Hills of Rock, ден 2: По-шумно, по-тежко, по-горещо
Ден 2 е денят за потапяне във фестивалната атмосфера. Групите по сцените са ми приятни, само че не и значими. Гледал съм всички най-малко по един път (повечето два пъти и повече), като има единствено едно име, което ми е наложително – smallman излизат на една от сцените след среднощ.
Никога не съм гледал Wolfmather. Австралийците свирят луксозен винтидж рок в духа на класическите банди от началото на 1970-те, с тежки въздействия от Led Zeppelin. Доста въртях първите им два албума преди 15-20 години и по-късно ми излязоха отвън радара. Но през днешния ден са добър мотив да се насоча към основната сцена в късния съботен следобяд.
Андрю Стокдейл е понапълнял, без обаче това да се отрази на високите му писъци. С двама нови музиканти (и двамата са в Wolfmother от 2 години) бандата звучи свежо и напомпано. Седемдесетарският им блус/хеви рок тътне прелестно в прежулящата пловдивска горещина. Забравил съм какъв брой доста обичам песни като “Woman ” и “New Moon Rising ” и пея с цялостно гърло измежду още 3-4 хиляди души, които са се престрашили да са пред основната сцена по-рано.
Wolfmother
Wolfmother наподобяват като от друга ера. Звучат като от друга ера. „ Имаме едно предпочитание “, споделя Андрю и избухват в съкратена версия на шлагера на Black Sabbath “Paranoid ”. Още дълго светът на рока ще отдава чест на Ози. А за край забиват “Rock and Roll ” на Led Zeppelin. Жестоко начало на фестивалния ден.
Оттеглям се от терена пред сцената и се пущам сред шатрите. Намирам се с другар и налазваме освежителните питиета. Оттам – шатрата на. Българският художник от дълго време твори визии за музика – първо на групата си Them Frequencies, след това и за концертите, които провежда, за Last Hope, към които се причислиха с басиста Еди преди няколко години. Но в този момент отбелязва 10 години, откогато рисува публични концертни плакати за някои от най-големите в тежкия рок. Разгърнати са визиите му за Queens of the Stone Age, Swans, Metallica, Marilyn Manson, AC/DC, Guns N’ Roses, Melvins, Mastodon и още доста. Оставил е и две изрязани от лека пластмаса китари за фотоси с рокенрол театралничене.
Изложбата на Bare Hands Society
Междувременно Александър Първанов–Шута си е оборудвал мобилен барбър шоп, където против авансово записан час фестивалните бради и коси могат да бъдат добре завършени и напомадени. Моята ще я мисля след фестивала. Виждам го да работи над следващия клиент и си подвигаме взаимно привет с рога, опънали гордо на гърдите си тениски на Ози Осбърн.
Fear Factory излизат на сцената и се спускам от шатрата на Шута, с цел да видя в миналото обичана тайфа по какъв начин звучи с напълно нов състав към китариста Дино Казарес. Разбира се, вниманието е ориентирано най-много към фронтмена Мило Силвестро. Без предшественикът му Бъртън Си Бел да е популярен артист, американецът имаше харизма и изпълваше сцената с наличието си и динамичното си държание, навъртайки километраж с подскоци и маршируване. Мило се оправя във вокалната част, само че образно е като наемник на половин работен ден.
Александър Първанов на работното си място
Fear Factory избухнаха през 1990-те с мощна примес от индъстриъл и груув метъл, смесвайки машинно звучащ тежък темп с компютърни и синтезаторни звуци, пронизвани от гърлени ревове или смекчавани от чисто пеене. На живо в този момент целият студ на синтетиката е отсечен от звученето, колкото и крепко да забиват Дино, барабанистът Пийт Вебер и басистът Рики Бонанса. Акцентът пада върху албума “Demanufacture ” поради 30-ата годишнина на диска.
Нямат притегателната мощ, която ме накара преди 10 години в Нови Сад да се хвърля в мошпита и да си преследвам левия кец из погото и след половин час се придвижвам към сцената на Строежа. Тъкмо излизат Adult Crush – последното хардкор начинание на Александър Бояджиев от родните колоси Last Hope. Започват с тътнещия риф на “Children of the Grave ” преди да се впуснат в пагубен хардкор букет от авторски части.
Гледаме няколко песни и се понасяме към основната сцена, с цел да забележим още веднъж траш/трайбъл/груув метъл великаните Sepultura. Макар от години да го няма магнетизма на най-популярния им състав, Андреас Кисер (китара) и Пауло Джуниър (бас) постоянно са намирали отлични барабанисти, които да поемат канонадата след напускането на Игор Кавалера. От предходната година това е 23-годишния Грейсън Некрутман. А Дерик Грийн е с чудовищно мощно наличие и мощно гърло, въпреки и да смачква гласните в меки „ йо “, „ йе “ и „ я “. Бутат с жесток сет – въпреки всичко са на прощално турне, с цел да отпразнуват 40 години Sepultura. В него обаче преобладават песни от годините с братята Кавалера. Няма по какъв начин, там е харизмата, там е солта на тази група. Маркират с по ария от албум (и то не всички) изданията си с Дерик и вкарват траш/дет догми като “Inner Self ”, “Dead Embryonic Cells ”, “Arise ”.
Любимите на генерации почитатели “Chaos AD ” и “Roots ” са маркирани с най-популярните си трясъци – “Territory ”, “Refuse/Resist ”, “Roots Bloody Roots ”, “Ratamahatta ”. Погото в предните редици не секва, а толкоз многохилядна аудитория Sepultura от дълго време не могат да съберат на лично хедлайн шоу. Но пък фестивалите са плодородна почва за това. Хиляди и хиляди младежи, необременени от тежкото завещание на бразилците попиват и раздават сила. Акустичното “Kaiowas ” е отдадено на Ози и 20 хиляди скандират името му. Така ще е.
Sepultura
Vendetta към този момент вършеят на сцената на Строежа и гостоприемно поемат тълпата, която се изнася от сета на Sepultura. Енергията на хардкор легендите ни блъска правилните им почитатели и пред групата се шири впечатляващ съркъл пит. Двамата вокалисти Шута и Дикси вилнеят начело, а в един миг Шута се озовава в тълпата, вдигнал непълнолетен почитател, който се кефи от рамената на внушителния фронтмен.
Връщаме се към основната сцена, с цел да забележим третия лайв на Machine Head в България. В последните години бандата още веднъж се радва на огромна известност и почтено заема мястото си в афиша. След няколко албума с повече техничен траш и груув метъл, Роб Флин и сегашният състав на групата, се обръщат отново към песни и с мелодични припеви, и с брейкдаун. Винаги е успявал да напипа пулса на деня и опъва платната на Machine Head в посока напразно.
Започват с “Imperium ” от бруталния “Through the Ashes of Empires ” (2003) и след нея се обръщат главно към творчеството си от новия век. В много размесен от изброения ред, чуваме и класики като “Ten Ton Hammer ” и неизбежната “Davidian ” – песента, която сложи Machine Head на международната карта на метъла. Огньовете още веднъж горят, а светлини и прожекции трансформират шоуто на американците в хеви метъл аудиовизуален гуляй. Ню метъл интервалът отпреди 25 години е регистриран с “Bulldozer ” и “From This Day ”, а техният реверанс към Ози е с " Darkness Within " и още веднъж скандираме „ Ози! Ози! “. На финала “Halo ” пък бял гълъб прелита пред сцената и прибавя щипка драматизъм.
Machine Head
Бързам към дребната сцена, с цел да застана на решетките и да виждам обичаните ми smallman – една от най-мощните български алтърнатив метъл банди. След много дълго спиране, те се задействаха предходната година, свириха в Пловдив през септември и в този момент приключват четвъртия си (ако не броим ЕР-то “Inner Oceans ”) албум.
На сцената са подредени освен общоприетите за метъл шоу бас, китара и барабани. Там е гайдата на вокалиста Цветан, хърди-гърди и тамбура за Петър Делчев, както и преносимият компютър за електронните линии на Иван Шопов.
smallman
Започват стремително – най-първият им шлагер, парчето, с което ги чухме преди 20 години – “Evolution ”. Сцената няма никакви декори, няма екрани, светлинно шоу. Има обаче шестима души, чиито души са в музиката, която коват. Бавна, тежка, плътна, като пелена от мрак и светлина. Космическо пътешестване с галактическия български фолклор, извезан из тежките метъл рифове и темп. Решетките се тресат в юмруците на почитателите на предна линия, а групата излива вълни от мудни и плътни композиции, подсилени от мощния тон. Цветан вади дудук за фолклорната „ Възпело е пиле “, а неравноделни ритми слушаме и в „ Първом – Първом “. На два пъти на сцената с тях се качва госпожица, показана като Анджи, с визия на фея, с цел да вплете нежния си глас във вокалите на Цветан. Свирят и две нови части, както и станалата обичана на почитателите по-късна тяхна ария „ Камък “ с текст по стихове на Борис Христов. Завършват както и стартират – със звуково кроше и “New Day ”. Да, в 2 през нощта е нов ден. Време е за душ, за сън и за новия ден, финален за Hills of Rock 2025.
Текст: Ивайло Александров
Снимки: Илиян Ружин, Орлин Николов и Георги Ангелов за Fest Team; Ивайло Александров
Никога не съм гледал Wolfmather. Австралийците свирят луксозен винтидж рок в духа на класическите банди от началото на 1970-те, с тежки въздействия от Led Zeppelin. Доста въртях първите им два албума преди 15-20 години и по-късно ми излязоха отвън радара. Но през днешния ден са добър мотив да се насоча към основната сцена в късния съботен следобяд.
Андрю Стокдейл е понапълнял, без обаче това да се отрази на високите му писъци. С двама нови музиканти (и двамата са в Wolfmother от 2 години) бандата звучи свежо и напомпано. Седемдесетарският им блус/хеви рок тътне прелестно в прежулящата пловдивска горещина. Забравил съм какъв брой доста обичам песни като “Woman ” и “New Moon Rising ” и пея с цялостно гърло измежду още 3-4 хиляди души, които са се престрашили да са пред основната сцена по-рано.
Wolfmother
Wolfmother наподобяват като от друга ера. Звучат като от друга ера. „ Имаме едно предпочитание “, споделя Андрю и избухват в съкратена версия на шлагера на Black Sabbath “Paranoid ”. Още дълго светът на рока ще отдава чест на Ози. А за край забиват “Rock and Roll ” на Led Zeppelin. Жестоко начало на фестивалния ден.
Оттеглям се от терена пред сцената и се пущам сред шатрите. Намирам се с другар и налазваме освежителните питиета. Оттам – шатрата на. Българският художник от дълго време твори визии за музика – първо на групата си Them Frequencies, след това и за концертите, които провежда, за Last Hope, към които се причислиха с басиста Еди преди няколко години. Но в този момент отбелязва 10 години, откогато рисува публични концертни плакати за някои от най-големите в тежкия рок. Разгърнати са визиите му за Queens of the Stone Age, Swans, Metallica, Marilyn Manson, AC/DC, Guns N’ Roses, Melvins, Mastodon и още доста. Оставил е и две изрязани от лека пластмаса китари за фотоси с рокенрол театралничене.
Изложбата на Bare Hands Society
Междувременно Александър Първанов–Шута си е оборудвал мобилен барбър шоп, където против авансово записан час фестивалните бради и коси могат да бъдат добре завършени и напомадени. Моята ще я мисля след фестивала. Виждам го да работи над следващия клиент и си подвигаме взаимно привет с рога, опънали гордо на гърдите си тениски на Ози Осбърн.
Fear Factory излизат на сцената и се спускам от шатрата на Шута, с цел да видя в миналото обичана тайфа по какъв начин звучи с напълно нов състав към китариста Дино Казарес. Разбира се, вниманието е ориентирано най-много към фронтмена Мило Силвестро. Без предшественикът му Бъртън Си Бел да е популярен артист, американецът имаше харизма и изпълваше сцената с наличието си и динамичното си държание, навъртайки километраж с подскоци и маршируване. Мило се оправя във вокалната част, само че образно е като наемник на половин работен ден.
Александър Първанов на работното си място
Fear Factory избухнаха през 1990-те с мощна примес от индъстриъл и груув метъл, смесвайки машинно звучащ тежък темп с компютърни и синтезаторни звуци, пронизвани от гърлени ревове или смекчавани от чисто пеене. На живо в този момент целият студ на синтетиката е отсечен от звученето, колкото и крепко да забиват Дино, барабанистът Пийт Вебер и басистът Рики Бонанса. Акцентът пада върху албума “Demanufacture ” поради 30-ата годишнина на диска.
Нямат притегателната мощ, която ме накара преди 10 години в Нови Сад да се хвърля в мошпита и да си преследвам левия кец из погото и след половин час се придвижвам към сцената на Строежа. Тъкмо излизат Adult Crush – последното хардкор начинание на Александър Бояджиев от родните колоси Last Hope. Започват с тътнещия риф на “Children of the Grave ” преди да се впуснат в пагубен хардкор букет от авторски части.
Гледаме няколко песни и се понасяме към основната сцена, с цел да забележим още веднъж траш/трайбъл/груув метъл великаните Sepultura. Макар от години да го няма магнетизма на най-популярния им състав, Андреас Кисер (китара) и Пауло Джуниър (бас) постоянно са намирали отлични барабанисти, които да поемат канонадата след напускането на Игор Кавалера. От предходната година това е 23-годишния Грейсън Некрутман. А Дерик Грийн е с чудовищно мощно наличие и мощно гърло, въпреки и да смачква гласните в меки „ йо “, „ йе “ и „ я “. Бутат с жесток сет – въпреки всичко са на прощално турне, с цел да отпразнуват 40 години Sepultura. В него обаче преобладават песни от годините с братята Кавалера. Няма по какъв начин, там е харизмата, там е солта на тази група. Маркират с по ария от албум (и то не всички) изданията си с Дерик и вкарват траш/дет догми като “Inner Self ”, “Dead Embryonic Cells ”, “Arise ”.
Любимите на генерации почитатели “Chaos AD ” и “Roots ” са маркирани с най-популярните си трясъци – “Territory ”, “Refuse/Resist ”, “Roots Bloody Roots ”, “Ratamahatta ”. Погото в предните редици не секва, а толкоз многохилядна аудитория Sepultura от дълго време не могат да съберат на лично хедлайн шоу. Но пък фестивалите са плодородна почва за това. Хиляди и хиляди младежи, необременени от тежкото завещание на бразилците попиват и раздават сила. Акустичното “Kaiowas ” е отдадено на Ози и 20 хиляди скандират името му. Така ще е.
Sepultura
Vendetta към този момент вършеят на сцената на Строежа и гостоприемно поемат тълпата, която се изнася от сета на Sepultura. Енергията на хардкор легендите ни блъска правилните им почитатели и пред групата се шири впечатляващ съркъл пит. Двамата вокалисти Шута и Дикси вилнеят начело, а в един миг Шута се озовава в тълпата, вдигнал непълнолетен почитател, който се кефи от рамената на внушителния фронтмен.
Връщаме се към основната сцена, с цел да забележим третия лайв на Machine Head в България. В последните години бандата още веднъж се радва на огромна известност и почтено заема мястото си в афиша. След няколко албума с повече техничен траш и груув метъл, Роб Флин и сегашният състав на групата, се обръщат отново към песни и с мелодични припеви, и с брейкдаун. Винаги е успявал да напипа пулса на деня и опъва платната на Machine Head в посока напразно.
Започват с “Imperium ” от бруталния “Through the Ashes of Empires ” (2003) и след нея се обръщат главно към творчеството си от новия век. В много размесен от изброения ред, чуваме и класики като “Ten Ton Hammer ” и неизбежната “Davidian ” – песента, която сложи Machine Head на международната карта на метъла. Огньовете още веднъж горят, а светлини и прожекции трансформират шоуто на американците в хеви метъл аудиовизуален гуляй. Ню метъл интервалът отпреди 25 години е регистриран с “Bulldozer ” и “From This Day ”, а техният реверанс към Ози е с " Darkness Within " и още веднъж скандираме „ Ози! Ози! “. На финала “Halo ” пък бял гълъб прелита пред сцената и прибавя щипка драматизъм.
Machine Head
Бързам към дребната сцена, с цел да застана на решетките и да виждам обичаните ми smallman – една от най-мощните български алтърнатив метъл банди. След много дълго спиране, те се задействаха предходната година, свириха в Пловдив през септември и в този момент приключват четвъртия си (ако не броим ЕР-то “Inner Oceans ”) албум.
На сцената са подредени освен общоприетите за метъл шоу бас, китара и барабани. Там е гайдата на вокалиста Цветан, хърди-гърди и тамбура за Петър Делчев, както и преносимият компютър за електронните линии на Иван Шопов.
smallman
Започват стремително – най-първият им шлагер, парчето, с което ги чухме преди 20 години – “Evolution ”. Сцената няма никакви декори, няма екрани, светлинно шоу. Има обаче шестима души, чиито души са в музиката, която коват. Бавна, тежка, плътна, като пелена от мрак и светлина. Космическо пътешестване с галактическия български фолклор, извезан из тежките метъл рифове и темп. Решетките се тресат в юмруците на почитателите на предна линия, а групата излива вълни от мудни и плътни композиции, подсилени от мощния тон. Цветан вади дудук за фолклорната „ Възпело е пиле “, а неравноделни ритми слушаме и в „ Първом – Първом “. На два пъти на сцената с тях се качва госпожица, показана като Анджи, с визия на фея, с цел да вплете нежния си глас във вокалите на Цветан. Свирят и две нови части, както и станалата обичана на почитателите по-късна тяхна ария „ Камък “ с текст по стихове на Борис Христов. Завършват както и стартират – със звуково кроше и “New Day ”. Да, в 2 през нощта е нов ден. Време е за душ, за сън и за новия ден, финален за Hills of Rock 2025.
Текст: Ивайло Александров
Снимки: Илиян Ружин, Орлин Николов и Георги Ангелов за Fest Team; Ивайло Александров
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ