Годишнини и паметници
Ден първи от Великия пост. Говорим за строшени монументи и годишнини от войни. Браво на Светлозар Раянов, дето като каменарчето на Смирненски развъртя чука и строши каменната плоча на ПСА, на която сега, след намесата на Раянов, към този момент написа: " НА СЪВЕТС... ТА... ОСВОБО... ЛКА.... ОТ ПРИЗ... ЕЛНИЯ... БЪЛГАРСКИ НАРОД ". " Поклон! ", както е съвременно да се споделя в обществените мрежи, на оня, чието дело отекна в цялото медийно пространство - " завчас от крилатия ветрец подзето, бодро ехото гърми "! " Поклон! " на оня, който сътвори декор за десетки селфита. Десетки, може би и стотици стожери на нравствената безпогрешност се снимаха с решителни погледи пред строшените плочи и споделиха фотосите си за всеобщо удивление.
Разбира се, бе изложена и противоположната позиция. Тази противоположна позиция може да се назова " класическа ", тъй като с нея кърмеха няколко генерации българи. Връзката сред паметника на руската войска и войната (като такава и в частност онази в Украйна, от чието начало отбелязахме една година през предходната седмица) направи известна наша синдикална деятелка и политичка: " Войната не е приложение в телефона - сподели тя. - Не е 60-годишен с мека китка и меки дреболии да чупи монументи и памет ". И с цел да не остане подозрение за кой монумент и коя война става дума, посочи: " В България на 8 септември 1944 влиза Трети украински фронт. Паметникът на руската войска е в негова чест. Съветски не значи съветски ". Да, тази теза не е нова, дефилира от няколко месеца. Тя споделя по този начин: " Този монумент, дето желаете да го премахнете, в действителност е на обичаните ви украинци, с чието знаме кичите профилните си фотоси ". И по този метод нещата стават токова тънки, толкоз деликатни, че човек не смее да се намеси с мнение! Стой, поспри се, гражданино, на чия страна си ти?
Помня войната във Виетнам (1955-1975), нищо че бях дребен. По чернобелия тв приемник я назоваха " американската военщина ". И тогава Изтокът и Западът се бяха хванали за гушите, единствено че ние, за разлика от в този момент, бяхме откъм Изтока. И с всички тези думи, с които през днешния ден назоваваме Русия, тогава наричахме Съединените щати. Когато виетнамската война свърши, бях в пети клас, в 12-о учебно заведение, което тогава се споделяше " Ленин ", а в този момент - " Цар Иван Асен II ". Тогава движехме три приятелчета. В деня след новината за края на войната, помня, в огромното междучасие, около пясъчника за дълъг скок, аз и един от другите двама казахме - към този момент няма да хрантутим виетнамците! Изглежда го бяхме чули шушукайки в реакционните си фамилии. Третият се потресе, възмути се от нас. Изглежда в своето семейство беше слушал друго. И което е най-чудовищното - това беше краят на другарството ни. Край на другарството сред 12-годишни деца поради война на другия завършек на света, поради ежби сред Съветския съюз и Америка. По-късно третият, който тогава ни презря поради нашата позиция по геополитическите въпроси и за отвратителния ни антисъветизъм (тоя термин чували ли сте го?), след завършването на образованието си стартира работа в Централен комитет на Комсомола.
Ако никой нямаше интерес, тези войни нямаше да ги има. Дори и най-страшните неща ни се случват, тъй като някой от нас ги е изискал. И не всеки път можеш да кажеш: тези са положителните, пък тези са неприятните. Невинаги можеш да кажеш: Иванчо е неприятен и отговорен, а пък Стоянчо е добър и почтен. Доброто и злото са смесени и добре разбъркани. Добро и зло има във всяка обстановка и във всеки човек, с изключение на у светиите. Изборът сред положителното и злото е доста по-коварен, в сравнение с наподобява. Понякога той се състои в метода, по който ще погледнеш и оцениш едно и също нещо. Например една дребна хвалба може да те извърши с тиха и скромна наслада от постигнатото, само че в това време тази наслада може да се трансформира във възгордяване и пустославие. Във войната на розите (1455-1485) кои са положителните - бялата или алената роза? Кои са неприятните - Йорк или Ланкастър? Братовчеди по линия на Плантагенетите, където едните лишават властта от другите през 1399, а пък другите половин век по-късно желаят да си я върнат. В тази война кои са положителните и кои са неприятните?
Мен не ме припознава и не ме пожелава никоя политическа партия (от което в душата ми грее ведра хармония), тъй като никоя партия по конюнктурни аргументи не може да си разреши оня мой мироглед, съгласно който бедите, несгодите, кутсузът - всичко това е резултат от лични и национални грехове. Тази философия я няма в идеологията на нито една партия. А е толкоз покрай мозъка!
В една световна неволя и народите, и обособените индивиди понасят орис съгласно греховете си. И всеки получава съгласно съвършена правдивост. Ако някой не трябва да страда, той няма да страда, без значение какъв брой ужасна е общата картина. Той ще бъде като Лот, само че жена му не трябва да поглежда обратно.
Бедите ще свършат тогава, когато се научим да ги одобряваме с признателност. Когато ги посрещаме, търсейки безусловно провинен и то наложително отвън себе си (защото ние постоянно сме напълно почтени!), когато посвещаваме на този провинен цялата си гневна ненавист, тогава единствено подхранваме бедите. Трябва да ненавиждаме прегрешението, само че да обичаме грешника и да желаеме да се поправи, а не да загине. Който желае гибелта на някой различен, самичък осъжда себе си на крах.
Но кой ли съм аз, че да приказвам обществено такива неща. Такива неща би трябвало да приказват единствено кристално чисти хора с непреклонен престиж. А аз съм юродивец като оня брат Долчино в " Името на розата ", който препуска през Средновековието и с оглупял взор крещи на всички направления: Покаятелствувайте се ! А когато се поуспокои, към този момент по-тихо прибавя: също така мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Разбира се, бе изложена и противоположната позиция. Тази противоположна позиция може да се назова " класическа ", тъй като с нея кърмеха няколко генерации българи. Връзката сред паметника на руската войска и войната (като такава и в частност онази в Украйна, от чието начало отбелязахме една година през предходната седмица) направи известна наша синдикална деятелка и политичка: " Войната не е приложение в телефона - сподели тя. - Не е 60-годишен с мека китка и меки дреболии да чупи монументи и памет ". И с цел да не остане подозрение за кой монумент и коя война става дума, посочи: " В България на 8 септември 1944 влиза Трети украински фронт. Паметникът на руската войска е в негова чест. Съветски не значи съветски ". Да, тази теза не е нова, дефилира от няколко месеца. Тя споделя по този начин: " Този монумент, дето желаете да го премахнете, в действителност е на обичаните ви украинци, с чието знаме кичите профилните си фотоси ". И по този метод нещата стават токова тънки, толкоз деликатни, че човек не смее да се намеси с мнение! Стой, поспри се, гражданино, на чия страна си ти?
Помня войната във Виетнам (1955-1975), нищо че бях дребен. По чернобелия тв приемник я назоваха " американската военщина ". И тогава Изтокът и Западът се бяха хванали за гушите, единствено че ние, за разлика от в този момент, бяхме откъм Изтока. И с всички тези думи, с които през днешния ден назоваваме Русия, тогава наричахме Съединените щати. Когато виетнамската война свърши, бях в пети клас, в 12-о учебно заведение, което тогава се споделяше " Ленин ", а в този момент - " Цар Иван Асен II ". Тогава движехме три приятелчета. В деня след новината за края на войната, помня, в огромното междучасие, около пясъчника за дълъг скок, аз и един от другите двама казахме - към този момент няма да хрантутим виетнамците! Изглежда го бяхме чули шушукайки в реакционните си фамилии. Третият се потресе, възмути се от нас. Изглежда в своето семейство беше слушал друго. И което е най-чудовищното - това беше краят на другарството ни. Край на другарството сред 12-годишни деца поради война на другия завършек на света, поради ежби сред Съветския съюз и Америка. По-късно третият, който тогава ни презря поради нашата позиция по геополитическите въпроси и за отвратителния ни антисъветизъм (тоя термин чували ли сте го?), след завършването на образованието си стартира работа в Централен комитет на Комсомола.
Ако никой нямаше интерес, тези войни нямаше да ги има. Дори и най-страшните неща ни се случват, тъй като някой от нас ги е изискал. И не всеки път можеш да кажеш: тези са положителните, пък тези са неприятните. Невинаги можеш да кажеш: Иванчо е неприятен и отговорен, а пък Стоянчо е добър и почтен. Доброто и злото са смесени и добре разбъркани. Добро и зло има във всяка обстановка и във всеки човек, с изключение на у светиите. Изборът сред положителното и злото е доста по-коварен, в сравнение с наподобява. Понякога той се състои в метода, по който ще погледнеш и оцениш едно и също нещо. Например една дребна хвалба може да те извърши с тиха и скромна наслада от постигнатото, само че в това време тази наслада може да се трансформира във възгордяване и пустославие. Във войната на розите (1455-1485) кои са положителните - бялата или алената роза? Кои са неприятните - Йорк или Ланкастър? Братовчеди по линия на Плантагенетите, където едните лишават властта от другите през 1399, а пък другите половин век по-късно желаят да си я върнат. В тази война кои са положителните и кои са неприятните?
Мен не ме припознава и не ме пожелава никоя политическа партия (от което в душата ми грее ведра хармония), тъй като никоя партия по конюнктурни аргументи не може да си разреши оня мой мироглед, съгласно който бедите, несгодите, кутсузът - всичко това е резултат от лични и национални грехове. Тази философия я няма в идеологията на нито една партия. А е толкоз покрай мозъка!
В една световна неволя и народите, и обособените индивиди понасят орис съгласно греховете си. И всеки получава съгласно съвършена правдивост. Ако някой не трябва да страда, той няма да страда, без значение какъв брой ужасна е общата картина. Той ще бъде като Лот, само че жена му не трябва да поглежда обратно.
Бедите ще свършат тогава, когато се научим да ги одобряваме с признателност. Когато ги посрещаме, търсейки безусловно провинен и то наложително отвън себе си (защото ние постоянно сме напълно почтени!), когато посвещаваме на този провинен цялата си гневна ненавист, тогава единствено подхранваме бедите. Трябва да ненавиждаме прегрешението, само че да обичаме грешника и да желаеме да се поправи, а не да загине. Който желае гибелта на някой различен, самичък осъжда себе си на крах.
Но кой ли съм аз, че да приказвам обществено такива неща. Такива неща би трябвало да приказват единствено кристално чисти хора с непреклонен престиж. А аз съм юродивец като оня брат Долчино в " Името на розата ", който препуска през Средновековието и с оглупял взор крещи на всички направления: Покаятелствувайте се ! А когато се поуспокои, към този момент по-тихо прибавя: също така мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ