Явор Гърдев: Лаем във Фейсбук, но реално не хапем
Дебатите във Facebook не въздействат на властта, самозалъгваме се, че трансформират нещо, твърди Явор Гърдев в изявление пред Копринка Червенкова и Христо Буцев във в. „ Култура ". Според режисьора има тежък разлом сред виртуалност и действителност.
„ Българското общество и изключително грамотната част от него, тази, която употребява компютри, се придвижва в един виртуален свят, където непрекъснато тече спор и се изричат отзиви за всяко деяние на ръководството - споделя Гърдев, - само че мненията не допускат дейности и не ангажират с дейности. Мога в този момент да си отворя Facebook профила и да начаткам един политически статус, който виртуално да отреже главата на ръководството, да си генерирам по този начин краткотрайно нарцистично наслаждение от политическата си безкомпромисност, само че в същия миг няма да съм трансформирал обществения подтекст ни минимум. Просто ще съм го виртуализирал още повече. Защото виртуалното политиканстване е работа на кучета, които лаят, само че не хапят. Изглежда ни, че интензивно участваме в политически спор, само че действително не променяме съвсем нищо. Стоим разкрачени сред виртуалното и действителното деяние, само че в множеството случаи си оставаме на сигурния бряг на първото, тъй като се самозалъгваме, че то е достатъчното. "
„ Самозалъгването, самонахранването с илюзорни показа е нещо, което се случва от боязън - продължава режисьорът. - Ние сме доста страхливи хора. Българското общество го е боязън да предприеме действителни дейности по отношение на себе си, а страхът бива виртуално преборван със заклинания против страха . Който има страхове, той ги изтласква посредством проклинание. Българското общество стои в агресивно-дефанзивна позиция. Дуе се, а нищо не подхваща. Стои в глуха отбрана, а симулира, че нападна. "
„ Виртуализацията на средата основава някои изкушения - счита театралът. - Например, виждам доста жертви на привидността, че личният им профил в обществената мрежа се е увеличен до медия с голямо въздействие, от която всекидневно би трябвало да изтича порция дефинитивни истини за този свят. Разбирам това, тъй като в случай че преди години трябваше да привикваме конференция, с цел да обявим едно ново зрелище, в този момент това към този момент не е належащо. Сега можем да достигнем до 60-70% от зрителската таргет група единствено със личен запас в обществените мрежи. Това е допустимо единствено в дребни страни, само че то би могло да ни подлъже за размера на директното ни въздействие върху аудиторията. Медията като че ли става заобиколима. "
У българина има доста прикрита експанзия и завист, които са резултат от боязън, споделя Явор Гърдев. Завистта съгласно него идва от боязън:
„ Завистлив би могъл да те направи страхът, че те няма. Страхът, че не съществуваш като свястно създание на този свят, подклажда завистта. Всяко друго създание, от чието битие има смисъл, става твой зложелател и би трябвало да се пребориш с него. Завистта към другия е страхът, че аз не мога. Примерно, някой може да написа стихове, а мен ме е боязън, че не мога, само че пък доста желая да бъда стихотворец. Тогава изпитвам завист. Този боязън се придвижва в обществената сфера. Службогонството, да кажем, е подобен феномен ".
Гърдев твърди, че базовата религия у нас е, че нещата се случват по втория метод и първият не е вероятен.
„ На това му споделят ментална корупция - споделя той. - Тя не наложително е обвързвана с пари, а по-скоро със личната непоколебима религия, че нещата се случват единствено по втория метод и че всичко е омаскарено, заради което и ние би трябвало да действаме по този начин. Там има и вътрешно самооправдание: „ Аз съм почтен, само че тъй като всички други действат по втория метод, и аз би трябвало да го върша, с цел да е изобщо вероятен животът ми ". И тъй като всички бързо се посвещават в тази всеобща религия, средата става изцяло корупционна. А когато всички работят по този двоен стандарт, двойният стандарт се вкарва като единствен. В режим на подобен двоен стандарт никой не има вяра на никого, че е направил нещо в живота, затова, никой в никакъв случай не трябва приет. Това е, съгласно мен, основата на неналичието на престижи в нашето общество сега. Понеже нещата се реализират по втория метод, никой базово не става за това, което прави. Абсурд. Дето се споделя, в случай че се пръкне в този момент внезапно огромен оперен глас, няма да го признаем, тъй като ще сме сигурни, че се е пръкнал с връзки. Това неодобрява концепцията за престиж, неодобрява концепцията за гений, неодобрява и концепцията за професионална подготвеност. "
Какво получи Явор Гърдев през миналите 25 години?
„ Получих доста знание и - по Еклисиаст - доста горест - отвръща той. - Не мисля, че публичното самопризнание е крайната точка на задоволство от това, което правиш. Крайната точка на задоволство е неговата споделеност, то да бъде почувствано и разбрано. Това е доста по-важно... Въпросът е, че тази споделеност остава периферен феномен, който не способства за опцията работата да бъде развивана. Тя би трябвало да стартира постоянно от нула. Всеки нов план е като че ли старт от нула... От позиция на публичното самопризнание важи феноменът на извънредно късата памет. Тук последното ти нещо е единственото, по което се съди за теб. Защо? Защото предпоследното към този момент от дълго време е забравено. Това, бих признал, има и отрезвяваща роля. Дългата памет е прекомерно огромен благороден комфорт. На късия пазар най-новата ти работа е и единствената. А след последната - давност. "
Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков
„ Българското общество и изключително грамотната част от него, тази, която употребява компютри, се придвижва в един виртуален свят, където непрекъснато тече спор и се изричат отзиви за всяко деяние на ръководството - споделя Гърдев, - само че мненията не допускат дейности и не ангажират с дейности. Мога в този момент да си отворя Facebook профила и да начаткам един политически статус, който виртуално да отреже главата на ръководството, да си генерирам по този начин краткотрайно нарцистично наслаждение от политическата си безкомпромисност, само че в същия миг няма да съм трансформирал обществения подтекст ни минимум. Просто ще съм го виртуализирал още повече. Защото виртуалното политиканстване е работа на кучета, които лаят, само че не хапят. Изглежда ни, че интензивно участваме в политически спор, само че действително не променяме съвсем нищо. Стоим разкрачени сред виртуалното и действителното деяние, само че в множеството случаи си оставаме на сигурния бряг на първото, тъй като се самозалъгваме, че то е достатъчното. "
„ Самозалъгването, самонахранването с илюзорни показа е нещо, което се случва от боязън - продължава режисьорът. - Ние сме доста страхливи хора. Българското общество го е боязън да предприеме действителни дейности по отношение на себе си, а страхът бива виртуално преборван със заклинания против страха . Който има страхове, той ги изтласква посредством проклинание. Българското общество стои в агресивно-дефанзивна позиция. Дуе се, а нищо не подхваща. Стои в глуха отбрана, а симулира, че нападна. "
„ Виртуализацията на средата основава някои изкушения - счита театралът. - Например, виждам доста жертви на привидността, че личният им профил в обществената мрежа се е увеличен до медия с голямо въздействие, от която всекидневно би трябвало да изтича порция дефинитивни истини за този свят. Разбирам това, тъй като в случай че преди години трябваше да привикваме конференция, с цел да обявим едно ново зрелище, в този момент това към този момент не е належащо. Сега можем да достигнем до 60-70% от зрителската таргет група единствено със личен запас в обществените мрежи. Това е допустимо единствено в дребни страни, само че то би могло да ни подлъже за размера на директното ни въздействие върху аудиторията. Медията като че ли става заобиколима. "
У българина има доста прикрита експанзия и завист, които са резултат от боязън, споделя Явор Гърдев. Завистта съгласно него идва от боязън:
„ Завистлив би могъл да те направи страхът, че те няма. Страхът, че не съществуваш като свястно създание на този свят, подклажда завистта. Всяко друго създание, от чието битие има смисъл, става твой зложелател и би трябвало да се пребориш с него. Завистта към другия е страхът, че аз не мога. Примерно, някой може да написа стихове, а мен ме е боязън, че не мога, само че пък доста желая да бъда стихотворец. Тогава изпитвам завист. Този боязън се придвижва в обществената сфера. Службогонството, да кажем, е подобен феномен ".
Гърдев твърди, че базовата религия у нас е, че нещата се случват по втория метод и първият не е вероятен.
„ На това му споделят ментална корупция - споделя той. - Тя не наложително е обвързвана с пари, а по-скоро със личната непоколебима религия, че нещата се случват единствено по втория метод и че всичко е омаскарено, заради което и ние би трябвало да действаме по този начин. Там има и вътрешно самооправдание: „ Аз съм почтен, само че тъй като всички други действат по втория метод, и аз би трябвало да го върша, с цел да е изобщо вероятен животът ми ". И тъй като всички бързо се посвещават в тази всеобща религия, средата става изцяло корупционна. А когато всички работят по този двоен стандарт, двойният стандарт се вкарва като единствен. В режим на подобен двоен стандарт никой не има вяра на никого, че е направил нещо в живота, затова, никой в никакъв случай не трябва приет. Това е, съгласно мен, основата на неналичието на престижи в нашето общество сега. Понеже нещата се реализират по втория метод, никой базово не става за това, което прави. Абсурд. Дето се споделя, в случай че се пръкне в този момент внезапно огромен оперен глас, няма да го признаем, тъй като ще сме сигурни, че се е пръкнал с връзки. Това неодобрява концепцията за престиж, неодобрява концепцията за гений, неодобрява и концепцията за професионална подготвеност. "
Какво получи Явор Гърдев през миналите 25 години?
„ Получих доста знание и - по Еклисиаст - доста горест - отвръща той. - Не мисля, че публичното самопризнание е крайната точка на задоволство от това, което правиш. Крайната точка на задоволство е неговата споделеност, то да бъде почувствано и разбрано. Това е доста по-важно... Въпросът е, че тази споделеност остава периферен феномен, който не способства за опцията работата да бъде развивана. Тя би трябвало да стартира постоянно от нула. Всеки нов план е като че ли старт от нула... От позиция на публичното самопризнание важи феноменът на извънредно късата памет. Тук последното ти нещо е единственото, по което се съди за теб. Защо? Защото предпоследното към този момент от дълго време е забравено. Това, бих признал, има и отрезвяваща роля. Дългата памет е прекомерно огромен благороден комфорт. На късия пазар най-новата ти работа е и единствената. А след последната - давност. "
Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ