в личната си страна, а в действителност не съумяваме да живеем като себе си в Европа. Постигат го единствено младите, като бягат от нас.

- В целия този безпорядък и обърканост болшинството от българите гледат към мощна ръка. Какво значи това - липса на религия в личните си сили, непонятен блян някой различен да ни оправи живота?

- Понятието „ мощна ръка “ е евфемизъм в съзнанието на българина. Това не е носталгия по тирания, която вкарва необмислено ред и така нататък Трябва да си дадем сметка, че на българина не толкоз му би трябвало мощна ръка, а просто му омръзна да го ръководят с други елементи на тялото. Не се стряскайте, и да звучи грубичко - по този начин е. Аз пътувам доста, имам познати във всички обществени пластове, беседвам с хора и в селска механа, и с представителите на квинтесенцията на българския мозък и виждам, че в някои връзки има сходна реакция за „ мощната ръка “. Време е да има съответна отговорност и да се знае кой какво прави. И несъмнено, идва и тематиката за трансформация на отговорността. Не си направил нищо, а казваш, че този преди теб го е направил зле. Не оперирам с съответни данни, защото ме интересуват кардиналните неща, а това е кардинален въпрос. В последна сметка пътят към безотговорността е да се криеш в груповата отговорност.

- Не сте ли се замисляли – за годините на прехода какъв брой доста персони се качиха на върха, изредиха се депутати, министри, министър председатели, президенти. Всичките ги посрещахме с очаквания и ги изпращахме с „ у-у-у “. Защо не случихме на държавници? Защо го няма днешния Стамболов, за какво го няма българския Кол, за какво го няма нашия Митеран? Защо у нас всички слизат омаскарени? У тях ли е виновността, у нас ли?

- Аз не бих нарекъл това виновност. Това е по-скоро печален факт на тънкия ни културен слой. Управлението е на първо място просвета. Когато на всяко нещо реагираш или с „ у-у-у “, или с „ ура “, тогава няма звучност на наблюдателния разсъдък. Когато започваш да викаш, преди да си помислил, това е част от изчезналото образование. В последна сметка народът ни трудно ще разбере, че всичко минава през образованието. А то преди избори е постоянно първи приоритет, а след тях - последна грижа.

- В тази връзка и вие, интелектуалците, апелирам да ме извините, сякаш се провалихте. Нито един от вас не стана духовният лидер на нацията, нито един от вас не стана гуруто, нито един от вас не стана индивидът, под чиито прозорци хората да вървят, както са ходили преди време под прозорците на Вазов?

- Това в днешно време е невероятно, а и в целия свят. При нас отпада понятието за бащицата, а на Запад - за великия общественик. Целият свят се усложнява, взаимоотношенията на хората – и професионални, и цивилен - са толкоз многопластови, че не може да изпъкне един, който да си вдигне юмрука или да протегне ръка напред към неразбираемо и невидимо бъдеще и да поведе хората. Нагледали сме се към този момент на монументи. Най-напред изчезва паметникът, а по-късно изчезва и мотивът да бъде строен идващ. Колкото по-неразорано е културното ниво на една нация и необработено, толкоз повече камъни има, с цел да се спънеш, като се движиш.

- Защо избуя тази ненавист и експанзия в обществото? Те сякаш идват от горната страна, от политиците, и се стичат във вените на нацията.

- Не, омразата не идва от политиците. Ние си я носим, а те в някои връзки я символизират. Омразата съставлява катарзис от личната ни недоправеност. Агресията е белег на ниска просвета и на неразвито мислене. Натоварването на политика с несъразмерна виновност за това е метод да се отърсим от себе си посредством други. Днес е елементарно да приказваш против политиците, позволено е. Това, което беше знак на храброст преди години - да кажеш против управленец някоя дума, през днешния ден се трансформира в упражнение на празнословци и хора без темперамент. Никой няма да ти търси отговорност. Къде е мисълта, къде е личната ти визия, персоналната отговорност?

 

Ние сме към този момент освен в студена война и това не е загадка за никого. Страшна е войната, която не се печели с оръжие, а с разум, е конфликтът на манталитети, от време на време прикрити под религиозна украска, които разполагат с големи финансови средства. Трагедията на актуалното човечество е, че можеш да си купиш военна мощност. Преди век това е било безусловно невероятно. Необходимо е било да направиш тирания и да станеш Хитлер или Сталин, с цел да впрегнеш една нация в деяние. Днес, добереш ли се до пари, можеш да си направиш страна. И това е неконтролируемо. Човечеството се откъсва от моралните си задръжки и се втурва в доста неразбираем път. Това е, което ме тормози като тактика на живота през ХХI век. Светът се нуждае от заговорничене на разсъдъка, а сега той е противоборство на ползи. Да го кажа по-ясно - това е една подмолна война против законовото общество, в която губеща ще е цивилизацията, подчинена на избрани правила.

- И връщане обратно няма?

- В историята няма връщане обратно. Ние можем да се върнем към изгубени горещи страсти от предишното, като създадем с студен разум по-хармонично бъдеще.

- Като интелектуалец сте и утопист. Как да създадем това заговорничене на разсъдъка? Къде са мозъците?

- Умовете ги има, единствено че човечеството се отклони към технологиите. Мисълта и философията се раждат от хора, които следят света като цяло, а не на парче. И това разпрашаване на деянията на обществен разсъдък е естествено за света, в който живеем. Умът се плаши пръв, обаче е нужен попътен боязън на всички, с цел да бъде чут. А нашите страхове се преплитат и се бият един с различен.

- И тъй като знам, че вашите страхове са за образованието ни, виждаме, че опростачването потегля от възрастните. Какъв е изходът?

- Да, опростачването не идва от децата, а от родителите. И когато един развой на опростачване и омаловажаване на унаследени полезности под формата да се махне нещо “мухлясало ” от предишното се задълбочи, довежда до това родителят не да насочва децата си, а да се радва, когато те се отклоняват от допустимото държание. Това е и форма на възмездие на самия родител по отношение на обществото, което той преценя като недобро за самия него. И опираме до другия, родителския комплекс, който постоянно се показва в това - пускаш децата сами да се оправят на инат на всичко останало.

- Но това е безнаказаност!

- Не би трябвало да си играем на ощипани, тъй като това е обща тежка виновност. Всичките участваме в тоя скрит план против положителния звук в обществото. И когато се стремим към Европа, би трябвало на първо време да забележим нивото на образование, което имаме, тъй като в Шенген ще влезем по-лесно, в сравнение с в домашното образование на европееца.

- В годините с друга степен на активност избухва скандал за езика в литературата, която се учи.  Докога ще ни тресе комплексът за старомодната ни класика?

- Това е другата страна на казуса в образованието - блян за свръхмодерност, който води до самовлюбеността на несъществуваща елитарност. И за жалост виновност за това имат и част от моите сътрудници, които говореха дълги години на фиктивен език, някакъв самобитен ребус на безсмислието, който кандидат-студентите по български език трябваше да учат наизуст. И с това беше доведен до съвършенство един развой на отвращаване на младежа от литературата, подмяната на четенето на литература със запаметяване, наизустяване на дефиниции за нея, които нямат никаква човешка известност. Налагаше се подправената визия, че страстта към този момент не е стожер на литературата. Това е надълбоко осакатяване на културната рецепция. Няма литература без страст. От този страст бяха лишени няколко генерации. Четенето залиня като наслаждение, като визия за приятност на духа. Децата изгубиха контакта с действителните Вазов и Ботев. И рядко някой се посвещаваше да ги очертае в същинската им национална незаменимост, множеството избраха да се вживяват в ролята на наложителен книжовен прокурист. Представям си в Англия да тръгнат да изясняват, че Шекспир не е този, който сме знаели, а е един различен. Днес литературата ни в учебно заведение е не текстове на създатели, а оценки на синдици.

- Спомням си преди години напъна на интелектуалци да се махне баба Илийца от учебниците, защото днешните деца не схващат драмата й “около един прът ”. Вероятно това, което става през днешния ден, е следствие от всичко това.

- Въпрос на самочувствие, въпрос на занижена самоирония. Кой си ти, с цел да отменяш част от историята на литературата? И от кое място идва това безчинство да посягаш на един постоянен (защото създателите са към този момент мъртви и не могат да се поправят) исторически феномен, темел на българското национално схващане. Кой те е оторизирал и кой има правото да приказва от името на националната памет? Та в случай че нямаше обучение, нямаше да има памет нито за старогръцка, нито за старолатинска литература, нямаше да знаем 90% от имената, които през днешния ден съставляват удостоверение за ерудицията на културния човек. Образованието има задачата освен да научава децата на на практика знания и умения. Образованието има за задача да поддържа висока степен на информация и да държи жива постоянно неприложима във всекидневието интелектуална памет. Литературата е антология на огромни мозъци, на неповторими съзнания. Шекспир не е по-талантлив от Аристотел. Да махнем Аристотел, тъй като е по-стар и не всичко, което е споделил, се е потвърдило като истина. При състояние че формулата за истина е по-относителна от теорията на Айнщайн.

И второто, което е доста значимо за нас - похищението върху такива мостри в нашата литература е опит за присъда, че тя е цивилизационно вторична. Защото никой от тия, които се произнасят с властнически глас, няма да се опълчи на Шекспир, няма да посмее да каже нещо за Аристотел. Но тук в България може - тъй като ние сме втора употреба хора и втора употреба история. Не мога да приема това нещо тъкмо като човек, преподавал през целия си живот седем литературни национални истории отвън българската.

- Как да ги накараме младите примерно да прочетат “Под игото ”, да го прочетат като книга, като разказ, не по обвързване.

- За да има четене, би трябвало да има събудено любознание. Огромна виновност имат тези 45 години. Нека си го кажем. Огромна виновност за очистване на четенето като знание имат тези 45 години, когато аз като възпитаник, помня го доста добре, чух от моя учител по български език за “Макбет ” единственото, че е написан преди 9 септември. Това е дифузия на политически постулати в неуправляемата необятна безредна област на изкуството, където вземат решение напълно други неща. Изкуството е обич. Там има харесване и влюбване, от време на време от пръв взор, от време на време е належащо дълго време. Но изкуството постоянно е отвън дребните властови инерции в живота.

- А какви полезности предлагаме на младите, в какво ги възпитаваме?

- Нищо не предлагаме. Младите са оставени на самотек. При състояние че няма примамливи пространства в региона на културата, те по натурален път се ориентират към това, което е по-лесно за реализиране. Днес е по-трудно да се оформи метод на мислене в главата, в сравнение с да си свалиш сутиена от бюста. Това лековато държание е примамливо и основава дублетно възприятие за вътрешна независимост.

- Да не ви одобряват младите за остарял мърморко?

- Моля! Мърморенето е изпитан народен поминък. Ако мърморенето беше прието за олимпийски спорт, щяхме да имаме възжелания златен орден в Лондон. Но аз не мрънкам - числя се към потомство софийски момчета, на които им режеха дънките с ножици, а на нашите съученички им удряха печати по бедрата поради минижуп. Ние сме претърпели намесата в строго персоналните пространства, мачкането на личността, диктатурата на историческия български мърморко, политически овластен. Но не може през днешния ден да имаш ценностно обществено държание, в случай че твоето се основава на надълбоко пренебрежение към човешкия периметър на близките. Това е път за основаване на общество - един архипелаг от острови на егоисти, сървайвър на хора, съревноваващи се кой е по-скъпо облечен.

- Пак да ви върна на омразата в политиката, която е толкоз мощна и през днешния ден, че е на път да унищожи страната. Тя е движещ фактор, не аргументът, не концепцията, а отрицанието.

- Омразата откри хранителна среда в политическите пространства. Там, където няма идея, единственият й политически идентитет е демонстрираната ненавист към другите. Втрещен съм от партийни лидерски стратегии, чиято единствена, тържествено заявявана цел е да махнат някого от власт. Това какво е?! Къде е визията за национално съзидание, алтернативата в името на нещо ново. Изобщо не става дума за това. Някой би трябвало да се махне. И се приема за обикновено единствената задача на политическата партия е да в профил някого и да се настани на негово място.

- Вярвате ли в националния разсъдък?

- Убеден съм, че го има. Може би са се нараснали пространствата на неговата заспалост, само че капацитетът е същият, какъвто сме го имали.

- А Ботев и неговото мощно възприятие да люби и да ненавижда?

- Ботев се произнася във време, когато по българските земи е имало пълчища от диваци, когато омразата е била изискване за национално оцеляване. Физическо оцеляване на една нация. Днес времето на света е не на оцеляващите, а на устремените към съзидание, колкото и това да е мъчно. Някога омразата е имала спотайващ резултат, сливане против нещо, което ще ни запази като българи. Днес омразата е слязла сред хората и към този момент не ни пази от външна опасност, а ни опълчва един на различен без всевъзможен обществен смисъл. Тя основава заблуда за личен суверенитет, а в действителност единствено изпепелява душите ни, с цел да преживеем задръстено и ялово дареното ни от Бога време.
 Изходът е в нас. Трябва да пристигна не мощна ръка, а уверена ръка и непреклонен управнически темперамент, които да потърсят мощния разум за обща отговорност.