Помачените българи
Държавата ни да пресече направляваното от непознати сили „ промиване на мозъци “
През дългите епохи на робството стотици хиляди българи се разделят с бащината религия, своите имена, родственици, с част от себе си. Тази им орис ги прави „ други ”, въпреки родната българска тирада доста постоянно да е непокътната, да се помнят старите семейства, традиции, песни… Както е известно, такива българи живеят в Родопите, Беломорието, Пиринска и Вардарска Македония, Тетевенско (някога оттова до Оряхово на Дунава), Албания, Косово. По друго време огромни групи от тях – освен от България, само че и от Гърция и Република Македония, се преселват в Турция. След кюрдите те са едно от най-големите (и непризнати) малцинства в нашата южна съседка. Най-често българите с ислямска религия, при които е съхранен майчиният език, са наричани помаци, само че и ахряни, торбеши, горанци… Етимологията на названието помаци е противоречива. Едно от обясненията е, че предците им са имали статут на „ помагачи “ на страната, каквито са категориите християни с военни отговорности – войнигани, дервентджии и други Съществува мнение, че това са хора, получили „ мака ” (имот) поради поверената им работа. Преди повече от век е записана версията, е че става дума за „ помачени “/„ помъчени ” да сменят вярата си. Както виждаме, тези пояснения не се изключват между тях.
Българските мюсюлмани са признавани за българи и от висшите представители на Османската империя. Нека напомним казаното през 1878 година не от някой различен, а от Митхад паша: „ Между българите има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са пристигнали от Азия, с цел да се открият в България, както се има вяра навсякъде. Те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоеванието и по-късно. Те са синове на тази страна, на същата тази раса, от същия народ… Между тях има и такива, които приказват единствено български… ” Големият османски общественик е знаел какво приказва – през 1876 година в положение на афект той самичък декларира, че е трябвало султаните да „ потурчат “ безусловно всички българи, „ … както потурчиха нашите бащи… “
След завладяването на българските земи от османските турци християните са подчинени на неприсъща за тях държавна и законодателна система, на органи с непознат генезис, вяра, нрав. В процесите на ислямизация, без значение от изтъкваните в османските документи благовидни предлози, водеща е принудата. Проявите на принуждение над обособения човек, изключително над дами и деца, са отразени в хиляди свидетелства. След така наречен възродителен развой обаче все по-настойчиво се стартира теорията, че приемането на исляма е ставало „ непринудено “. Ако въпреки всичко в някои случаи е имало по-слаба опозиция, тя е била там, където през Средновековието е мощно богомилството. Сходна е картината в Босна – днешните бошнаци, потомци на богомилите, възприемат исляма. В огромните градове и в някои региони, изключително в Североизточна България, приелите исляма са подложени на мощно езиково, битово и психическо въздействие. Резултатите са последователно забравяне на майчината тирада, разбиране на турския език и съзнание. Затова не е инцидентно, че в националната традиция приемането на исляма е равнозначно на „ потурчване ”.
Как се стига до ислямизирането на покорените от Османската империя християни и за какво? Според известния турски историк Мустафа Гьокбилгин: „ Беше нужно доста време, до момента в който християнските нации бъдат принудени принудително да одобряват исляма или да се чака непринудено да създадат това… В същото време беше невероятно турци от Анадола да бъдат докарани и заселени по тези места… Османският детайл на Балканския полуостров се основава и утвърждава, от една страна, посредством робската институция, изключително еничарите, от друга – посредством насилствената промяна на религията… ” Ето какво е видял през 1555 година Ханс Дерншвам: „ Българите нямат право да носят хубави облекла, никой не носи оръжие… Трябва да вървят на повинност на 50 или 100 благи и също така да заплащат такива налози и данъци, тъй че могат да измрат от глад… “ Да не приказваме за „ кръвния “ налог, предиздвикал доста фамилии да сменят вярата си, с цел да бъдат най-малко на оня свят дружно със синовете си… През 1634 година Хенри Блаунт отбелязва: „ Християните, най-накрая, като виждат, че са небогати, жалки, смазани, опозорени, лишавани от децата си, подложени на наглостта на всеки шарлатанин, стартират да премислят и да избират сегашния свят пред отвъдния… Това кара хиляди да се извърнат към мохамеданството. ”
Ще обърнем внимание на един малко прочут случай, който свидетелства за продължаването на ислямизаторската политика даже и през XIX век. През 2018 година под редакцията на Пенка Чернева в Ловеч беше преиздадено прелюбопитното „ Ръкописно съчинение “ на протойерей Евстати Попстефанов със мемоари от 1874 година до Балканските войни. Тук обаче ще сложим акцент на разказаното от него за родното му село Буново, Софийска област, по-конкретно за така наречен байрамовци. Малката им общественост била от пет къщи (фамилии), „ … чиито глави били: Мехмед помак, жена му Гена; Небин помак, жена му Лула; Усо помак, жена му Бона; Велия помак, жена му Нонка; Мето помак, жена му Рада… “ Байрамовците в съвсем всичко оставали свързани със остарялата религия. „ В къщите им на най-видното почетно източно място бяха си сложили християнските кандилца и икони. И най-радушно всички посрещаха татко ми – духовник Стефан Николов, когато той отиваше и ръсеше техните домове, а пък аз като малко момче му носех менчето със светена вода… А пък буновските помашки дъщери до оженването им, в случай че и да не отличаваха по облекло и играеха на хорото с християнките, само че тях вземаха за дами единствено вънкашни турци от други села и градове… “ Естествено, тези „ вънкашни турци “ са били на първо място хора с българска кръв, приели исляма генерации преди този момент.
По всичко проличава, че „ байрамовците “ от Буново са приели исляма относително скоро по отношение на средата на XIX век. Защо обаче са наричани по името на огромния мюсюлмански празник? Възможен отговор ни е оставил Евлия Челеби, който през 1668 година е видял следното: „ Когато излязат от джамията по време на празник, в случай че в този ден някой нечестивец излезе отвън портата си, незабавно го убиват. Впрочем, в наше време без да му дадат време, обрязват го и го вършат мохамеданин. Това е едно огромно зрелище… ” Турският странник споделя и за младежи, които заради фамилни свади са подлъгвани на инат на своите родственици да станат мюсюлмани. „ Тогава мюсюлманите им оказват огромна прослава, обсипват с грижи тези момци, обличат ги с почетни халати и с тържествени шествия и музика обикалят из града… ” Ако пък откажат, чакат ги мъчения и гибел. Такива човешки нещастия са отразени в орисите на така наречен светци и новомъченици от ХV-ХІХ век – Георги Нови Софийски, Прокопий Варненски, Йоан Търновски, Онуфрий Габровски, Игнатий Старозагорски… Трагична е ориста на младата госпожица Злата Мъгленска, една от най-обичаните наши светици. В края на XVIII век е отвлечена от локален бей, само че отхвърля да смени вярата си и е убита по най-садистичен метод. Колко ли обаче са били отвлечените девойки и млади дами, които не са устояли? Имаме ли право да съдим тези българки, тях ли да съдим или безчовечната азиатска процедура, загърбваща даже и повелите на Мохамед? Факт е, че през ХІХ век самите турски управляващи, притиснати и от европейското публично мнение, се пробват да пресекат насилствените „ потурчвания “, най-малко дават тип, че е така… Ето какво декларира султан Абдул Меджид на 22 януари 1844 година: „ Нито едно лице от раята на моята велика страна, без да е дало непринудено единодушието си, не може да бъде принуждавано принудително да одобри мохамеданството… От известно време насам в някои места на моята обширна империя обратно на горните нареждания са зародили случаи на упорито и принудително принуждаване за приемане на исляма от лица, които не са били съгласни… ” Султанът обаче е пропуснал да разясни, че въпросното „ известно време ” е продължавало близо петстотин години и че „ зародилите случаи ” са били повсеместна процедура.
В предишното мюсюлманите нееднократно стават обект на неправилна политика и е време да намерят своето място като неразделна част от модерната българска нация. Затова е доста обнадеждаваща активността на „ Фондация Българска памет “ и нейния ръководител доктор Милен Врабевски с младото потомство, на възобновената „ Дружба Родина “ и други неправителствени организации. Това не анулира правото и задължението на българската страна да прояви воля и пресече направлявано от непознати сили „ промиване на мозъци “. И дано е пределно ясно, че третирането на нашите мюсюлмани като непознат „ етнос “ или „ малцинство “ е морално закононарушение против България, само че и против самите тях.
През дългите епохи на робството стотици хиляди българи се разделят с бащината религия, своите имена, родственици, с част от себе си. Тази им орис ги прави „ други ”, въпреки родната българска тирада доста постоянно да е непокътната, да се помнят старите семейства, традиции, песни… Както е известно, такива българи живеят в Родопите, Беломорието, Пиринска и Вардарска Македония, Тетевенско (някога оттова до Оряхово на Дунава), Албания, Косово. По друго време огромни групи от тях – освен от България, само че и от Гърция и Република Македония, се преселват в Турция. След кюрдите те са едно от най-големите (и непризнати) малцинства в нашата южна съседка. Най-често българите с ислямска религия, при които е съхранен майчиният език, са наричани помаци, само че и ахряни, торбеши, горанци… Етимологията на названието помаци е противоречива. Едно от обясненията е, че предците им са имали статут на „ помагачи “ на страната, каквито са категориите християни с военни отговорности – войнигани, дервентджии и други Съществува мнение, че това са хора, получили „ мака ” (имот) поради поверената им работа. Преди повече от век е записана версията, е че става дума за „ помачени “/„ помъчени ” да сменят вярата си. Както виждаме, тези пояснения не се изключват между тях.
Българските мюсюлмани са признавани за българи и от висшите представители на Османската империя. Нека напомним казаното през 1878 година не от някой различен, а от Митхад паша: „ Между българите има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са пристигнали от Азия, с цел да се открият в България, както се има вяра навсякъде. Те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоеванието и по-късно. Те са синове на тази страна, на същата тази раса, от същия народ… Между тях има и такива, които приказват единствено български… ” Големият османски общественик е знаел какво приказва – през 1876 година в положение на афект той самичък декларира, че е трябвало султаните да „ потурчат “ безусловно всички българи, „ … както потурчиха нашите бащи… “
След завладяването на българските земи от османските турци християните са подчинени на неприсъща за тях държавна и законодателна система, на органи с непознат генезис, вяра, нрав. В процесите на ислямизация, без значение от изтъкваните в османските документи благовидни предлози, водеща е принудата. Проявите на принуждение над обособения човек, изключително над дами и деца, са отразени в хиляди свидетелства. След така наречен възродителен развой обаче все по-настойчиво се стартира теорията, че приемането на исляма е ставало „ непринудено “. Ако въпреки всичко в някои случаи е имало по-слаба опозиция, тя е била там, където през Средновековието е мощно богомилството. Сходна е картината в Босна – днешните бошнаци, потомци на богомилите, възприемат исляма. В огромните градове и в някои региони, изключително в Североизточна България, приелите исляма са подложени на мощно езиково, битово и психическо въздействие. Резултатите са последователно забравяне на майчината тирада, разбиране на турския език и съзнание. Затова не е инцидентно, че в националната традиция приемането на исляма е равнозначно на „ потурчване ”.
Как се стига до ислямизирането на покорените от Османската империя християни и за какво? Според известния турски историк Мустафа Гьокбилгин: „ Беше нужно доста време, до момента в който християнските нации бъдат принудени принудително да одобряват исляма или да се чака непринудено да създадат това… В същото време беше невероятно турци от Анадола да бъдат докарани и заселени по тези места… Османският детайл на Балканския полуостров се основава и утвърждава, от една страна, посредством робската институция, изключително еничарите, от друга – посредством насилствената промяна на религията… ” Ето какво е видял през 1555 година Ханс Дерншвам: „ Българите нямат право да носят хубави облекла, никой не носи оръжие… Трябва да вървят на повинност на 50 или 100 благи и също така да заплащат такива налози и данъци, тъй че могат да измрат от глад… “ Да не приказваме за „ кръвния “ налог, предиздвикал доста фамилии да сменят вярата си, с цел да бъдат най-малко на оня свят дружно със синовете си… През 1634 година Хенри Блаунт отбелязва: „ Християните, най-накрая, като виждат, че са небогати, жалки, смазани, опозорени, лишавани от децата си, подложени на наглостта на всеки шарлатанин, стартират да премислят и да избират сегашния свят пред отвъдния… Това кара хиляди да се извърнат към мохамеданството. ”
Ще обърнем внимание на един малко прочут случай, който свидетелства за продължаването на ислямизаторската политика даже и през XIX век. През 2018 година под редакцията на Пенка Чернева в Ловеч беше преиздадено прелюбопитното „ Ръкописно съчинение “ на протойерей Евстати Попстефанов със мемоари от 1874 година до Балканските войни. Тук обаче ще сложим акцент на разказаното от него за родното му село Буново, Софийска област, по-конкретно за така наречен байрамовци. Малката им общественост била от пет къщи (фамилии), „ … чиито глави били: Мехмед помак, жена му Гена; Небин помак, жена му Лула; Усо помак, жена му Бона; Велия помак, жена му Нонка; Мето помак, жена му Рада… “ Байрамовците в съвсем всичко оставали свързани със остарялата религия. „ В къщите им на най-видното почетно източно място бяха си сложили християнските кандилца и икони. И най-радушно всички посрещаха татко ми – духовник Стефан Николов, когато той отиваше и ръсеше техните домове, а пък аз като малко момче му носех менчето със светена вода… А пък буновските помашки дъщери до оженването им, в случай че и да не отличаваха по облекло и играеха на хорото с християнките, само че тях вземаха за дами единствено вънкашни турци от други села и градове… “ Естествено, тези „ вънкашни турци “ са били на първо място хора с българска кръв, приели исляма генерации преди този момент.
По всичко проличава, че „ байрамовците “ от Буново са приели исляма относително скоро по отношение на средата на XIX век. Защо обаче са наричани по името на огромния мюсюлмански празник? Възможен отговор ни е оставил Евлия Челеби, който през 1668 година е видял следното: „ Когато излязат от джамията по време на празник, в случай че в този ден някой нечестивец излезе отвън портата си, незабавно го убиват. Впрочем, в наше време без да му дадат време, обрязват го и го вършат мохамеданин. Това е едно огромно зрелище… ” Турският странник споделя и за младежи, които заради фамилни свади са подлъгвани на инат на своите родственици да станат мюсюлмани. „ Тогава мюсюлманите им оказват огромна прослава, обсипват с грижи тези момци, обличат ги с почетни халати и с тържествени шествия и музика обикалят из града… ” Ако пък откажат, чакат ги мъчения и гибел. Такива човешки нещастия са отразени в орисите на така наречен светци и новомъченици от ХV-ХІХ век – Георги Нови Софийски, Прокопий Варненски, Йоан Търновски, Онуфрий Габровски, Игнатий Старозагорски… Трагична е ориста на младата госпожица Злата Мъгленска, една от най-обичаните наши светици. В края на XVIII век е отвлечена от локален бей, само че отхвърля да смени вярата си и е убита по най-садистичен метод. Колко ли обаче са били отвлечените девойки и млади дами, които не са устояли? Имаме ли право да съдим тези българки, тях ли да съдим или безчовечната азиатска процедура, загърбваща даже и повелите на Мохамед? Факт е, че през ХІХ век самите турски управляващи, притиснати и от европейското публично мнение, се пробват да пресекат насилствените „ потурчвания “, най-малко дават тип, че е така… Ето какво декларира султан Абдул Меджид на 22 януари 1844 година: „ Нито едно лице от раята на моята велика страна, без да е дало непринудено единодушието си, не може да бъде принуждавано принудително да одобри мохамеданството… От известно време насам в някои места на моята обширна империя обратно на горните нареждания са зародили случаи на упорито и принудително принуждаване за приемане на исляма от лица, които не са били съгласни… ” Султанът обаче е пропуснал да разясни, че въпросното „ известно време ” е продължавало близо петстотин години и че „ зародилите случаи ” са били повсеместна процедура.
В предишното мюсюлманите нееднократно стават обект на неправилна политика и е време да намерят своето място като неразделна част от модерната българска нация. Затова е доста обнадеждаваща активността на „ Фондация Българска памет “ и нейния ръководител доктор Милен Врабевски с младото потомство, на възобновената „ Дружба Родина “ и други неправителствени организации. Това не анулира правото и задължението на българската страна да прояви воля и пресече направлявано от непознати сили „ промиване на мозъци “. И дано е пределно ясно, че третирането на нашите мюсюлмани като непознат „ етнос “ или „ малцинство “ е морално закононарушение против България, само че и против самите тях.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ