Издателска къща „ХЕРМЕС“ представя Портретът на Борджия: В...
Дейвид Хюсън е роден в Англия. Работил е като публицист в The Times, Independent, Sunday Times и други Голямата му фантазия обаче е да стане публицист и той не се отхвърля от нея. Днес има издадени над 30 романа, преведени на повече от 15 езика.
През последните години взе участие в основаването на истински аудио сюжети към платформата за аудио книги Audible. През 2009 година получава Наградата на Американската библиотечна асоциация за най-хубав жанров разказ в категория „ Мистерии “. През 2024 година е част от първото издание на литературния фестивал Venice Noir, събрал на едно място изтъкнати писатели от целия свят, които споделят пристрастеността към престъпния род и историята на Венеция.
След триумфа на „ Убийствата на Медичи “ Дейвид Хюсън се завръща с нов разказ от поредицата „ Мистерии във Венеция “. В „ Портрета на Борджия “ английският архивист Арнолд Клоувър потегля по следите на изгубения преди епохи портрет на една от най-противоречивите женски фигури на Италианския подем – Лукреция Борджия.
Отзиви
„ Мистериозно ликвидиране, обиколка из Венеция, урок по италианска история и трогателен роман за обич, загуба и възмездие. “ – Booklist
„ Любовно писмо за онази Венеция, която множеството туристи в никакъв случай не са виждали. “ – Deadly Pleasures Mystery Magazine
„ Поздравления за Дейвид Хюсън – комбинацията от задълбочени проучвания, нереалност и апетитна италианска кухня е впечатляваща. Книгата ще се хареса на феновете на Дона Леон и Хенри Джеймс. “ – The Times
„ Въображението на Хюсън в никакъв случай не спи. “ – Sunday Times
За книгата
Когато Лизи Хокър наема пенсионирания архивист Арнолд Клоувър, с цел да ѝ помогне с пословичната венецианска администрация, тя даже не подозира за рисковите фамилни секрети, които могат да застрашат живота ѝ.
Майката на Лизи, мистериозно изчезнала преди трийсет години, е считана за мъртва. Заедно с нея изчезва и скъпа картина – именит сексуален портрет на Лукреция Борджия, завладявал мъжкото въображение в продължение на епохи.
Сега Лизи е единствената наследница на „ Ка’ Скаки “ – древен венециански замък на ръба на разрухата, където предишното се спотайва във всеки ъгъл. В загадка крипта под палацото е открито тяло и загадъчен документ, разкриващ една от случките на Казанова и улики за местонахождението на мистериозната картина.
Арнолд и Лизи се впускат в търсене на изгубения портрет на Лукреция и скоро осъзнават, че не са единствените. Някои секрети обаче би трябвало да останат скрити, тъй като разнищването им може да има смъртоносни последствия.
Откъс
ФЕРАГОСТО. Това беше първото ми присъединяване в годишния летен празник, откогато се реалокирах във Венеция след гибелта на брачната половинка ми предходната година. Потърсих този термин незабавно щом го чух. Както постоянно в Италия, античната история почука на вратата. Преди две хиляди години празникът е зародил под името Feriae Augusti в чест на императора, който дарил празника на нацията, а името си – на месеца. Почивка от работа в разгара на най-горещата част от лятото, време за отдих, празненства и конни надбягвания – фамозното съревнование „ Палио дел’Асунта “ в Сиена да вземем за пример е оживяло и до през днешния ден.
Мусолини си бе въобразил, че е прероден римски император, и бе възродил Ферагосто като значима част от годишния празничен календар – три дни в средата на август, когато фабриките и предприятията затваряли и елементарните италианци се наслаждавали на почивка; безвъзмездни влакове до плажа, голям брой културни забележителности, отдих от тежката работа. Традицията траяла и след убийството на Дучето в края на войната. В средата на август в целия град магазините, питейните заведения и заведенията за хранене затварят порти, а притежателите и личният състав се насочат към прохладата на планината или морето. В градчето остават тези, които би трябвало да се грижат за „ крепостта “, дружно с тълпите от потни туристи, мрънкащи поради жегата – по какъв начин може да е трийсет градуса? – цената на джелатото и обстоятелството, че множеството места, които са си отбелязали за наложително посещаване вечер, са затворени.
Освен Лука и приятелката ми от карабинерите Валентина Фабри съвсем всички мои познати в града бяха отпътували към някой плаж, с цел да се любуват на бриза, или в прохладните Доломити. Франко – брачният партньор на Валентина, беше затворил първокласния си ресторант „ Палячото “, който се намираше на не повече от две минути пешком от „ Ка’ Скаки “, и бе отпътувал на отмора с лодка в Сардиния с двете им деца. Дори да бе недоволна, че е останала във Венеция, Валентина не го показваше. Както щях да науча доста скоро, мистерията към странното завещание на Лизи Хокър – разпадащия се замък, играеше немалка роля за това.
Тъкмо се чудех дали и аз да не хвана рейс до някое място в Доломитите, когато Валентина ми се обади и ме помоли да оказа помощ на сънародничка британка, озовала се в много затруднено състояние: не говорела италиански и не разбирала по какъв начин работят локалните служители, била сама във Венеция, нямала доста пари и се нуждаела от другар. Лизи предложи да ми заплаща по 10 евро на час – е, щеше да заплати, когато се сдобиеше с пари. Аз не бързах. А и когато научих за нейната обстановка, любознанието ми надви. В сърцето си бях все същият ученолюбив професионален архивист, откривател на документи и звена, които са свързани в историята. Да, постановяваше се да участвам на досадни срещи с юристи и Енцо Канале, само че цената беше дребна и против нея щях да мина през желязната врата на прословутото прокълнато палацо.
Естествено, нямах визия в какво се замесвам. Което нормално е повтарящ се претекст в живота ми.
Лизи била на пет години, когато Лучия Скаки изчезнала. За момента знаех единствено това. Очевидно тя не желаеше да показа повече – даже в случай че имаше какво още да каже, в което не бях сигурен. Енцо Канале бе завел правосъдно дело, в което твърдеше, че Лучия е почнала договаряния да му продаде „ Ка’ Скаки “. Но Час Хокър, бащата на Лизи, оспорил договорката. Скоро обаче навлязъл в пагубната серпантина на финансови проблеми и пристрастявания. И както призна Лизи – единствената съответна информация, с която съумях да се сдобия – имаше още един, на пръв взор неразгадаем проблем, обвързван с правото на благосъстоятелност върху двореца. Макар хората да имаха вяра, че Лучия Скаки се е самоубила, в никакъв случай не се бяха появили доказателства за това, не бе открито и тяло. Що се отнася до закона, тя продължаваше да се води изчезнало лице. Съпругът ѝ по този начин и не се обърнал към съда, с цел да я разгласи за мъртва, тъй че парцелът в никакъв случай не бе прекосявал публично към него. Съдебният развой на Канале, както и съвсем всичко останало, обвързвано с тази дребна постройка сред „ Гугенхайм “ и „ Салуте “, бе стигнал до задънена улица – както юридически, по този начин и на практика.
И по този начин дворецът си седеше затворен и рушащ се, до момента в който Луиджи Баларин не се намеси от името на градските управляващи. Все отново не можеха да разрешат една историческа постройка като „ Ка’ Скаки “ да рухне в Канал Гранде. Наред със слуховете за проклятия, интензивно се спекулираше и с благосъстоянията, които семейството вероятно бе натрупала през годините и бе скрила зад мраморните стени. През миналите епохи семейството Скаки се замесила с финанси и измами, довели до възхода на Медичите във Флоренция и Гонзага в Мантуа, както и в комплицираната политика, в резултат на която Неаполитанското кралство бива въвлечено във война сред испанците и французите. Неколцина от мъжете във семейството са носили алените шапки на ватикански кардинали – един от тях за малко да получи и папската тиара, само че неговият противник, който бил подкрепян от французите, дал по-големи подкупи на нужните хора. Някои от дамите Скаки, съвсем всички фамозни с хубостта си, се омъжили в най-хубавите фамилии в Европа.
Някога това е било едно от най-прочутите фамилии в Италия. Сега бе останала една-единствена Скаки, самотна жена, в чиито джобове подрънкваха дребни монети. И тя не разбираше нито дума на италиански и не понасяше да я назовават с купата й, дадена по завещание.
Интервю с Дейвид Хюсън, създател на „ Портретът на Борджия “
Умишлено ли разкривате нови черти от характера на героите си с всяка последваща книга? Можете ли да ни загатнете какво следва за Арнолд Клоувър и неговите другари Лука Волпети и Валентина Фабри?
Героите би трябвало да израстват с всяка книга, в противоположен случай читателят не ги усеща „ действителни “. В първия разказ Арнолд наскоро е изгубил брачната половинка си и поставя старания да си стъпи на краката, самичък, в нов град, който е доста по-различен от предходния му дом. Когато го срещаме още веднъж в „ Портретът на Борджия “, той е по-улегнал и съдбоносен, и по-склонен да се гмурне в мистериите на чудатия свят, който го заобикаля.
Що се отнася до това какво му следва... Тази информация ще запазя в загадка. Персонажът му демонстрира повече самодейност, следствията го притеглят. Което, като се има поради склонността му да се забърква в комплицирани и от време на време скандални обстановки, би трябвало да докара до една извънредно забавна последваща история.
„ Портретът на Борджия “ наподобява на литературна картография, защото сюжетът наблюдава героите, до момента в който те вървят по следите на тайнствен пъзел. Използвахте ли картата на Венеция, с цел да планирате посоката им? Или извикахте маршрута напълно в мозъка си?
Поставих си огромно предизвикателство с този разказ. Исках да основа мистерия, която може да бъде разплетена единствено посредством разкриване на някои действително съществуващи и чудати места из Венеция.
По време на няколко мои пътувания извървях всяка стъпка от дългия маршрут на Арнолд и Лизи – кръг който стартира от Кастело, минава през Канал Гранде и стига до Дорсодуро, по-късно Санта Кроче и Канареджо, за да очертая странния пъзел. И да, имам карта на всички невероятни места, които срещат по пътя си – всички като се изключи едно са същински. Но съзнателно взех решение да не споделям това в книгата. Единственият метод хората да извлекат оптималната изгода и наслаждение от загадъчните местенца на Венеция е те сами да ги открият. А за всеки, който желае да тръгне по маршрута „ Портретът на Борджия “, както аз го назовавам, дано ви дам един съвет. Вземете си комфортни обувки!
Освен майсторски написаната престъпна история, „ Портретът на Борджия “ е и превъзходен справочник към някои от не толкоз известните места за хранене във Венеция, които пък оферират най-вкусната локална кухня. Уведомихте ли заведенията за хранене, че са упоменати в книгата? Притеснявате ли се, че обичаните ви заведения могат да станат прекомерно известни след публикуването на книгата?
Когато става въпрос за същински места, създателят постоянно е изправен пред алтернативата дали да ги прикрие под друго име и да изтърпи въпросите на читателите за съществуването им, или още от началото да си каже „ Ето тук е остерия „ Пуни “, там „ Ал Фраска “. Аз избрах второто. Но в никакъв случай не се представям на хората там. Предпочитам да съм неизвестен, което за жалост в последно време става все по-невъзможно. Дали се тормозя, че ще станат прекомерно известни? Не напълно. Повечето от тях към този момент са добре познати на всеки, който е познавач на положителната храна. Просто не се намират в центъра, където туризмът е най-развит – Сан Марко и Риалто са региони, които заобикалям, когато имам опция.
Завръзката и интригата с Лукреция Борджия са завладяващи. Как избирате историческо събитие, към което да изградите сюжета си?
Избрах Борджиите, с цел да припомня, че Венеция в продължение на епохи е била от основно значение освен за Италия, само че и за цяла Европа. Множество авторитетни персони са свързани с града. В тази книга читателите ще срещнат Лорд Байрон, художника Модиляни, издателя Алдо Мануцио, любопитният британски публицист Фредерик Ролф и именитата Лукреция Борджия, показана посредством любовната си спекулация с известния венециански интелектуалец Пиетро Бембо.
Освен това ми се искаше да накарам хората да възприемат града отвън очевидното – известните обекти и тълпите туристи. Венеция е освен това от място – тя е целия свят. Дори след три десетилетия, през които постоянно съм я посещавал, имам вяра, че имам още какво да откривам.
„ Портретът на Борджия “ показва Венеция като неосъществим лабиринт с невероятни дестинации. Тези мистериозни места бяха ли ви известни, преди да започнете да пишете, или ги проучихте особено за тази книга?
Знаех за някои от тях, само че си сложих за цел да открия места и забележителности, които са непознати даже и на върлите фенове на Венеция. За тази цел открих няколко остарели книги от времето преди всеобщия туризъм и се разрових из остарели документи и уеб сайтове в интернет. Открих един превъзходен уеб страница отдаден на църквите във Венеция, който се оказа скъп източник. Като някогашен публицист, изследването ми е втора природа. Удивително е какво може да се откри, в случай че човек се задълбочи.
В края на книгата Лука Волпети възкликва: „ Червеният духовник! Откровения! “ Това значи ли, че ще има трета книга за английския архивист? Можем ли да чакаме появяването на Вивалди?
Както някой беше споделил... мислете си каквото желаете, аз не мога да разясня!
През последните години взе участие в основаването на истински аудио сюжети към платформата за аудио книги Audible. През 2009 година получава Наградата на Американската библиотечна асоциация за най-хубав жанров разказ в категория „ Мистерии “. През 2024 година е част от първото издание на литературния фестивал Venice Noir, събрал на едно място изтъкнати писатели от целия свят, които споделят пристрастеността към престъпния род и историята на Венеция.
След триумфа на „ Убийствата на Медичи “ Дейвид Хюсън се завръща с нов разказ от поредицата „ Мистерии във Венеция “. В „ Портрета на Борджия “ английският архивист Арнолд Клоувър потегля по следите на изгубения преди епохи портрет на една от най-противоречивите женски фигури на Италианския подем – Лукреция Борджия.
Отзиви
„ Мистериозно ликвидиране, обиколка из Венеция, урок по италианска история и трогателен роман за обич, загуба и възмездие. “ – Booklist
„ Любовно писмо за онази Венеция, която множеството туристи в никакъв случай не са виждали. “ – Deadly Pleasures Mystery Magazine
„ Поздравления за Дейвид Хюсън – комбинацията от задълбочени проучвания, нереалност и апетитна италианска кухня е впечатляваща. Книгата ще се хареса на феновете на Дона Леон и Хенри Джеймс. “ – The Times
„ Въображението на Хюсън в никакъв случай не спи. “ – Sunday Times
За книгата
Когато Лизи Хокър наема пенсионирания архивист Арнолд Клоувър, с цел да ѝ помогне с пословичната венецианска администрация, тя даже не подозира за рисковите фамилни секрети, които могат да застрашат живота ѝ.
Майката на Лизи, мистериозно изчезнала преди трийсет години, е считана за мъртва. Заедно с нея изчезва и скъпа картина – именит сексуален портрет на Лукреция Борджия, завладявал мъжкото въображение в продължение на епохи.
Сега Лизи е единствената наследница на „ Ка’ Скаки “ – древен венециански замък на ръба на разрухата, където предишното се спотайва във всеки ъгъл. В загадка крипта под палацото е открито тяло и загадъчен документ, разкриващ една от случките на Казанова и улики за местонахождението на мистериозната картина.
Арнолд и Лизи се впускат в търсене на изгубения портрет на Лукреция и скоро осъзнават, че не са единствените. Някои секрети обаче би трябвало да останат скрити, тъй като разнищването им може да има смъртоносни последствия.
Откъс
ФЕРАГОСТО. Това беше първото ми присъединяване в годишния летен празник, откогато се реалокирах във Венеция след гибелта на брачната половинка ми предходната година. Потърсих този термин незабавно щом го чух. Както постоянно в Италия, античната история почука на вратата. Преди две хиляди години празникът е зародил под името Feriae Augusti в чест на императора, който дарил празника на нацията, а името си – на месеца. Почивка от работа в разгара на най-горещата част от лятото, време за отдих, празненства и конни надбягвания – фамозното съревнование „ Палио дел’Асунта “ в Сиена да вземем за пример е оживяло и до през днешния ден.
Мусолини си бе въобразил, че е прероден римски император, и бе възродил Ферагосто като значима част от годишния празничен календар – три дни в средата на август, когато фабриките и предприятията затваряли и елементарните италианци се наслаждавали на почивка; безвъзмездни влакове до плажа, голям брой културни забележителности, отдих от тежката работа. Традицията траяла и след убийството на Дучето в края на войната. В средата на август в целия град магазините, питейните заведения и заведенията за хранене затварят порти, а притежателите и личният състав се насочат към прохладата на планината или морето. В градчето остават тези, които би трябвало да се грижат за „ крепостта “, дружно с тълпите от потни туристи, мрънкащи поради жегата – по какъв начин може да е трийсет градуса? – цената на джелатото и обстоятелството, че множеството места, които са си отбелязали за наложително посещаване вечер, са затворени.
Освен Лука и приятелката ми от карабинерите Валентина Фабри съвсем всички мои познати в града бяха отпътували към някой плаж, с цел да се любуват на бриза, или в прохладните Доломити. Франко – брачният партньор на Валентина, беше затворил първокласния си ресторант „ Палячото “, който се намираше на не повече от две минути пешком от „ Ка’ Скаки “, и бе отпътувал на отмора с лодка в Сардиния с двете им деца. Дори да бе недоволна, че е останала във Венеция, Валентина не го показваше. Както щях да науча доста скоро, мистерията към странното завещание на Лизи Хокър – разпадащия се замък, играеше немалка роля за това.
Тъкмо се чудех дали и аз да не хвана рейс до някое място в Доломитите, когато Валентина ми се обади и ме помоли да оказа помощ на сънародничка британка, озовала се в много затруднено състояние: не говорела италиански и не разбирала по какъв начин работят локалните служители, била сама във Венеция, нямала доста пари и се нуждаела от другар. Лизи предложи да ми заплаща по 10 евро на час – е, щеше да заплати, когато се сдобиеше с пари. Аз не бързах. А и когато научих за нейната обстановка, любознанието ми надви. В сърцето си бях все същият ученолюбив професионален архивист, откривател на документи и звена, които са свързани в историята. Да, постановяваше се да участвам на досадни срещи с юристи и Енцо Канале, само че цената беше дребна и против нея щях да мина през желязната врата на прословутото прокълнато палацо.
Естествено, нямах визия в какво се замесвам. Което нормално е повтарящ се претекст в живота ми.
Лизи била на пет години, когато Лучия Скаки изчезнала. За момента знаех единствено това. Очевидно тя не желаеше да показа повече – даже в случай че имаше какво още да каже, в което не бях сигурен. Енцо Канале бе завел правосъдно дело, в което твърдеше, че Лучия е почнала договаряния да му продаде „ Ка’ Скаки “. Но Час Хокър, бащата на Лизи, оспорил договорката. Скоро обаче навлязъл в пагубната серпантина на финансови проблеми и пристрастявания. И както призна Лизи – единствената съответна информация, с която съумях да се сдобия – имаше още един, на пръв взор неразгадаем проблем, обвързван с правото на благосъстоятелност върху двореца. Макар хората да имаха вяра, че Лучия Скаки се е самоубила, в никакъв случай не се бяха появили доказателства за това, не бе открито и тяло. Що се отнася до закона, тя продължаваше да се води изчезнало лице. Съпругът ѝ по този начин и не се обърнал към съда, с цел да я разгласи за мъртва, тъй че парцелът в никакъв случай не бе прекосявал публично към него. Съдебният развой на Канале, както и съвсем всичко останало, обвързвано с тази дребна постройка сред „ Гугенхайм “ и „ Салуте “, бе стигнал до задънена улица – както юридически, по този начин и на практика.
И по този начин дворецът си седеше затворен и рушащ се, до момента в който Луиджи Баларин не се намеси от името на градските управляващи. Все отново не можеха да разрешат една историческа постройка като „ Ка’ Скаки “ да рухне в Канал Гранде. Наред със слуховете за проклятия, интензивно се спекулираше и с благосъстоянията, които семейството вероятно бе натрупала през годините и бе скрила зад мраморните стени. През миналите епохи семейството Скаки се замесила с финанси и измами, довели до възхода на Медичите във Флоренция и Гонзага в Мантуа, както и в комплицираната политика, в резултат на която Неаполитанското кралство бива въвлечено във война сред испанците и французите. Неколцина от мъжете във семейството са носили алените шапки на ватикански кардинали – един от тях за малко да получи и папската тиара, само че неговият противник, който бил подкрепян от французите, дал по-големи подкупи на нужните хора. Някои от дамите Скаки, съвсем всички фамозни с хубостта си, се омъжили в най-хубавите фамилии в Европа.
Някога това е било едно от най-прочутите фамилии в Италия. Сега бе останала една-единствена Скаки, самотна жена, в чиито джобове подрънкваха дребни монети. И тя не разбираше нито дума на италиански и не понасяше да я назовават с купата й, дадена по завещание.
Интервю с Дейвид Хюсън, създател на „ Портретът на Борджия “
Умишлено ли разкривате нови черти от характера на героите си с всяка последваща книга? Можете ли да ни загатнете какво следва за Арнолд Клоувър и неговите другари Лука Волпети и Валентина Фабри?
Героите би трябвало да израстват с всяка книга, в противоположен случай читателят не ги усеща „ действителни “. В първия разказ Арнолд наскоро е изгубил брачната половинка си и поставя старания да си стъпи на краката, самичък, в нов град, който е доста по-различен от предходния му дом. Когато го срещаме още веднъж в „ Портретът на Борджия “, той е по-улегнал и съдбоносен, и по-склонен да се гмурне в мистериите на чудатия свят, който го заобикаля.
Що се отнася до това какво му следва... Тази информация ще запазя в загадка. Персонажът му демонстрира повече самодейност, следствията го притеглят. Което, като се има поради склонността му да се забърква в комплицирани и от време на време скандални обстановки, би трябвало да докара до една извънредно забавна последваща история.
„ Портретът на Борджия “ наподобява на литературна картография, защото сюжетът наблюдава героите, до момента в който те вървят по следите на тайнствен пъзел. Използвахте ли картата на Венеция, с цел да планирате посоката им? Или извикахте маршрута напълно в мозъка си?
Поставих си огромно предизвикателство с този разказ. Исках да основа мистерия, която може да бъде разплетена единствено посредством разкриване на някои действително съществуващи и чудати места из Венеция.
По време на няколко мои пътувания извървях всяка стъпка от дългия маршрут на Арнолд и Лизи – кръг който стартира от Кастело, минава през Канал Гранде и стига до Дорсодуро, по-късно Санта Кроче и Канареджо, за да очертая странния пъзел. И да, имам карта на всички невероятни места, които срещат по пътя си – всички като се изключи едно са същински. Но съзнателно взех решение да не споделям това в книгата. Единственият метод хората да извлекат оптималната изгода и наслаждение от загадъчните местенца на Венеция е те сами да ги открият. А за всеки, който желае да тръгне по маршрута „ Портретът на Борджия “, както аз го назовавам, дано ви дам един съвет. Вземете си комфортни обувки!
Освен майсторски написаната престъпна история, „ Портретът на Борджия “ е и превъзходен справочник към някои от не толкоз известните места за хранене във Венеция, които пък оферират най-вкусната локална кухня. Уведомихте ли заведенията за хранене, че са упоменати в книгата? Притеснявате ли се, че обичаните ви заведения могат да станат прекомерно известни след публикуването на книгата?
Когато става въпрос за същински места, създателят постоянно е изправен пред алтернативата дали да ги прикрие под друго име и да изтърпи въпросите на читателите за съществуването им, или още от началото да си каже „ Ето тук е остерия „ Пуни “, там „ Ал Фраска “. Аз избрах второто. Но в никакъв случай не се представям на хората там. Предпочитам да съм неизвестен, което за жалост в последно време става все по-невъзможно. Дали се тормозя, че ще станат прекомерно известни? Не напълно. Повечето от тях към този момент са добре познати на всеки, който е познавач на положителната храна. Просто не се намират в центъра, където туризмът е най-развит – Сан Марко и Риалто са региони, които заобикалям, когато имам опция.
Завръзката и интригата с Лукреция Борджия са завладяващи. Как избирате историческо събитие, към което да изградите сюжета си?
Избрах Борджиите, с цел да припомня, че Венеция в продължение на епохи е била от основно значение освен за Италия, само че и за цяла Европа. Множество авторитетни персони са свързани с града. В тази книга читателите ще срещнат Лорд Байрон, художника Модиляни, издателя Алдо Мануцио, любопитният британски публицист Фредерик Ролф и именитата Лукреция Борджия, показана посредством любовната си спекулация с известния венециански интелектуалец Пиетро Бембо.
Освен това ми се искаше да накарам хората да възприемат града отвън очевидното – известните обекти и тълпите туристи. Венеция е освен това от място – тя е целия свят. Дори след три десетилетия, през които постоянно съм я посещавал, имам вяра, че имам още какво да откривам.
„ Портретът на Борджия “ показва Венеция като неосъществим лабиринт с невероятни дестинации. Тези мистериозни места бяха ли ви известни, преди да започнете да пишете, или ги проучихте особено за тази книга?
Знаех за някои от тях, само че си сложих за цел да открия места и забележителности, които са непознати даже и на върлите фенове на Венеция. За тази цел открих няколко остарели книги от времето преди всеобщия туризъм и се разрових из остарели документи и уеб сайтове в интернет. Открих един превъзходен уеб страница отдаден на църквите във Венеция, който се оказа скъп източник. Като някогашен публицист, изследването ми е втора природа. Удивително е какво може да се откри, в случай че човек се задълбочи.
В края на книгата Лука Волпети възкликва: „ Червеният духовник! Откровения! “ Това значи ли, че ще има трета книга за английския архивист? Можем ли да чакаме появяването на Вивалди?
Както някой беше споделил... мислете си каквото желаете, аз не мога да разясня!
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ