Ники Павлов, писател: През социализма психиатрията в България е била ад
Дъщеря на българин и германка, Ники Павлов е родена през 1964 година в Германска демократична република. Когато е на 13-годишна възраст, фамилията бяга в Западна Германия. Тя следва политически науки, славистика и история в Мюнхен и е създател на романа " Жената в кибритена кутийка " (2007 г.) и новелата " По-късно животът ще е прекрасен " (2010 г.). Работила е като учител по политология, кореспондент, редактор и сценарист в малкия екран. В момента живее в Берлин и изкарва прехраната си като създател, публицист и бизнесмен.
На български език преди малко излезе " Българският доктор " (издателство " Жанет 45 " ) - вторият й разказ, в който тя споделя историята на своя татко. През 60-те години психиатърът доктор Павлов (бел. ред. - в романа доктор Николов) отпътува за Германска демократична република, където се влюбва в германката Розе и двамата се женят. Десетилетия по-късно Ники Павлов се връща в предишното, с цел да открие що за човек е бил татко й, от който тя цялостен живот се е страхувала и който в това време по този начин доста е обичала?
" Дневник " беседва с Ники Павлов за психиатрията през 60-те и 70-те години на предишния век, животът по това време в България, Германска демократична република и Федерална Република Германия и за Европа през днешния ден.
Започвате да пишете романа за татко си, когато неговото здравословно положение се утежнява. Защо го направихте тогава, а не по-рано?
- Слабостта на моя татко ми даде силата да се доближа до тази материя. Ако той не беше в това безпомощно положение, евентуално нямаше да съумея да пиша по този начин коренно, самоуверено и искрено. Така той разкри линия от своя темперамент, която не показваше обществено. Казах му, че пиша тази книга, когато той беше в дома за възрастни. Той ми отговори: " Продължавай! ". Но по този начин и не съумя да я прочете - умря, до момента в който работих върху нея. Във всеки случай това ми даде опция да го схвана по-добре. Много се занимавах с детството му и се пробвах да си показва по какъв начин се е чувствал като млад мъж. Като дете татко ми е страдал от детски паралич и левият му крайник остава по-къс. През целия си живот той ходеше с бастун и накуцваше.
Какво открихте за специалността на психиатъра? В свое изявление пред вестник " Култура " от 2017 година казвате, че татко ви е бил по-усмихнат на работа, в сравнение с у дома.
- Неговата пристрастеност беше работата. Той влагаше цялата си сила там. Когато се прибираше, просто беше изтощен, а аз бях едно диво и непослушно дете и му пречех. Затова и тематиката за психиатрията беше доста значима за мен. Интересуваше ме по какъв метод той е практикувал в България, в Германска демократична република и във Федерална Република Германия. Той споделяше, че тогава психиатрията в България е била " пъкъл ". Използваше тъкмо тази дума. Пациентите са били връзвани по леглата, изтезавани са по разнообразни способи, връзвали са им косите, не са излизали на чист въздух. Баща ми се е опитвал да демонстрира човечност, да се отнася с тях като с обособени човеци, да им разреши да се разхождат в двора на клиниката.
След това са били въведени медикаментите за психологичните болести. Те са били по едно и също време благословия, тъй като са помагали, само че и проклинание, тъй като вършат хората подвластни. Така психиатрията придобива едно по-човешко лице, макар че резултатът на тези таблетки върху избрани елементи от човешкото тяло може да бъде разрушителен. После се появява електрошокът, който през днешния ден съвсем не се употребява, само че тогава е бил на мода. При хората, страдащи от епилепсия да вземем за пример, той се е ползвал всеобщо. Има случай с един артист в Източна Германия, на който заради епилептични припадъци е прибавен електрошок. Той не помни всичките си текстове, тъй като това поврежда мозъка. Тогава татко ми също е за електрошока, само че употребява и автогенен трениниг ( бел. ред. - способ за релаксация, създаден от немския психиатър Йоханес Шулц).
Използва и терапия, която работи с ограничение на съня. Липсата на сън по време на меланхолия въздейства по характерен метод на тялото, тъй че то може да се оправи с депресията по-леко. Да се работи по този метод в Източния блок по това време е било смела крачка, тъй като тогава е била доста съвременна лечението на Иван Павлов, която се концентрира върху тъкмо противоположното - множеството сън. Баща ми употребява метода и върху себе си, защото той самият страда от меланхолия, вземал е лекарства. И му работи.
Какво е било отношението тогава към неговата специалност? Днес като че ли доста хора са негативно настроени по отношение на психиатрите.
- И в Германия е по този начин. Битува мнението, че това са хора, които просто ти дават някакви лекарства. В Германска демократична република преди време това е била много подозрителна специалност. Смятало се е, че с цел да работиш с " луди ", с хора с психологични отклонения, би трябвало и ти да си малко вманиачен. В учебно заведение съм била подигравана, че татко ми работи в психиатрията. А когато някой е изпадал в някакво психологично отклоняване - меланхолия, шизофрения, това не е трябвало да става никога обществено притежание. Но ние живеехме в дребен град в Тюрингия ( бел. ред. - през днешния ден федерална провинция в централна Германия). Беше в действителност необикновено какъв брой хора идваха при татко ми, с цел да ги лекува - учители, служители на реда, офицер от ЩАЗИ. Но през днешния ден в Германия нещата са много по-нормални - хиляди хора вървят на психотерапия и се пробват да се грижат за здравето си.
Баща ви обаче е песимистичен към психотерапията и когато вие тръгвате на такава, казвате на фамилията си цели две години по късно. Защо?
- Той определяше Фройд като " тълкувателя на сънищата ". Наистина нямам визия за какво въобще не го приемаше. Смятам, че в случай че беше тръгнал в тази посока, може би щеше да се излекува - да следи проблемите си, да ги почувства, да ги одобри. Беше табу дъщерята на психиатъра да върви на терапия. Това просто не се правеше. Затова и когато им го споделих, те като че ли паднаха от облаците. Но го претърпяха.
Какви бяха разликите в живота в България, Германска демократична република и Федерална Република Германия?
- Не съм живяла в България, идвах тук със фамилията си през летата. Но това, което видях, беше социализъм по български.
Какво е социализъм по български?
- Липса на независимост. На опашка за самун с дядо ми. Нямаш право да пътуваш. Не можеш да казваш какво мислиш в учебно заведение или на улицата. Всъщност по подобен метод съм израснала и в Германска демократична република. Това е някакво двойно схващане - едно обществено и едно, което е за частно прилагане. Много рано научих, че в учебно заведение и на други места би трябвало да приказваш по друг метод, в сравнение с у дома. Баща ми беше уверен болшевик, само че с течение на живота в Германска демократична република стана антикомунист. Майка ми постоянно е била против системата. В същото време тя беше извънредно несмела в това, което правеше или споделяше - не искаше да изпада в обществени спорове поради мен, щерка й. Вкъщи гледахме западна телевизия и се дискутираше доста, само че за това не биваше да се приказва на открито. Израснах в този спор.
Западът беше прозорецът на тв приемника, през който виждаш свободата, само че не можеш да я докоснеш. Виждаш книгите, които искаш да прочетеш, само че до които нямаш достъп. Последва бягството на Запад - цялостна независимост и в същото време загуба на родината, на корените. Нямаше кой да ти каже по какъв начин да продължиш нататък, тъй че трябваше да се научим по какъв начин да ковем личното си благополучие. Отношението към парите беше напълно друго, в сравнение с Изток, и това докара до спорове, които трябваше да реша сама за себе си. Но в общ проект считам, че да отидем на Запад беше добра крачка, тъй като това ни даде независимост и ние успяхме да я използваме.
Казахте, че по времето на комунистическия режим хората са имали едно двойно схващане във връзка с либерализма и бежанците. Не смятате ли, че това важи до някаква степен и през днешния ден. Наскоро в " Ди Цайт " беше оповестено изследване, съгласно което към 60% от германците не си разрешават да кажат това, което мислят, на обществени места или се замислят, преди да приказват?
- Мисля, че хората се опасяват. Смятат, че няма задоволително за всички и се усещат застрашени от чужденците. До такава степен, че не желаят да ги опознаят. Когато виждам вести по малкия екран, виждам, че таман тези усеща, тези страхове биват поощрявани. Не мога да си обясня за какво е по този начин. Затова и не виждам вести.
По какъв метод виждате сегашното и бъдещето на Европейския съюз в този подтекст?
- Нямам някакви предписания за бъдещето, само че не се усещам добре с толкоз коренно десни хора. Въпреки че разбирането на тези процеси може да помогне. Но предвид на резултатите от изборите в Източна Германия виждам, че просто няма поле за каквито и да било причини, тъй като причините просто не доближават до хората. Дълго време писах за един берлински вестник и бях в женски комитет, който се занимаваше с бежанки - помагахме им да учат немски. Писах за това и получих извънредно доста рецензия, само че и много хора одобряваха това, което върша, и показаха поддръжката си. Целта на тези публикации беше да се пробват да редуцират страха. Може би това е един от методите за справяне със страха - човек да написа за своите прекарвания.
Бихте ли могла да кажете, че писането на " Българският доктор " имаше лечебен резултат върху вас?
- Да. Отдавна посредством писането съумявам да подредя себе си и да разреша свои вътрешни спорове. Благодарение на работата ми върху тази книга в този момент съм начисто с татко ми.
На български език преди малко излезе " Българският доктор " (издателство " Жанет 45 " ) - вторият й разказ, в който тя споделя историята на своя татко. През 60-те години психиатърът доктор Павлов (бел. ред. - в романа доктор Николов) отпътува за Германска демократична република, където се влюбва в германката Розе и двамата се женят. Десетилетия по-късно Ники Павлов се връща в предишното, с цел да открие що за човек е бил татко й, от който тя цялостен живот се е страхувала и който в това време по този начин доста е обичала?
" Дневник " беседва с Ники Павлов за психиатрията през 60-те и 70-те години на предишния век, животът по това време в България, Германска демократична република и Федерална Република Германия и за Европа през днешния ден.
Започвате да пишете романа за татко си, когато неговото здравословно положение се утежнява. Защо го направихте тогава, а не по-рано?
- Слабостта на моя татко ми даде силата да се доближа до тази материя. Ако той не беше в това безпомощно положение, евентуално нямаше да съумея да пиша по този начин коренно, самоуверено и искрено. Така той разкри линия от своя темперамент, която не показваше обществено. Казах му, че пиша тази книга, когато той беше в дома за възрастни. Той ми отговори: " Продължавай! ". Но по този начин и не съумя да я прочете - умря, до момента в който работих върху нея. Във всеки случай това ми даде опция да го схвана по-добре. Много се занимавах с детството му и се пробвах да си показва по какъв начин се е чувствал като млад мъж. Като дете татко ми е страдал от детски паралич и левият му крайник остава по-къс. През целия си живот той ходеше с бастун и накуцваше.
Какво открихте за специалността на психиатъра? В свое изявление пред вестник " Култура " от 2017 година казвате, че татко ви е бил по-усмихнат на работа, в сравнение с у дома.
- Неговата пристрастеност беше работата. Той влагаше цялата си сила там. Когато се прибираше, просто беше изтощен, а аз бях едно диво и непослушно дете и му пречех. Затова и тематиката за психиатрията беше доста значима за мен. Интересуваше ме по какъв метод той е практикувал в България, в Германска демократична република и във Федерална Република Германия. Той споделяше, че тогава психиатрията в България е била " пъкъл ". Използваше тъкмо тази дума. Пациентите са били връзвани по леглата, изтезавани са по разнообразни способи, връзвали са им косите, не са излизали на чист въздух. Баща ми се е опитвал да демонстрира човечност, да се отнася с тях като с обособени човеци, да им разреши да се разхождат в двора на клиниката.
След това са били въведени медикаментите за психологичните болести. Те са били по едно и също време благословия, тъй като са помагали, само че и проклинание, тъй като вършат хората подвластни. Така психиатрията придобива едно по-човешко лице, макар че резултатът на тези таблетки върху избрани елементи от човешкото тяло може да бъде разрушителен. После се появява електрошокът, който през днешния ден съвсем не се употребява, само че тогава е бил на мода. При хората, страдащи от епилепсия да вземем за пример, той се е ползвал всеобщо. Има случай с един артист в Източна Германия, на който заради епилептични припадъци е прибавен електрошок. Той не помни всичките си текстове, тъй като това поврежда мозъка. Тогава татко ми също е за електрошока, само че употребява и автогенен трениниг ( бел. ред. - способ за релаксация, създаден от немския психиатър Йоханес Шулц).
Използва и терапия, която работи с ограничение на съня. Липсата на сън по време на меланхолия въздейства по характерен метод на тялото, тъй че то може да се оправи с депресията по-леко. Да се работи по този метод в Източния блок по това време е било смела крачка, тъй като тогава е била доста съвременна лечението на Иван Павлов, която се концентрира върху тъкмо противоположното - множеството сън. Баща ми употребява метода и върху себе си, защото той самият страда от меланхолия, вземал е лекарства. И му работи.
Какво е било отношението тогава към неговата специалност? Днес като че ли доста хора са негативно настроени по отношение на психиатрите.
- И в Германия е по този начин. Битува мнението, че това са хора, които просто ти дават някакви лекарства. В Германска демократична република преди време това е била много подозрителна специалност. Смятало се е, че с цел да работиш с " луди ", с хора с психологични отклонения, би трябвало и ти да си малко вманиачен. В учебно заведение съм била подигравана, че татко ми работи в психиатрията. А когато някой е изпадал в някакво психологично отклоняване - меланхолия, шизофрения, това не е трябвало да става никога обществено притежание. Но ние живеехме в дребен град в Тюрингия ( бел. ред. - през днешния ден федерална провинция в централна Германия). Беше в действителност необикновено какъв брой хора идваха при татко ми, с цел да ги лекува - учители, служители на реда, офицер от ЩАЗИ. Но през днешния ден в Германия нещата са много по-нормални - хиляди хора вървят на психотерапия и се пробват да се грижат за здравето си.
Баща ви обаче е песимистичен към психотерапията и когато вие тръгвате на такава, казвате на фамилията си цели две години по късно. Защо?
- Той определяше Фройд като " тълкувателя на сънищата ". Наистина нямам визия за какво въобще не го приемаше. Смятам, че в случай че беше тръгнал в тази посока, може би щеше да се излекува - да следи проблемите си, да ги почувства, да ги одобри. Беше табу дъщерята на психиатъра да върви на терапия. Това просто не се правеше. Затова и когато им го споделих, те като че ли паднаха от облаците. Но го претърпяха.
Какви бяха разликите в живота в България, Германска демократична република и Федерална Република Германия?
- Не съм живяла в България, идвах тук със фамилията си през летата. Но това, което видях, беше социализъм по български.
Какво е социализъм по български?
- Липса на независимост. На опашка за самун с дядо ми. Нямаш право да пътуваш. Не можеш да казваш какво мислиш в учебно заведение или на улицата. Всъщност по подобен метод съм израснала и в Германска демократична република. Това е някакво двойно схващане - едно обществено и едно, което е за частно прилагане. Много рано научих, че в учебно заведение и на други места би трябвало да приказваш по друг метод, в сравнение с у дома. Баща ми беше уверен болшевик, само че с течение на живота в Германска демократична република стана антикомунист. Майка ми постоянно е била против системата. В същото време тя беше извънредно несмела в това, което правеше или споделяше - не искаше да изпада в обществени спорове поради мен, щерка й. Вкъщи гледахме западна телевизия и се дискутираше доста, само че за това не биваше да се приказва на открито. Израснах в този спор.
Западът беше прозорецът на тв приемника, през който виждаш свободата, само че не можеш да я докоснеш. Виждаш книгите, които искаш да прочетеш, само че до които нямаш достъп. Последва бягството на Запад - цялостна независимост и в същото време загуба на родината, на корените. Нямаше кой да ти каже по какъв начин да продължиш нататък, тъй че трябваше да се научим по какъв начин да ковем личното си благополучие. Отношението към парите беше напълно друго, в сравнение с Изток, и това докара до спорове, които трябваше да реша сама за себе си. Но в общ проект считам, че да отидем на Запад беше добра крачка, тъй като това ни даде независимост и ние успяхме да я използваме.
Казахте, че по времето на комунистическия режим хората са имали едно двойно схващане във връзка с либерализма и бежанците. Не смятате ли, че това важи до някаква степен и през днешния ден. Наскоро в " Ди Цайт " беше оповестено изследване, съгласно което към 60% от германците не си разрешават да кажат това, което мислят, на обществени места или се замислят, преди да приказват?
- Мисля, че хората се опасяват. Смятат, че няма задоволително за всички и се усещат застрашени от чужденците. До такава степен, че не желаят да ги опознаят. Когато виждам вести по малкия екран, виждам, че таман тези усеща, тези страхове биват поощрявани. Не мога да си обясня за какво е по този начин. Затова и не виждам вести.
По какъв метод виждате сегашното и бъдещето на Европейския съюз в този подтекст?
- Нямам някакви предписания за бъдещето, само че не се усещам добре с толкоз коренно десни хора. Въпреки че разбирането на тези процеси може да помогне. Но предвид на резултатите от изборите в Източна Германия виждам, че просто няма поле за каквито и да било причини, тъй като причините просто не доближават до хората. Дълго време писах за един берлински вестник и бях в женски комитет, който се занимаваше с бежанки - помагахме им да учат немски. Писах за това и получих извънредно доста рецензия, само че и много хора одобряваха това, което върша, и показаха поддръжката си. Целта на тези публикации беше да се пробват да редуцират страха. Може би това е един от методите за справяне със страха - човек да написа за своите прекарвания.
Бихте ли могла да кажете, че писането на " Българският доктор " имаше лечебен резултат върху вас?
- Да. Отдавна посредством писането съумявам да подредя себе си и да разреша свои вътрешни спорове. Благодарение на работата ми върху тази книга в този момент съм начисто с татко ми.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ