Десислава Алексиева е на 44 години и е една от

Десислава Алексиева е на 44 години и е една от дребното дами в България, които ръководят тежки влакови композиции. Преди да се качи в кабината на локомотива, тя прекарва цели 10 години зад щанда на хранителен магазин. Решението ѝ да смени специалността идва ненадейно, само че е подбудено от мощно предпочитание за коренна смяна в живота. Днес тя е знак на смелостта и професионализма в една обичайно възприемана като мъжка сфера.

Случката на перона, при която инцидентен пасажер я предизвестява да слезе от кабината, е показателна за битуващите предубеждения. Човекът откровено се тормозил, че машинистът ще я види и тя ще си има неприятности. Той даже помислил, че дамата е влезнала вътре единствено с цел да си направи селфи. Десислава обаче го погледнала с усмивка и го успокоила с думите:

„ Машинистът съм аз. “

Десислава Алексиева е една от трите дами машинисти в България. Нейният път до локомотива не е резултат от фамилна традиция, а от персонален избор. Когато схваща, че специалността към този момент е отворена за дами, тя не се колебае и кандидатства. Следва интензивно образование в структурите на БДЖ, което включва теоретични изпити и практическа подготовка. Първоначално тя заема позицията на помощник-машинист, преди да поеме цялостния надзор над машината.

Професията на машиниста изисква освен механически знания, само че и изключителна психическа резистентност. Десислава си спомня доста добре първото си независимо ръководство. Адреналинът бил толкоз огромен, че тя не съумяла да заспи повече от денонощие. В момента, в който ти кажат да тръгваш, романтиката на релсите изчезва и се заменя от голямата отговорност за живота на стотици пасажери.

Още при започване на кариерата си тя се сблъсква с рискови обстановки, които подлагат характера ѝ на съществено тестване. Докато към момента е помощник-машинист, локомотивът се възпламенява два пъти по време на придвижване. В такива моменти процедурите са ясни, само че действителността е стресираща – дим, аромат на изгоряло и обезпокоени пасажери. Благодарение на бързата реакция на екипа, машината е избавена и няма потърпевши.

На месец Десислава изминава сред 5000 и 7000 километра по железопътните релси. Тя избира бързите влакове, тъй като при тях скоростта е по-висока, а спиранията са по-редки. Маршрутът до Пловдив е измежду обичаните ѝ поради красивата природа и динамичността на пътя. Въпреки че оптималната скорост в избрани сектори доближава 130 км/ч, Десислава има и по-големи фантазии.

„ Мечтая да карам с 230 – това ще е огромна тръпка. Дали ще стане? Надявам се, само че по-скоро не “

Работата в кабината е обвързвана и с физически провокации. През лятото температурите вътре са извънредно високи, а през зимата е сковаващ мраз. Кабините постоянно са дребни, а промените – дълги и изтощителни. Въпреки това Десислава не се оплаква. Тя намира ентусиазъм в непрекъснато изменящите се пейзажи и срещите с разнообразни хора. За нея всеки ден е друг и лишен от еднообразност.

Рисковете по трасето не са единствено механически. Десислава към този момент е имала конфликти с животни – крава и елен. Тя споделя, че е изпитала голямо страдание за елена, чието копито се заклещило в релсите. Още по-тежка е тематиката за хората, които пресичат безразсъдно пред влака. Макар тя персонално да не е имала подобен случай, познава сътрудници, които носят този психически товар през целия си живот.

На 6 март предходната година за първи път в 159-годишната история на българските железници влакът Варна – Русе потегля с напълно женски екип. В кабината застават Десислава Куманска като ватман и Десислава Алексиева като помощник-машинист. Това историческо събитие потвърждава, че в железниците няма място за полово разделяне, когато става въпрос за професионализъм и отговорност.

Въпреки че в общественото пространство името Десислава Алексиева постоянно се свързва с други известни персони, като основатели на културни центрове, „ нашата “ Десислава е пионер на релсите. Тя предизвиква всички дами, които имат интерес към тази специалност, да не се опасяват и да опитат. Според нея сътрудниците мъже не ги разделят на „ слаб пол “ и ги одобряват като равни.

Най-важното за нея остава безвредното идване в крайната точка. Десислава приключва работния си ден с задоволство, че е изпълнила дълга си без произшествия. За нея кабината на локомотива към този момент не е просто работно място, а пространство, където е намерила своето предопределение след 10 години търсене.

„ Най-хубаво е да се прибереш жив и здрав. Без произшествия. А на дамите, които се двоумят дали да поемат по този „ мъжки “ път, споделям да пробват. Добре пристигнали са. “