Демонтажът на МОЧА показа нагледно нещо, което винаги съм подозирал.

Демонтажът на МОЧА сподели образно нещо, което постоянно съм подозирал. Нито е някаква полезност, нито идеологически знак, нито гнездо на вярата. И в никакъв случай не имало заплаха да раздели трагично обществото. Защо?

Такава медийна драма се разгоря към паметника, че чаках от обяд непринудено в Княжеската градина да се съберат хиляди възмутени, решителни и гневни бранители на предишното, историята, художествената полезност на паметника.

Нищо сходно – стотина души (други 100 – контраагитка) и се оказа, че партийните деятели бяха почти колкото и редовите протестиращи. То не беше Свиленски, Гуцанов, Сашето Симов, Таков-внук, Мая Манолова, депутати от левицата и общински съветници. Толкоз. Никакви спонтанни митинги, никакви тълпи соцносталгици, никакви придвижвания като Че Гевара, нищичко.

Бузлуджа е друго, там се върви на екскурзия и мирише на кебапчета и бира. Всичко останало е класова битка от банките в Народното събрание и в обществените мрежи.

Махането на паметника на ПСА сподели, че е омръзнал на всички и е станал апатичен и на най-твърдия актив на БКП/БСП, като се изключи партийния актив, който наивно си мисли, че по този начин натрупа червени точки.

А за какво пиша, че е демонтиран? Дотук го „ обезоръжиха “, отрязаха шмайзера.

Прогнозата ми е, че тази нощ ще се работи настойчиво и на следващия ден ще забележим резултата.