Прави ли ни интернет по-тъпи?
„ Дейв, стой. Спри, става ли? Спри, Дейв. Ще спреш ли, Дейв? “
Така суперкомпютърът HAL се моли на непримиримия астронавт Дейв Боуман в известната сцена към края на кино лентата „ 2001: Космическа авантюра “ на Стенли Кубрик. Астронавтът, който е съвсем запратен към гибел в дълбокия космос от неизправната машина, невъзмутимо изключва веригите на паметта, които управляват нейния неестествен „ мозък “.
„ Дейв, мозъкът ми си отива “, споделя HAL. " Усещам го. Усещам го.. "
Дали през днешния ден не усещаме нещо сходно? През последните години като че ли някой или нещо бърника в мозъците ни, като пренасочва невронните ни вериги и препрограмита паметта ни, написа Николас Кар* за The Atlantic.
Не мислим по този начин, както мислехме преди. Това се усеща най-силно, когато четем. Беше елементарно да се потопим в книга или дълга публикация. Умовете ни се увличаха в описа или обратите на разногласието. Можехме да прекараме часове, погълнати от дълги фрагменти от прозаичност. Това към този момент се случва рядко.
Сега концентрацията постоянно изчезва след две или три страници. Ставаме нервни, губим нишката, търсим нещо друго за правене. Имаме възприятието, че дърпаме своенравния си мозък назад към текста. Дълбокото четене, което идваше естествено, се трансформира в битка.
Така суперкомпютърът HAL се моли на непримиримия астронавт Дейв Боуман в известната сцена към края на кино лентата „ 2001: Космическа авантюра “ на Стенли Кубрик. Астронавтът, който е съвсем запратен към гибел в дълбокия космос от неизправната машина, невъзмутимо изключва веригите на паметта, които управляват нейния неестествен „ мозък “.
„ Дейв, мозъкът ми си отива “, споделя HAL. " Усещам го. Усещам го.. "
Дали през днешния ден не усещаме нещо сходно? През последните години като че ли някой или нещо бърника в мозъците ни, като пренасочва невронните ни вериги и препрограмита паметта ни, написа Николас Кар* за The Atlantic.
Не мислим по този начин, както мислехме преди. Това се усеща най-силно, когато четем. Беше елементарно да се потопим в книга или дълга публикация. Умовете ни се увличаха в описа или обратите на разногласието. Можехме да прекараме часове, погълнати от дълги фрагменти от прозаичност. Това към този момент се случва рядко.
Сега концентрацията постоянно изчезва след две или три страници. Ставаме нервни, губим нишката, търсим нещо друго за правене. Имаме възприятието, че дърпаме своенравния си мозък назад към текста. Дълбокото четене, което идваше естествено, се трансформира в битка.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ