Александър Симов: Провалът на прехода ще кара цели поколения да се връщат към смисъла на 9 септември
Декларация от името на ПГ на „ Българска социалистическа партия за България “
Днес се навършват 76 години от смяната на 9 септември. Тази дата продължава да провокира политически пристрастености, което демонстрира най-малкото, че в нея има живот, че в нея е скрита истина. За да стигнем до тази истина обаче би трябвало да минем през тонове политически клевети, през медийно мракобесие, през псевдоисторическо измамничество и целенасочени неистини. С други думи – през днешния ден е съвременно да се приказва единствено неприятно за Девети септември.
Аз ще постъпя по друг метод – ще ви кажа хубавото.
Когато легионите на реваншизма се пробваха да завладяват учебниците по история, от тях със завист беше изхвърлено всичко, което даже загатва за борбата против фашизма в България. Трябваше да се научим да имаме вяра, че в България фашизъм не е имало и това направи избитите без съд и присъда хилядите жертви на кафявата чума безусловно неуместни. Техният живот и идеали просто не се вписваха в извратената версия на историята, която се опитваха да ни пробутат. Преследвани един път приживе, жертвите на българския фашизъм станаха още веднъж обект на гонения. И този вятър от тъмни пристрастености не подмина и най-светлите облици – на Никола Вапцаров, на Христо Смирненски, на Гео Милев.
Но аз дадох обещание да приказвам за хубавото.
Каква страна е България през 40-те години на предишния век?
Можем да изхвърлим на боклука всички легенди за „ една от най-развитите страни “ в Европа, която тъне в разкош, удоволствия и дантели. Учебникарската история постоянно е заложник на политическата простащина на всекидневието. Обаче същинската история принадлежи на спомените на двамата ми дядовци. Единият ми дядо е от село, покрай Пловдив, което се назовава Конуш. Село, в което е призрачен сън да живееш пролетно време по тези години. В него няма нито една асфалтирана улица и поради калта през пролетта, децата е трябвало да се придвижват на кокили. Няколко генерации живеят в една къща, обработват едно парче земя, на процедура не разполагат с никакви пари, а живеят като първобитните хора – с замяна на артикули. Властта въобще не мисли за тях, а и самата концепция за власт наподобява необичайно в едно село, което, макар че е на чернозем, тъне в безспорна бедност.
При другия ми дядо ситуацията е същото. Той е от село на име Съдийско поле, на 7 километра от Нова Загора. Нека не се заблуждаваме – в онази царска България 7 километра се равняват на дистанцията до Луната. Изостанало, безусловно немодерно село, със земеделие от 17 век. Когато цяла Европа употребява трактори, в България се оре с магарета и волове. Всъщност точно от този облик би трябвало ясно да пречупи идеологическата неистина за благоденстващото царство. На всичкото от горната страна, тази страна става съдружник на Хитлер, давайки цялостна независимост на стражарския си нрав. И белким през днешния ден някой се пробва да ми каже, че тези, които са се бунтували против това безумство, които си показват България като страна за всички, а не за малко на брой, са политически нарушители?
Нищо сходно.
Девети септември е отговорът на един огромен проблем. На несъстоялата се рационализация на страната. На блокиралата стопанска система. На паразитните елити. На статуквото на непрекъснатия гешефт. На заплащането за отрязани партизански глави. На фашистките легиони.
Можем до на следващия ден да си приказваме за грешките след Девети, само че отричането на самата дата значи да отречем порива по друг живот. Поривът за обществена страна. Идеята за една друга допустима България.
Не на вятъра усилието на Девети не е артикул единствено на една партия. Съюз от партии се борят за тази смяна, желаят тази смяна, умират за тази смяна.
А смяната е явна – на Девети септември се случва едно голямо обществено изпитание, което трансформира България. Знаците за тази промяна са явни и до през днешния ден. Разходете се из страната - във всяко село има читалище. Големите лечебни заведения. Училищата. Предприятията, които в наши дни бяха приватизирани и затрити, тъй като на никой не му пукаше по какъв начин ще живеят хората оттук насетне. На десницата й лиши доста повече време да ги унищожи, в сравнение с е било належащо за тяхното изграждане.
Много е елементарно да свързваме неприятното след Девети с усилието, което виждаме на самата дата. Това е замяна и всички знаем, че е замяна.
Истинският смисъл на датата е в вярата. Подозирам, че точно поради това се поставят огромните старания за отричането на този ден. Защото поривът за един различен вероятен свят в никакъв случай не е изгасвал. Несправедливостта, неравенството имат своята гневна съпротива, която постоянно може да се разгони още веднъж, тъй като бедността е най-голямото закононарушение на днешния ден.
Пред очите си виждаме по какъв начин от ден на ден хора обръщат към предишното не обвинителен, а отегчителен взор. Защото неуспехът на 30-годишния преход, неуспехът, маркиран със сълзотворен газ против протестиращи младежи, ще кара цели генерации още веднъж и още веднъж да се връщат към смисъла на 9 септември, с цел да схванат неговите уроци, неговите фантазии, неговите очаквания, несъмнено, неговите неточности.
Днес се навършват 76 години от смяната на 9 септември. Тази дата продължава да провокира политически пристрастености, което демонстрира най-малкото, че в нея има живот, че в нея е скрита истина. За да стигнем до тази истина обаче би трябвало да минем през тонове политически клевети, през медийно мракобесие, през псевдоисторическо измамничество и целенасочени неистини. С други думи – през днешния ден е съвременно да се приказва единствено неприятно за Девети септември.
Аз ще постъпя по друг метод – ще ви кажа хубавото.
Когато легионите на реваншизма се пробваха да завладяват учебниците по история, от тях със завист беше изхвърлено всичко, което даже загатва за борбата против фашизма в България. Трябваше да се научим да имаме вяра, че в България фашизъм не е имало и това направи избитите без съд и присъда хилядите жертви на кафявата чума безусловно неуместни. Техният живот и идеали просто не се вписваха в извратената версия на историята, която се опитваха да ни пробутат. Преследвани един път приживе, жертвите на българския фашизъм станаха още веднъж обект на гонения. И този вятър от тъмни пристрастености не подмина и най-светлите облици – на Никола Вапцаров, на Христо Смирненски, на Гео Милев.
Но аз дадох обещание да приказвам за хубавото.
Каква страна е България през 40-те години на предишния век?
Можем да изхвърлим на боклука всички легенди за „ една от най-развитите страни “ в Европа, която тъне в разкош, удоволствия и дантели. Учебникарската история постоянно е заложник на политическата простащина на всекидневието. Обаче същинската история принадлежи на спомените на двамата ми дядовци. Единият ми дядо е от село, покрай Пловдив, което се назовава Конуш. Село, в което е призрачен сън да живееш пролетно време по тези години. В него няма нито една асфалтирана улица и поради калта през пролетта, децата е трябвало да се придвижват на кокили. Няколко генерации живеят в една къща, обработват едно парче земя, на процедура не разполагат с никакви пари, а живеят като първобитните хора – с замяна на артикули. Властта въобще не мисли за тях, а и самата концепция за власт наподобява необичайно в едно село, което, макар че е на чернозем, тъне в безспорна бедност.
При другия ми дядо ситуацията е същото. Той е от село на име Съдийско поле, на 7 километра от Нова Загора. Нека не се заблуждаваме – в онази царска България 7 километра се равняват на дистанцията до Луната. Изостанало, безусловно немодерно село, със земеделие от 17 век. Когато цяла Европа употребява трактори, в България се оре с магарета и волове. Всъщност точно от този облик би трябвало ясно да пречупи идеологическата неистина за благоденстващото царство. На всичкото от горната страна, тази страна става съдружник на Хитлер, давайки цялостна независимост на стражарския си нрав. И белким през днешния ден някой се пробва да ми каже, че тези, които са се бунтували против това безумство, които си показват България като страна за всички, а не за малко на брой, са политически нарушители?
Нищо сходно.
Девети септември е отговорът на един огромен проблем. На несъстоялата се рационализация на страната. На блокиралата стопанска система. На паразитните елити. На статуквото на непрекъснатия гешефт. На заплащането за отрязани партизански глави. На фашистките легиони.
Можем до на следващия ден да си приказваме за грешките след Девети, само че отричането на самата дата значи да отречем порива по друг живот. Поривът за обществена страна. Идеята за една друга допустима България.
Не на вятъра усилието на Девети не е артикул единствено на една партия. Съюз от партии се борят за тази смяна, желаят тази смяна, умират за тази смяна.
А смяната е явна – на Девети септември се случва едно голямо обществено изпитание, което трансформира България. Знаците за тази промяна са явни и до през днешния ден. Разходете се из страната - във всяко село има читалище. Големите лечебни заведения. Училищата. Предприятията, които в наши дни бяха приватизирани и затрити, тъй като на никой не му пукаше по какъв начин ще живеят хората оттук насетне. На десницата й лиши доста повече време да ги унищожи, в сравнение с е било належащо за тяхното изграждане.
Много е елементарно да свързваме неприятното след Девети с усилието, което виждаме на самата дата. Това е замяна и всички знаем, че е замяна.
Истинският смисъл на датата е в вярата. Подозирам, че точно поради това се поставят огромните старания за отричането на този ден. Защото поривът за един различен вероятен свят в никакъв случай не е изгасвал. Несправедливостта, неравенството имат своята гневна съпротива, която постоянно може да се разгони още веднъж, тъй като бедността е най-голямото закононарушение на днешния ден.
Пред очите си виждаме по какъв начин от ден на ден хора обръщат към предишното не обвинителен, а отегчителен взор. Защото неуспехът на 30-годишния преход, неуспехът, маркиран със сълзотворен газ против протестиращи младежи, ще кара цели генерации още веднъж и още веднъж да се връщат към смисъла на 9 септември, с цел да схванат неговите уроци, неговите фантазии, неговите очаквания, несъмнено, неговите неточности.
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ