В Япония лекуват депресията ето така
Депресията е бичът на нашето съвремие, популяризирала се е като пандемия по целия свят, даже и при народи, известни с дисциплината и морала си, като японците. Япония постоянно е била считана за екзотична страна от нас европейците, а става известно, че и там съществуват не по-малко забавни и екзотични способи за лекуване на депресията. За тях ще научим непосредствено от персоналните прекарвания на казхстанката, живееща от дълги години в Япония - Назим Осака. Прочетете нейният роман, който преведохме за вас.
Спрях да се грижа за себе си, станах 75 кг, можех да вървя по пижама по през целия ден и да не се мия по 2-3 дни. По това време даже не си миех зъбите и даже не желаех да пребивавам... След като научи това, моя близка японска другарка ме заведе в клиника, като сподели, че има една забавна процедура, след която животът се трансформира, като че ли се раждаш още веднъж.
Тя пристигна да ме вземе, тъй че потеглих с нея по пижама и чехли. В този си тип отидох до центъра на Токио. На главата с нехаен кок. В Япония въобще не ти обръщат внимание, даже да тръгнеш гол. На тях не им е до другите. Всеки е ангажиран със личните си мисли. И нямат навика да гледат хората в превоза или на улицата. Хората там са толкоз свободни.
Отидохме и попълнихме документи. И по този начин, влизам там и в средата на стаята има ковчег. Докторът ми зададе няколко въпроса, дадоха ми елегантни облекла - като за нападател самоубиец, преоблякох се. Заповядаха ми: Легнете и усетете по какъв начин се усещат мъртвите, а когато желаете да си тръгнете - ето ви копче, натиснете го и ще ви пуснем.
Легнах си. Вътре имаше странна миризма, само че бяха поставили освежител. Мек сатен в живи цветове. Мъниста към периметъра на ковчега.... Лежа, преглеждам ковчега. Свиреше траурна музика. През процепите се виждаше слабата светлина от стаята.
Тогава слушам, че като че ли ме изнасят и качват ковчега в кола. Започвам да натискам бутона, а той внезапно пада. Започвам да им крещя и се отвращавам, че не за това съм платила. И като цяло, не ме ли прецакаха? След това пътуваме 10 минути. Вече малко се запъхтявам. Тогава слушам командата: Разтоварете! И имам възприятието, че ме спускат на въжета в земята. Чувам по какъв начин земята пада върху мен, от горната страна върху ковчега. И гласовете стават по-приглушени. Започвам да крещя с цяло гърло в нервност. Майка си, на съветски. Минават милион мисли в главата ми. Че попаднах на сектанти. Че те ме убиват. Аум Сенрикьо, сектанти, които ненавиждат чужденците. И най-вероятно японската ми другарка е в сговор с тях. Ще я убия, кучката!...
Наистина ме заровиха. Започнах да цвиля още повече като прасе в касапница и да ритвам. И най-лошото беше, че започнах да се удушавам. Хлипах и сополи се стичаха по бузите ми, изливаха се в ушите ми. От нервност и боязън се напиках. Заради теснотията не можех даже да избърша лицето си. Лежах като дънер - ръце по ръбовете, в стеснен ковчег. Вонеше на урина от вътрешната страна.
Мислех: Господи, не желая да умра! Беше извънредно тясно там. Задушно. И нямаше какво да се диша. Главата ми стартира да се върти. Усетих, че стартирам да настивам. Все отново опиках целия ковчег и лежах мокра в урината си. Студена земя, помислих си. Ридах 20 минути.
Вече губех схващане. Състоянието беше извънредно. Започнах да разбирам Гогол и си спомних, че може би той се е събудил в ковчег и е умирал тъкмо като мен тук.
Пред очите ми незабавно изплуваха картини от предишното: Как родих и държах щерка си в ръцете си. Първите и стъпки. Нейните плитки, които сплитах всеки ден. О, боже мой, изцяло забравих за щерка си! Заради моята мислена меланхолия. Спомних си, че въобще стопирах да се обаждам на майка ми. Припомних си, че животът е толкоз хубав! Какъв прелестен живот! И ето ме, като кучка, загивам в ковчег. И съм убита от моята обичана другарка японка, която толкоз боготворях. Ей японци?! О, кучки!
И тогава капакът на ковчега се отвори. Гледам: в същата стая съм. Този ковчег се оказа заблуда на гибелта и е изцяло компютъризиран. Плаках още 10 минути. Еле, успокоих се. Напсувах ги. Приятелката ми стои и се смее. Дадоха ми видео на моята „ гибел “. Вътре в ковчега са инсталирани камери, които записват всичко.
След тази процедура отслабнах, разхубавих се, влюбих се в живота и мисълта, че не желая да пребивавам или че имам меланхолия към този момент я няма. Не желая да вървя повече там! Искам да пребивавам тук и в този момент! Тук. И ще обичам живота! "
Написано от Назим Осака.
Вижте още:
- Японска техника с пръсти ви връща спокойствието;
- Японската Икигай философия.
