Изборът на нов главен прокурор и кризата на легитимността в съдебната власт
Димитър Стоянов, коментар за
На 15 юни 2023 година със собствен декрет президентът Румен Радев освободи Иван Гешев от длъжността основен прокурор на Република България. Още на идващия ден на изключително съвещание прокурорската гилдия на Висшия правосъден съвет се събра и избра Борислав Сарафов за изпълняващ длъжността. Това докара до редица негативни реакции в публичното пространство и от политическото посланичество – от „ Продължаваме промяната “ и „ Демократична България “ го приканиха неотложно да подаде оставка, акцентирайки че „ подмяната на Гешев със Сарафов е фарс, а не промяна “. Два дни по-късно правосъдният министър Атанас Славов съобщи, че ще внесе точка в дневния ред на съвещанието на пленума на Висшия правосъден съвет за преразглеждане на избора на Борислав Сарафов за изпълняващ длъжността основен прокурор. Ходът на събитията е извънредно бърз, само че нито едно от тях не дава ясна посока по какъв начин ще бъде решена институционалната рецесия, която от ден на ден пропива правосъдната власт.
Следва да се означи, че институционалната рецесия в правосъдната власт се оказа неразривно обвързвана с разразилата се двегодишна политическа рецесия, почнала напролет на 2021 година Така през 2022 година, когато в служба трябваше да стъпи нов състав на Висшия правосъден съвет се оказа, че магистратите са избрали своите представители, само че парламентарна квота от страна на Народното събрание по този начин и не беше определено. Едно преднамерено решение на Конституционния съд от ранната есен на 2022 година по отношение на мандата на Инспектората на Висш съдебен съвет съумя да стабилизира ситуацията казвайки, че органи, които са отвън мандат, само че няма определен нов състав, не престават да извършват пълномощията си до конституирането на новия състав. Така настоящият състав на Висшия правосъден съвет продължи да действа дълги месеци след октомври на предходната година, а от страна на Народното събрание продължава да няма индикация за пускане на процедурата по желание на парламентарна квота. Освобождаването на Иван Гешев от длъжността основен прокурор, импортираното от него искане в Конституционния съд за наложително пояснение на пълномощията на Висш съдебен съвет в подтекста на изтеклия мандат на органа, изразената политическа воля за дълбоки промени в Конституцията, както и нуждата да бъде определен титуляр за длъжността на основния прокурор натрупват голямо количество въпроси и нерешени проблеми, които са основали изискванията на „ съвършена стихия “ в правосъдната власт – отговори няма, а легитимността като едно от водещите качества на всяка държавна власт е сложено на доста тежки тествания. И, несъмнено, поражда въпросът – какво би трябвало да се направи оттук нататък?
Според признатите на 8 ноември 2012 година Правила за избор на ръководител на Върховния касационен съд, ръководител на Върховния административен съд и основен прокурор на Висшия правосъден съвет в седемдневен период от освобождението от служба на някого от „ тримата огромни “ започва процедурата по желание на претендент. Казано по различен метод и въз основа на личните си правила Висш съдебен съвет би трябвало най-късно в края на актуалната седмица да стартира процедурата по желание на нов основен прокурор. Самата процедура нормално трае няколко месеца като при последната извършена такава от 2019 година, когато Иван Гешев беше определен за основен прокурор, процедурата стартира в средата на юни 2019 година, с цел да завърши на 24 октомври 2019 година Тя по своя смисъл е многостранна, тежка и виновна процедура, която ангажира напъните на пленума на Висш съдебен съвет, на Комисията по професионална нравственос и Комисията по атестиране и състезания към прокурорската гилдия, на гражданското общество посредством опцията да се изпращат въпроси и да се дават мнения към претендентите, и в своята „ крайна права “ – и на президента, който или може да подпише незабавно декрет за назначение, или да върне направеното му предложение за ново разглеждане от страна на пленума на Висш съдебен съвет. Тук имаме и казус от края на 90-те години, когато президентът Петър Стоянов отхвърля да подпише декрет за назначението на Бойко Рашков за основен прокурор, връща го във Висш съдебен съвет, чийто нов и встъпил в служба състав избира Никола Филчев.
При естествени публични и политически условия, както и при орган с постоянен мандат, сходна процедура би лишила, както беше посочено към половин година. Такива обаче няма. Действащите правила към сегашния миг слагат Висш съдебен съвет в обстановка, в която би трябвало да стартира процедурата, без да е ясно по кое време да вземем за пример въобще би могло да има нов състав на Съвета и дали в близко бъдеще Народното събрание ще предприеме дейности по желание на своята квота (нещо, което както беше посочено, се бави към този момент към година). Така да вземем за пример един нов състав на Висш съдебен съвет ще се окаже в хипотезата на „ заварена процедура “ с претенденти, която той би могъл да приключи, с цел да стартира изначало. И защото самата процедура има по никакъв начин не дребен времеви небосвод, а ние се намираме в хипотезата на спор за основни конституционни промени, би трябвало да се вземе поради и това. Едни евентуални конституционни промени сигурно ще включват и нова тълкувателна процедура от страна на Конституционния съд, който в един обозрим миг в близко бъдеще би трябвало да се произнесе и по настояването за пояснение за пълномощията на извънмандатния Висш съдебен съвет, което беше отправено от Иван Гешев. Макар и малко евентуално поради константната процедура на съда, би трябвало да се има поради и вид, който конституционните съдии предявят друго от досегашното пояснение за легитимността на един орган отвън мандат да организира толкоз значими за правосъдната власт процедури като освобождение и избор на някого от „ тримата огромни “.
Редно е да се означи, че във връзка с промените в правораздаването и цялостната обстановка във висшите етажи на правосъдната власт, България навлиза в доста турбулентен интервал. Правосъдието постоянно е било водещ въпрос през последните двадесет години, когато става въпрос за нашата европейска интеграция – започвайки от предприсъединителните промени в Конституцията и редица закони, през дългите години на мониторингови отчети по Механизма за съдействие и инспекция, до годишните отчети, които излизат в границите на общоевропейския механизъм за господство на правото. Размахът на търсените промени, които би трябвало да сложат завършек на институционалната рецесия в правосъдната ни система, от своя страна може да сътвори спомагателни проблеми, в случай че не бъде подхванат верен метод – толкоз огромни промени не би трябвало да се правят „ през глава “, преждевременно или безогледно. Те би трябвало да са артикул на обширен спор и присъединяване на колкото се може повече заинтригувани страни, представители на трите управляващи, на академичната общественост, гражданското общество. Трябва да бъде ангажирано мнението както на Конституционния съд през неговата процедура, по този начин да вземем за пример и на Венецианската комисия. Защото, в случай че има нещо, което би задълбочило настоящата рецесия на легитимността на институциите, това биха били „ джаста-праста “ промени в Конституцията.
Всичко гореописано има и директно отношение и към най-належащата откъм въпроси за решение (заедно с конституирането на нов състав на Висшия правосъден съвет) процедура по желание на нов основен прокурор. Отговорът, който би трябвало да се даде тук, е на първо място по какъв начин ще се гради доверие оттук нататък и по какъв начин ще се върне легитимността след серията от кавги, обвинявания, разкрития, показващи доста тежки зависимости в правосъдната власт. Защото легитимността като качество на държавната власт и на институциите, които я съставляват, се гради извънредно на доверието, което жителите ѝ вдъхват, с цел да може тя да извършва своите задания. Не е инцидентно и това, че да вземем за пример всяко едно правосъдно решение стартира с думите „ в името на народа “ – тъй като тъкмо този народ се явява онази оригинерна, учредителна мощ, която е въплътил правилата и смисъла в съответната правна норма, дала пълномощията на институциите да работят от негово име. Именно по тази причина и всяка направена крачка в напъните за по-добре работеща и обективна правосъдна система, би трябвало да се основава на доста солидни експертни причини и размисъл.
** *
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
На 15 юни 2023 година със собствен декрет президентът Румен Радев освободи Иван Гешев от длъжността основен прокурор на Република България. Още на идващия ден на изключително съвещание прокурорската гилдия на Висшия правосъден съвет се събра и избра Борислав Сарафов за изпълняващ длъжността. Това докара до редица негативни реакции в публичното пространство и от политическото посланичество – от „ Продължаваме промяната “ и „ Демократична България “ го приканиха неотложно да подаде оставка, акцентирайки че „ подмяната на Гешев със Сарафов е фарс, а не промяна “. Два дни по-късно правосъдният министър Атанас Славов съобщи, че ще внесе точка в дневния ред на съвещанието на пленума на Висшия правосъден съвет за преразглеждане на избора на Борислав Сарафов за изпълняващ длъжността основен прокурор. Ходът на събитията е извънредно бърз, само че нито едно от тях не дава ясна посока по какъв начин ще бъде решена институционалната рецесия, която от ден на ден пропива правосъдната власт.
Следва да се означи, че институционалната рецесия в правосъдната власт се оказа неразривно обвързвана с разразилата се двегодишна политическа рецесия, почнала напролет на 2021 година Така през 2022 година, когато в служба трябваше да стъпи нов състав на Висшия правосъден съвет се оказа, че магистратите са избрали своите представители, само че парламентарна квота от страна на Народното събрание по този начин и не беше определено. Едно преднамерено решение на Конституционния съд от ранната есен на 2022 година по отношение на мандата на Инспектората на Висш съдебен съвет съумя да стабилизира ситуацията казвайки, че органи, които са отвън мандат, само че няма определен нов състав, не престават да извършват пълномощията си до конституирането на новия състав. Така настоящият състав на Висшия правосъден съвет продължи да действа дълги месеци след октомври на предходната година, а от страна на Народното събрание продължава да няма индикация за пускане на процедурата по желание на парламентарна квота. Освобождаването на Иван Гешев от длъжността основен прокурор, импортираното от него искане в Конституционния съд за наложително пояснение на пълномощията на Висш съдебен съвет в подтекста на изтеклия мандат на органа, изразената политическа воля за дълбоки промени в Конституцията, както и нуждата да бъде определен титуляр за длъжността на основния прокурор натрупват голямо количество въпроси и нерешени проблеми, които са основали изискванията на „ съвършена стихия “ в правосъдната власт – отговори няма, а легитимността като едно от водещите качества на всяка държавна власт е сложено на доста тежки тествания. И, несъмнено, поражда въпросът – какво би трябвало да се направи оттук нататък?
Според признатите на 8 ноември 2012 година Правила за избор на ръководител на Върховния касационен съд, ръководител на Върховния административен съд и основен прокурор на Висшия правосъден съвет в седемдневен период от освобождението от служба на някого от „ тримата огромни “ започва процедурата по желание на претендент. Казано по различен метод и въз основа на личните си правила Висш съдебен съвет би трябвало най-късно в края на актуалната седмица да стартира процедурата по желание на нов основен прокурор. Самата процедура нормално трае няколко месеца като при последната извършена такава от 2019 година, когато Иван Гешев беше определен за основен прокурор, процедурата стартира в средата на юни 2019 година, с цел да завърши на 24 октомври 2019 година Тя по своя смисъл е многостранна, тежка и виновна процедура, която ангажира напъните на пленума на Висш съдебен съвет, на Комисията по професионална нравственос и Комисията по атестиране и състезания към прокурорската гилдия, на гражданското общество посредством опцията да се изпращат въпроси и да се дават мнения към претендентите, и в своята „ крайна права “ – и на президента, който или може да подпише незабавно декрет за назначение, или да върне направеното му предложение за ново разглеждане от страна на пленума на Висш съдебен съвет. Тук имаме и казус от края на 90-те години, когато президентът Петър Стоянов отхвърля да подпише декрет за назначението на Бойко Рашков за основен прокурор, връща го във Висш съдебен съвет, чийто нов и встъпил в служба състав избира Никола Филчев.
При естествени публични и политически условия, както и при орган с постоянен мандат, сходна процедура би лишила, както беше посочено към половин година. Такива обаче няма. Действащите правила към сегашния миг слагат Висш съдебен съвет в обстановка, в която би трябвало да стартира процедурата, без да е ясно по кое време да вземем за пример въобще би могло да има нов състав на Съвета и дали в близко бъдеще Народното събрание ще предприеме дейности по желание на своята квота (нещо, което както беше посочено, се бави към този момент към година). Така да вземем за пример един нов състав на Висш съдебен съвет ще се окаже в хипотезата на „ заварена процедура “ с претенденти, която той би могъл да приключи, с цел да стартира изначало. И защото самата процедура има по никакъв начин не дребен времеви небосвод, а ние се намираме в хипотезата на спор за основни конституционни промени, би трябвало да се вземе поради и това. Едни евентуални конституционни промени сигурно ще включват и нова тълкувателна процедура от страна на Конституционния съд, който в един обозрим миг в близко бъдеще би трябвало да се произнесе и по настояването за пояснение за пълномощията на извънмандатния Висш съдебен съвет, което беше отправено от Иван Гешев. Макар и малко евентуално поради константната процедура на съда, би трябвало да се има поради и вид, който конституционните съдии предявят друго от досегашното пояснение за легитимността на един орган отвън мандат да организира толкоз значими за правосъдната власт процедури като освобождение и избор на някого от „ тримата огромни “.
Редно е да се означи, че във връзка с промените в правораздаването и цялостната обстановка във висшите етажи на правосъдната власт, България навлиза в доста турбулентен интервал. Правосъдието постоянно е било водещ въпрос през последните двадесет години, когато става въпрос за нашата европейска интеграция – започвайки от предприсъединителните промени в Конституцията и редица закони, през дългите години на мониторингови отчети по Механизма за съдействие и инспекция, до годишните отчети, които излизат в границите на общоевропейския механизъм за господство на правото. Размахът на търсените промени, които би трябвало да сложат завършек на институционалната рецесия в правосъдната ни система, от своя страна може да сътвори спомагателни проблеми, в случай че не бъде подхванат верен метод – толкоз огромни промени не би трябвало да се правят „ през глава “, преждевременно или безогледно. Те би трябвало да са артикул на обширен спор и присъединяване на колкото се може повече заинтригувани страни, представители на трите управляващи, на академичната общественост, гражданското общество. Трябва да бъде ангажирано мнението както на Конституционния съд през неговата процедура, по този начин да вземем за пример и на Венецианската комисия. Защото, в случай че има нещо, което би задълбочило настоящата рецесия на легитимността на институциите, това биха били „ джаста-праста “ промени в Конституцията.
Всичко гореописано има и директно отношение и към най-належащата откъм въпроси за решение (заедно с конституирането на нов състав на Висшия правосъден съвет) процедура по желание на нов основен прокурор. Отговорът, който би трябвало да се даде тук, е на първо място по какъв начин ще се гради доверие оттук нататък и по какъв начин ще се върне легитимността след серията от кавги, обвинявания, разкрития, показващи доста тежки зависимости в правосъдната власт. Защото легитимността като качество на държавната власт и на институциите, които я съставляват, се гради извънредно на доверието, което жителите ѝ вдъхват, с цел да може тя да извършва своите задания. Не е инцидентно и това, че да вземем за пример всяко едно правосъдно решение стартира с думите „ в името на народа “ – тъй като тъкмо този народ се явява онази оригинерна, учредителна мощ, която е въплътил правилата и смисъла в съответната правна норма, дала пълномощията на институциите да работят от негово име. Именно по тази причина и всяка направена крачка в напъните за по-добре работеща и обективна правосъдна система, би трябвало да се основава на доста солидни експертни причини и размисъл.
** *
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ