Джентълменът от Перу, Андре Асиманпревод Радостин Желев, издателство ЛабиринтАндре Асиман

" Джентълменът от Перу ", Андре Асиман

превод Радостин Желев, издателство " Лабиринт "

Андре Асиман рисува мигове, огряни от ореола на щастието. Отбелязва ги на картата, разказва с тънки линии пътеките, които доближават и се отдалечават от тях. Щастието е малко, то е митическото Ел Дорадо, където не можеш да останеш и не можеш да се върнеш, откакто един път си го напуснал. Време и място на истина, там човек открива най-хубавото от себе си, вижда отворени вратите към всички прелестни благоприятни условия, възстановява си невинността и способността да се слива с другия безкористно и напълно.
А след това се срутва в пропастта на самотата и мрака; тъй като след любовта постоянно сме сами. " Не единствено тъгата да гледаш по какъв начин индивидът, който си обичал – в случай че въобще си го обичал, ти обръща тил, само че и самотата, която идва след любовта, самотата, за която сме вярвали, че сме прогонили от живота си един път завинаги… Лишени от обич, погубени и сами. "

Може би трите текста – повести? новели? дълги разкази? – които съставляват сборника, би трябвало да се четат в противоположен ред – първо " Мариана ", след това " Стая край морето " и най-после " Джентълменът от Перу ". Така читателят няма да остане със зейнала празнота там, където до доскоро е било сърцето му. И трите текста обговарят любовта, обживяват я като огромна и красива празна зала, предоставена разполагаем на въображението ни. Андре Асиман умее да приказва за любовта толкоз проницателно и изтънчено, че с думите си като с принадлежности на ювелир шлифова неразбираемите ни показа, спомените, самото ни разбиране за обич, и го слага пред очите ни брилянтно, изкусително… и недостъпно.

Краят на любовта е толкоз сигурен, колкото и началото й. Все едно с цел да има обич, тя би трябвало да свърши. Марияна от третия роман написа на мъжа, който я е изоставил, и потъва до самото дъно на своето злощастие, с цел да осъзнае случилото се, да подреди възприятията си, да ги превъзмогне. " Понякога имам чувството, че животът ме е поканил да пребивавам. Аз съм приела. Но животът е размислил и е отсрочил поканата за различен път. " И в това време: " Ако умра, ти ще си отидеш от мен вечно. И тази мисъл е непоносима. Не мога да умра. "

Срещата на двамата герои от втория роман съставлява билет за излизане от чистилището на два умерено щастливи живота, които кретат без обич. Възможността да усетиш още веднъж трепета от погледа и докосването на другия, възприятието, че всичко, което вършиме дружно, е неистово забавно и би желал да не свърши никога; насладата от възвърналото се предпочитание да дишаш, да вървиш, да вкусваш – всичко това им се предлага от случайността. И той, и тя са на възраст над 70, имат фамилии, деца, внуци, работа, ползи, и любовта, която ги осенява, може да заплаши салдото, граден с десетилетия. Те са задоволително умни и мъдри, с цел да разпознават знаците и да следят с любознание протичащото се. Трябва да решат осъзнато дали да бъдат безразсъдни. " Все още не сме мъртви, не сме увредени… към момента има неща, които желая. Но какво ще кажеш да разтворим прозореца към балкона на хотелската ни стая и да погледаме изгрева над Везувий? " Възрастта не е спънка пред покълващите усеща на героите, в противен случай, точно тя ги прави специфични, тъкмо поради нея мигът е вероятен.

В първия роман любовта и е, и не е. Тя се е случила в цялата си триумфираща хубост, а след това е била погубена. След нея остава единствено свръхестественото познание, че животът е по-кратък от любовта и тя може да се върне и да се повтори, все по този начин невероятна, съвършена и неуловима…

А силата на копнежа прелиства страниците на тази книга и до момента в който вие я четете, тя чете вас.