Критерият уседналост: Трябва ли българите зад граница да решават съдбата на страната?
Дискусията за гласуването на българите в чужбина постоянно страда от повърхностни разбори, които слагат знака на тъждество сред притежанието на паспорт и правото на глас. Докато цивилен деятели пазят правото на всеки българин по света да взе участие в изборния развой, действителността е надалеч по-сложна и многопластова. Проблемът не е единствено административен, а надълбоко политически и кардинален.
Аз от дълго време защищавам за въвеждане на аршин уседналост с цел да имат право българите зад граница да гласоподават. В дебатите по тематиката се употребява терминът външен електорат. Този електорат не е еднообразен нито по връзките си с страната, нито по периоди на престояване, нито по генезис на българското поданство.
Особено сериозна е обстановката в Турция, където вотът постоянно е под въздействието на локални администрации и изселнически организации. Там се генерира електорат от младежи, които в никакъв случай не са живели в България и не владеят езика, само че имат поданство по право. Те създават власт, без да носят следствията от своя избор, което слага под въпрос справедливостта на системата. В този подтекст, забавен е образецът по какъв начин гърците вършат избори, въвеждайки характерни условия за връзка с родината.
Развитията от началото на 2026 година внасят в допълнение напрежение в дебата. На 29 януари 2026 година бе прегледано предложение за фрапантно понижаване на изборните секции отвън Европейски Съюз до едвам 20 броя, което би засегнало съществено диаспората ни в Турция, Англия и Съединени американски щати. Паралелно с това се разискват незабавни промени в Избирателния кодекс, включващи унищожаване на машинния избор и прекосяване към хартиено гласоподаване със сканиращи устройства. Тези промени се случват единствено месеци преди предстоящите предварителни избори напролет, което провокира остри рецензии от експертната общественост.
Проблемът се задълбочава и от обстоятелството, че правото на глас в чужбина не е обвързано със статута на поданик в България. Това основава абсурд, при който хора, трайно уседнали зад граница, дефинират икономическата и обществена политика за тези, които остават тук. Рискът от отчуждаване на гласоподавателите е действителен, когато разпоредбите се трансформират конюнктурно и без дълготрайна визия.
Един сериозен метод би претендирал въвеждането на дейна регистрация и опция за наново влизане в изборните описи едвам след завръщане в страната. Трябва да се прави разлика сред сезонните служащи или студентите, чийто интерес към България е директен, и тези, които от десетилетия не са стъпвали на родна земя.
