Димитър Василев започва да се бори за пълноценен живот още

Димитър Василев стартира да се бори за пълностоен живот още от бебе. Той има вродена особеност на бъбреците, а с цел да живее обикновено минава през редица интервенции, споделя историята му.

„ Моят пикочен мехур не беше деен дълги години заради вродено увреждане и стана по този начин, че трябваше да се направи неестествен пикочен мехур по-късно възможна трансплантация “, споделя той.

След като 19 години живее с уретери, през 2018-а година идва денят, в който екип от болница " Лозенец " построява на младия мъж неестествен пикочен мехур от фино черво. След 8-часова битка интервенцията е сполучлива.

„ След интервенцията, като се разсъниха в леглото, бях с доста маркучи по мен, толкоз тежко ми беше, болеше ме. И си споделих „ Господи, не можах ли да я отложа тази интервенция, за какво трябваше тъкмо в този момент “, споделя мъжът.

Поради високите индикатори минава на хемодиализа.

„ За един младеж това е доста травматично. Това са едни изтощителни процедури, които ти оказват помощ да живееш, само че не мога да кажа, че да живееш по-добре. Самите процедури са натоварващи, водата ти е лимитирана “, прибавя Димитър.

А четири години след построяването на мехура идва ред и за трансплантация на бъбрек.

Бях на открито с другари, бяхме на пикник край Пловдив. Изведнъж ми звънна телефона, беше чужд номер. Първо се зачудих дали да подвигна. Вдигнах и ми споделиха „ Здравейте, обаждаме се от болница „ Лозенец “, има донорска обстановка.

Трудно му е да повярва, че има трупен донор за него.

„ При мен нямаше вид да бъде от жив донор, макар че по проучвания майка ми можеше да ми стане донор. Причината бяха многото интервенции и трябваше на мен да ми сложат десен бъбрек, който се поставя отляво. Лекарите поставиха свиреп старания, с цел да създадат всичко това. И с техните умения направиха нещо, което за първи път се прави в България “, споделя Димитър.

Част от трансплантационния екип е и урологът доктор Катина Стойчева.

“Това беше едно доста дълго очакване, някъде към 4 години, през което той идваше ежемесечно в болничното заведение, с цел да упражняваме пикочния мехур, да го подготвим за една трансплантация в бъдеще ”, споделя тя.

Освен доктор и пациент, двамата към този момент са другари. Защото някой живее с помощта на различен.

„ Ние не си оставяме работата в болничното заведение. Това е един непрекъснат развой - мислиш по какъв начин можеш да подобриш себе си и пациентите. Винаги се надявам и се апелирам нещата да завършат наред и за пациента, и за нас, несъмнено “, споделя доктор Стойчева.

А когато заговорим за проблемите, чуваме едно и също.

„ Има доста неосъществени донорски обстановки и за жалост, описът на чакащите от 6-и март е с 877 индивида, като отвън този лист има най-малко още 3-4 000, които не желаят да бъдат в него, тъй като нямат вяра, че могат да ги извикат в миналото за трансплантация “, споделя Димитър.

" За страдание, като общество би трябвало да поработим върху това нещо. Много хора бягат отвън България да се трансплантират с живи донори. Това е нещо, което в България може да се прави и се прави доста сполучливо “, показва доктор Стойчева.

„ Моята борба завърши, само че има доста хора, които водят техните борби и би трябвало да се борим и за тях “, споделя Димитър.