Дебора от Стара Загора отбеляза 2 години от бруталното нападение с трогателен разказ
Дебора Михайлова от Стара Загора, която тъкмо преди две години стана жертва на бруталното нахлуване с макетно ножче от някогашния ѝ другар, насочи прочувствено обръщение в обществените мрежи посредством профила си, с цел да подсети за случилото се с нея.
Вече 20-годишното момиче се обърна към хилядите си почитатели, с цел да опише през какво тъкмо е минала и по какъв начин и вътрешният, и външният ѝ свят са били не просто разтърсени, само че като че ли разрушени на части от жестоката постъпка по отношение на нея.
За пръв път Дебора разказва с покъртителни елементи освен физическата, само че и дълбоката душевна контузия от претърпяното.
Вижте цялата обява на младата жена:
Писмо до всички, които усещат с мен
Преди тъкмо две години, на тази дата, претърпях нещо, което не се не помни.
Не беше просто болежка.
Беше болката, която не се претърпява. Само се носи. Цял живот.
Беше изкривяване – на тяло, схващане, дух.
Дълго лежах неподвижна, непозната на самата себе си.
Тялото ми се беше предало. Катетърът, болката, срамът… всичко ме разкъсваше.
Не можех да се окъпвам. Не можех да стигна сама до тоалетната.
Нуждаех се от помощ за всичко – и това смазваше сърцето ми.
Спомням си вечерите, когато се пробвах да се обърна.
Само за момент успокоение. Само за глътка въздух.
Но всяко придвижване беше като нож.
Всяка поза – борба сред мъката и волята ми да не се предам.
Имаше момент…
Цялата бях в кръв.
Не можех даже да избърша сълзите си, камо ли да се погрижа за себе си.
И тогава майка ми – с мокри кърпички – ме чистеше с треперещи ръце.
Нежно. Болезнено.
Оттогава даже миризмата на тези кърпички ме хвърля назад там –
в болничното заведение, в унижението, в тишината, която крещи.
Когато се изправих… като че ли носех непознато тяло.
Треперещи крайници. Хапки, които не мога да преглътна.
Поглед в огледалото — а там към този момент няма коса, няма предходна мен.
Само сянка… и някаква нова жена, която трябваше занапред да приема.
По тялото ми останаха белези. И те не избледняват.
Няма крем, няма време, което да ги заличи.
Те са гравирани в кожата ми.
Като карта на пъкъла, през който минах – и оцелявах.
Тези белези не ме срамят.
Те ме построяват.
И даже да не ги виждате — аз ги чувствам всеки ден.
Някои извън. Други — доста по-дълбоко.
Днес ви пиша не с цел да ме съжалите.
А с цел да знаете какво е да се изправиш от нулата.
Да оживееш, когато нямаш сили даже да дишаш.
Да се върнеш при себе си.
Променена. Но жива.
Благодаря ви, че сте с мен – с очи, с думи, с любов.
Вашата поддръжка ми даде криле, когато аз имах единствено рани.
А в случай че някой чете това и страда – дано знае:
ти не си самичък.
Това, което носиш – болежка, белези, боязън – не те прави слаб.
Те просто потвърждават, че още си тук.
И че на следващия ден има.
Колкото и да боли.
С цялата си душа,
Дебора "
Младото момиче от Стара Загора желае да вдъхне кураж на всяка жена, предходна по сходен път, че може да продължи напред, колкото и невероятно и мъчително да е. А реакциите и мненията под фотосите ѝ потвърждават, че очевидно съумява да въодушеви мнозина.
Вижте тази обява в Instagram.
