Доц. д-р Екатерина Тодорова: „Дислексията не е болест
Дислексиците в учебна възраст са сред 7 и 8%, което не е по никакъв начин малко. (Световни проучвания потвърждават, че дислексията се среща по-често при момчетата, в сравнение с при девойките. Приблизителното съответствие е 1 към 5.). Проблемът става още по-голям, като се има поради, че с изключение на децата в спиралата на отричането, страданието и последствията от тях са въвлечени и учители, и родители. Такива възпитаници нерядко непосредствено се нарочват за „ тъпи “ даже и от тези, които би трябвало най-вече да ги поддържат. Повече за дислексията ще научим от диалога ни с доцент доктор Екатерина Тодорова.
Доц. доктор Екатерина Тодорова е учител в Нов български университет, магистър по логопедия и лекар по логика на психиката. Тя е един от най-големите специалисти по дислексия в България. Провежда съвещания в „ Център за терапия на комуникативни и емоционално-поведенчески нарушавания в детска възраст “ на НБУ.
Доц. Тодорова, какво съставлява дислексията?Това не е нито болест, нито нарушаване, а положение и е за цялостен живот. Отнася се до хора, които са с доста висок капацитет – над междинна просветеност. Повече от век експерти от разнообразни научни посоки са търсили отговори на въпроса за какво човеци, които не са умствено изостанали, имат проблеми с четенето и писането и се затрудняват при преработката на писмена и вербална информация. Като тръгнат на учебно заведение, мъчно учат писмеността, от време на време им лишава цяла година. Те нямат проблеми да схващат езиковата тирада, да я преработват и да я показват устно. Много постоянно показват високи равнища на езикова подготвеност, богат речник, положителни умения да показват усеща и страсти. Различният вид преправка на информация обаче ги лимитира при преодоляването на писмената форма на речта.
Изпитват ли проблем и при преодоляване на разнообразни графични системи, на непознат език? Това е съгласно типа на дислексията. За някои това е извънредно мъчно. Големият проблем на дислексика е да прекодира образния графичен код във фонологичен при четене. И противоположното – на фонологичното във образно, когато написа. Той се научава да го прави, само че автоматизирането на този развой е забавено и мъчно, от време на време невероятно. Не можейки да го автоматизират, дислексиците стартират да четат задачите думи.
Повишеният разсъдък при дислексиците не се ли развива поради напъните, които поставят те, с цел да компенсират? Не. Те по този начин се раждат – с висок капацитет. Но хубаво споменахте думата „ старания “, тъй като постоянно забравяме, че това, което те реализират, става с огромни старания. Те остават невидими и постоянно такива деца се нарочват, че са с невисок капацитет и израстват с сходна концепция за себе си.
Как един родител да разбере, че детето му има дислексия? Сега ще кажа нещо революционно, изключително по отношение на това, което написа в интернет. Така, вие виждате, че детето има някакъв проблем или някой ви споделя. И стартирате да търсите в мрежата. Там попадате на диагнозата „ дислексия “, тъй като хората, които приказваме за „ положение “, сме малко. И стартирате да четете, че това са деца, които са проходили и проговорили по-късно. Че чуват неизречени неща, че страдат от ушни инфекции, не могат да рисуват, да си връзват обувките и така нататък Това, несъмнено, са маркери за атипично детско развиване, само че нямат нищо общо с дислексията.
А в случай че детето има проблеми с ориентацията в пространството?
Да, ляво-дясно ориентацията и изобщо тази в пространството също е чест, въпреки и доброволен, признак. Това е мотив за консултация със експерт, не е диагноза. Специалистът ще направи оценка на детето и ще стартира работа по предварителна защита за дислексията. Това също е доста значимо – етикетът „ дислексия на развиването “ може да се постави най-рано на осемгодишна възраст.
Тогава не е ли малко късно?
Не, не е късно, тъй като има едно наложително изискване: детето да е ограмотявано по подобаващ метод, да му е обещано задоволително време за автоматизиране на тези процеси. Но при разкриване на най-ранните признаци ние ще стартираме работа по предварителна защита на дислексията. Може да се окаже, че детето има просто някакво краткотрайно усложнение. Или пък попада в напълно друга категория атипично развиване.
Как родителите би трябвало да работят с такова дете? Няма нищо неприятно в това писмената информация да бъде представяна вербално. Много е значимо дислексикът да не бъде излаган на печатен текст. Той би трябвало да разбере, че смисълът на четенето и писането е един-единствен – да предава информация. Вкъщи, вместо да го мъчат, би трябвало да следват наставленията на експерта за работа в домашни условия. Хубаво е родителите да четат текста на детето, тъй че то да види, че това, което го тормози толкоз, може да е забавно, да е занимателно и да го стимулира.
На вас какъв брой време ви е належащо да разберете, че ваш студент е дислексик? Е, малко, тъй като това работя към този момент повече от 20 години. Ето, вас ще ви „ изпитам “ документално и ще схвана незабавно. Интересно е, че дислексиците позволяват характерни дислексични неточности, които нямат нищо общо с тези на необразованите хора. При възрастните е елементарно, имаме едни брошури с 20 въпроса, съответно ориентирани към избрани признаци на дислексията, които дават ясна визия.
Как в Нов български университет подпомагате студентите дислексици? Първо, безусловно е неразрешено студент с дислексия да чете на глас пред публика. Така би трябвало да е и в учебно заведение. Това е един от най-големите им кошмари. Дава им се опция да бъдат изпитвани посредством компютър, където могат да управляват размера на шрифта. В целия свят на дислексиците се дава и 30% повече време при всевъзможен тип изпит. Това вършим и ние. Също по този начин споделяме на преподавателите да изпитват устно. Търсим и разновидности студентите да не приключват с писмена бакалавърска теза, а да бъде креативна – да вземем за пример наша студентка приключи публицистика с филм. Инсталирали сме и шрифт за дислексици, който е и в книжката на Ралица Филипова „ Тити рисува букви “.
Много дислексици настояват, че виждат текста триизмерно, буквите „ скачат “ и се разместват. Има ли проучвания, които онагледяват това тяхно разбиране?
Да, търси се отговор на този въпрос. Има доста неврологични проучвания със модерни невроизобразителни техники, които търсят разграничение във действието на мозъка на един дислексик. Има известни доказателства в тази посока, само че аз не мога да им се доверя изцяло. Никой експерт няма подозрения, че дислексията е неврологична по своя генезис. Как обаче мозъкът действа по друг метод, не можем тъкмо да кажем.
Дали през последните години обществото приема дислексиците по-добре? Да, към този момент е доста потолерантно. Тук обаче има различен проблем. Дислексията към този момент не звучи плашещо и институциите са осведомени и толерантни. В същото време обаче доста постоянно самите дислексици не са толерантни към дислексията си. Притесняват се от нея, срамят се. Страхуват се да не им лепнат етикет и от назадничавост.
Дислексията предава ли се генетично? Не. Напоследък се спекулира, че надали не всичко е наследствено. Можем да приказваме за унаследяване на вид нервна активност, на друг вид преправка на информация, само че не и за унаследяване на дислексия.
Повече за дислексията ще намерите в брой 6/2019 г.
Доц. доктор Екатерина Тодорова е учител в Нов български университет, магистър по логопедия и лекар по логика на психиката. Тя е един от най-големите специалисти по дислексия в България. Провежда съвещания в „ Център за терапия на комуникативни и емоционално-поведенчески нарушавания в детска възраст “ на НБУ.
Доц. Тодорова, какво съставлява дислексията?Това не е нито болест, нито нарушаване, а положение и е за цялостен живот. Отнася се до хора, които са с доста висок капацитет – над междинна просветеност. Повече от век експерти от разнообразни научни посоки са търсили отговори на въпроса за какво човеци, които не са умствено изостанали, имат проблеми с четенето и писането и се затрудняват при преработката на писмена и вербална информация. Като тръгнат на учебно заведение, мъчно учат писмеността, от време на време им лишава цяла година. Те нямат проблеми да схващат езиковата тирада, да я преработват и да я показват устно. Много постоянно показват високи равнища на езикова подготвеност, богат речник, положителни умения да показват усеща и страсти. Различният вид преправка на информация обаче ги лимитира при преодоляването на писмената форма на речта.
Изпитват ли проблем и при преодоляване на разнообразни графични системи, на непознат език? Това е съгласно типа на дислексията. За някои това е извънредно мъчно. Големият проблем на дислексика е да прекодира образния графичен код във фонологичен при четене. И противоположното – на фонологичното във образно, когато написа. Той се научава да го прави, само че автоматизирането на този развой е забавено и мъчно, от време на време невероятно. Не можейки да го автоматизират, дислексиците стартират да четат задачите думи.
Те виждат, че някои се срещат по-често в текста и ги наизустяват. Тогава си създават тактика да запомнят всички думи. И по този начин се научават да четат.Част от тези, за които това е елементарен развой, ще се научат да четат и пишат по-лесно примерно на британски език, в сравнение с български. Защото там е заложено световното разбиране на думите, вид наизустяване. Така че има дислексици, които се оправят по-добре на непознат, в сравнение с роден език. Аз да вземем за пример имам сътрудник възрастен професор дислексик – той владее говоримо и документално четири езика. Да, чете по-бавно, продължава да позволява неточности, само че се оправя без проблем и работи в комплицирана научна област.
Повишеният разсъдък при дислексиците не се ли развива поради напъните, които поставят те, с цел да компенсират? Не. Те по този начин се раждат – с висок капацитет. Но хубаво споменахте думата „ старания “, тъй като постоянно забравяме, че това, което те реализират, става с огромни старания. Те остават невидими и постоянно такива деца се нарочват, че са с невисок капацитет и израстват с сходна концепция за себе си.
Но даже и когато останалите виждат техния капацитет, им лепват етикета „ ленив “. Много интелигентен, само че ленив. А в това време дислексиците знаят, че са положили в пъти повече труд, в сравнение с останалите.Когато детето тръгне на учебно заведение, то излиза от предпазената фамилна среда, би трябвало да стартира да привиква с нови правила и условия. Изведнъж учителката става най-значимият облик. Самооценката на детето е строго подвластна от утвърждението на учителката, т.е. от учебния триумф. И то вижда, че непрестанно не дава отговор на условията. Дори тя да се държи доста добре с него, да го хвали, то доста добре знае по кое време е незаслужено похвалено. Това не го ласкае, а стартира да мисли, че нещо не е в ред. Проблем с ученето има, когато аз ви опиша история, а вие не можете да я научите. Докато при дислексика казусът е различен губи доста време, до момента в който чете и написа. Но в случай че някой му прочете урока, няма никакъв проблем да запамети и възпроизведе информацията. И когато това не се случи през първите четири години в учебното заведение, детето се развива с ниска самокритика, което води до съществени проблеми в прочувственото и поведенческото действие.
Как един родител да разбере, че детето му има дислексия? Сега ще кажа нещо революционно, изключително по отношение на това, което написа в интернет. Така, вие виждате, че детето има някакъв проблем или някой ви споделя. И стартирате да търсите в мрежата. Там попадате на диагнозата „ дислексия “, тъй като хората, които приказваме за „ положение “, сме малко. И стартирате да четете, че това са деца, които са проходили и проговорили по-късно. Че чуват неизречени неща, че страдат от ушни инфекции, не могат да рисуват, да си връзват обувките и така нататък Това, несъмнено, са маркери за атипично детско развиване, само че нямат нищо общо с дислексията.
Дислексиците се раждат без проблем, прохождат и проговарят в точния момент и не показват никакви проблеми до встъпването си в предучилищните групи. Първото нещо, което родителят може да забележи, е, в случай че детето стартира да изпитва усложнения с извършения, които изискват от него да разделя една дума на звукове, да дефинира кой е първият или последният тон в думата, мъчно му е да разграничи сходни думи, примерно коса – коза и така нататъкАко родителят забележи, че на детето му е мъчно да запомня буквите – тогава това е мотив да се обърне към експерт.
А в случай че детето има проблеми с ориентацията в пространството?
Да, ляво-дясно ориентацията и изобщо тази в пространството също е чест, въпреки и доброволен, признак. Това е мотив за консултация със експерт, не е диагноза. Специалистът ще направи оценка на детето и ще стартира работа по предварителна защита за дислексията. Това също е доста значимо – етикетът „ дислексия на развиването “ може да се постави най-рано на осемгодишна възраст.
Тогава не е ли малко късно?
Не, не е късно, тъй като има едно наложително изискване: детето да е ограмотявано по подобаващ метод, да му е обещано задоволително време за автоматизиране на тези процеси. Но при разкриване на най-ранните признаци ние ще стартираме работа по предварителна защита на дислексията. Може да се окаже, че детето има просто някакво краткотрайно усложнение. Или пък попада в напълно друга категория атипично развиване.
Как родителите би трябвало да работят с такова дете? Няма нищо неприятно в това писмената информация да бъде представяна вербално. Много е значимо дислексикът да не бъде излаган на печатен текст. Той би трябвало да разбере, че смисълът на четенето и писането е един-единствен – да предава информация. Вкъщи, вместо да го мъчат, би трябвало да следват наставленията на експерта за работа в домашни условия. Хубаво е родителите да четат текста на детето, тъй че то да види, че това, което го тормози толкоз, може да е забавно, да е занимателно и да го стимулира.
На вас какъв брой време ви е належащо да разберете, че ваш студент е дислексик? Е, малко, тъй като това работя към този момент повече от 20 години. Ето, вас ще ви „ изпитам “ документално и ще схвана незабавно. Интересно е, че дислексиците позволяват характерни дислексични неточности, които нямат нищо общо с тези на необразованите хора. При възрастните е елементарно, имаме едни брошури с 20 въпроса, съответно ориентирани към избрани признаци на дислексията, които дават ясна визия.
Как в Нов български университет подпомагате студентите дислексици? Първо, безусловно е неразрешено студент с дислексия да чете на глас пред публика. Така би трябвало да е и в учебно заведение. Това е един от най-големите им кошмари. Дава им се опция да бъдат изпитвани посредством компютър, където могат да управляват размера на шрифта. В целия свят на дислексиците се дава и 30% повече време при всевъзможен тип изпит. Това вършим и ние. Също по този начин споделяме на преподавателите да изпитват устно. Търсим и разновидности студентите да не приключват с писмена бакалавърска теза, а да бъде креативна – да вземем за пример наша студентка приключи публицистика с филм. Инсталирали сме и шрифт за дислексици, който е и в книжката на Ралица Филипова „ Тити рисува букви “.
Много дислексици настояват, че виждат текста триизмерно, буквите „ скачат “ и се разместват. Има ли проучвания, които онагледяват това тяхно разбиране?
Да, търси се отговор на този въпрос. Има доста неврологични проучвания със модерни невроизобразителни техники, които търсят разграничение във действието на мозъка на един дислексик. Има известни доказателства в тази посока, само че аз не мога да им се доверя изцяло. Никой експерт няма подозрения, че дислексията е неврологична по своя генезис. Как обаче мозъкът действа по друг метод, не можем тъкмо да кажем.
Дали през последните години обществото приема дислексиците по-добре? Да, към този момент е доста потолерантно. Тук обаче има различен проблем. Дислексията към този момент не звучи плашещо и институциите са осведомени и толерантни. В същото време обаче доста постоянно самите дислексици не са толерантни към дислексията си. Притесняват се от нея, срамят се. Страхуват се да не им лепнат етикет и от назадничавост.
Дислексията предава ли се генетично? Не. Напоследък се спекулира, че надали не всичко е наследствено. Можем да приказваме за унаследяване на вид нервна активност, на друг вид преправка на информация, само че не и за унаследяване на дислексия.
Повече за дислексията ще намерите в брой 6/2019 г.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ