Зара и Иво родиха Дани и Вальо в сърцата си
Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с комфортно пай бретон, ококорени очички и усмивка, която от единствено себе си ти дърпа крайчетата на устата в усмивка. Влетява в стаята, в която очаквам да се срещна с родителите й, и се впуска да изяснява на един впечатляващо научен за шестте си години български език какво тъкмо прави майка й сега. Паркирала била колата, обличала на Вали якето и дружно се били качвали по стълбите към срещата ни, разбирам. В петте минути, до момента в който пред мен се пресъздава стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, пробвам да схвана малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от дребната им щерка Даниела.
" Моля те, Дани - споделям - разкажи ми нещо хубаво за мама и баща! "
" Амииии - върти очички тя - те непрестанно се целуват! "
" Ооо, по този начин ли?! Ами това е толкоз хубаво! " - възклицавам аз.
" Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата. " - добавя моята нова другарка.
" Хората, които се целуват без мотив, се обичат - вземам решение да обобщя аз. Пък тези, които се целуват по устата ей по този начин, без причина, напряко се обичат извънредно доста! "
На Дани й би трябвало половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми съобщи:
" И аз целувам мама по устата! "
След което, като че ли да ми потвърди, че всеобщото целуване в тяхното семейство е реалност, се мята на врата на баща си Иво, който съзира в рамката на вратата. Зад него се появява и Зара, дружно с едногодишния Валентин. И не, не си мечтая - в действителност наличието на тези четирима индивиди мигновено взривява летаргичната надвечерна зимна тишина в стаята и за секунди я трансформира в избухнала от цветове и гласове сцена. С нас е пристигнал професионален фотограф, който да направи портрет на фамилията. Но и той като мен въобще не е очаквал, че шарените хора пред обектива ще са толкоз подготвени на всевъзможни маймунджилъци в името на най-адекватната фотография. Само след три минути
Зари и Иво са организирали безвредно скачане на възглавници, всеобщо фамилно гъделичкане, търкаляне по пода и високо мятане на топки с пърпорене. Междувременно Дани и брат й Вальо са подложени на хвърляне и подмятане, което, несъмнено, е съпроводено с неконтролируем детски смях и крясъци " айде отново ". В идващия половин час Иво ще влиза поредно в разнообразни функции, измежду които да вземем за пример тренажор по детско безтегловно хвърчене, конче за яздене, вратар, смешник, добросърдечен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси от вида: " но Мария има ли си дечица? " и " по апарата на фотографа може ли да се приказва като по телефон? ". В това време Зара три пъти незабелязано е съумяла да смъкна всяка неуместна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина рискове от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос в мокета и по едно и също време с това да е основна част от игрите и мизансцена за фотосите. Явно в забавата сме се впуснали и ние с фотографа, тъй като и двамата в един миг ще се окажем чуруликащи, лазещи и подскачащи по чорапи възрастни хора, които ненадейно са се преродили още веднъж в деца.
След самобитния фитнес, с който стартира срещата ни, ледовете вълшебен са разтопени и всички сядаме да си приказваме всякакви хубави неща. Даниелка тича към брат си и в случай че не е непрекъснатият декор от изнесени детски гласчета, няма и да разберем, че сме в компанията на двете хлапета. Намираме се във втория дом на семейство Паскалеви - академията за всевъзможни артистични и езикови образования за възрастни и деца, на която те са съпартньори със свои другари. И сме спокойни, тъй като всеки подробност от интериора тук е въображаем като за деца в статус " игра ". Със Зара към този момент сме открили доста общи ползи, свързани с изкуството, а пък Иво е от хората, които умеят да описват истории като приказки, тъй че естествено имам възприятието, че се познаваме от дълго време. И като остарели другари, изгубили дирите си за известно време, седим и взаимно си попълняме празните квадратчета в биографиите...
Всъщност Лъчезара и Иво са от двойките, които ориста нежно, само че настоятелно е тикала един към различен. И двамата са от Стара Загора, на една възраст са и разумно са се движели по едни и същи градски трасета в детските си години. Според Иво, който е неповторим физиономист, първата им среща била на морски пионерски лагер от социалистически вид в Равда, където и двамата прекарват част от ваканцията си в шести клас. Зара не си спомня да е забелязвала Иво, само че за сметка на това той още тогава я откроява от тълпата. Малко по-късно се открива, че фамилиите им живеят блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата се оказват в една и съща езикова гимназия - той в британска паралелка, а тя - във френска. Съвпаденията не престават и нататък. В началото на деветдесетте семейството на Иво се мести в София, а четири-пет години по-късно той с изненада открива, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, само че той си знае, че това e " Лъчезара от Стара Загора " и безшумно се любува на съдбовните знаци. Животът продължава и към този момент независим, Иво отпътува за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-та се връща, с цел да си възобнови визата, само че защото се постанова да я чака по-дълго, остава в България, където с изключение на с работа, запълва времето си с дребни удоволствия. Като ходенето на латино танци да вземем за пример. Точно на една такава латино среща той и негов другар фиксират в залата две симпатични девойки, които вземат решение да поканят за партньорки в танца.
Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето на Иво се оказва Зара?
Е, тогава действително се случва и първата им същинска среща. Зара взема решение да го шашне и му признава, че са работили дружно като сервитьори. Само че Иво безусловно я кара да отвори уста от изненада, като на един мирис й изрецитирва всички предходни инцидентни техни срещи. Така още в оня миг, под кръшните звуци на латино музиката, излиза наяве, че тези двама младежи имат обща житейска работа за извършване. И една задача, която ще осъзнаят 14 години по-късно, само че която през днешния ден ще изпълва съвсем целия им свят - децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат толкоз богата обща история, че както се майтапят, по нея може да се напише многотомник. Вече като двойка отпътуват дружно за Съединени американски щати, където имат вяра, че е най-хубавото място да реализират нещо в живота си. За година и половина обаче, макар високите мениджърски позиции, които печелят, финансовата непоклатимост и опцията за кариера, съумяват да усетят и лудостта и лицемерието на този свят и безусловно да се разделят с сантименталната си визия за американската фантазия.
" Една вечер седнахме на вино да си поговорим и взехме решение, че се прибираме в България ", споделя Иво и прибавя, че от този момент вършат общите си проекти постоянно в диалог и на по чаша вино. Прибирането им в родината, несъмнено, води до някои неуредици и компликации първоначално, само че скоро и двамата съумяват да си стъпят на краката, даже да основат общ дом. И напълно в реда на нещата идва и предлагането за брак, което Иво прави посредством... авторска лирика. Благодарение на вродения им артистизъм сватбата е епична, а след нея ориста регистрира още една победа в своите проекти - Зара и Иво към този момент са семейство.
Докато двамата ми описват тази история, в никакъв случай не се прекъсват, а мислите и думите им излизат като подредени и изказани от един и същи човек. Малката Дани невидимо за нас е чула всичко и при думите " към този момент сме семейство ", непринудено добавя: " И деца! ".
" Дааа, и деца - удостоверява Зара и нежно премята кичурче косичка от лицето на щерка си зад ушенцето й.
" Ами да, станахме семейство, с цел да можем да ви извикаме, нали знаеш? - включва се Иво. Сега ще разкажем! "...
И ми заразказваха...
Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат доста обща обич за разпределяне, намират тъкмо тези други двама души в целия свят, които имат най-силна потребност от нея. Пропускам моментите на взаимно кариерно блуждаене и единствено загатвам, че в това време нашите герои Зара и Иво срещат най-страхотните другари на света и дружно основават от нищото най-любимата си работа - тази на обучители по изкуства и езици в своята академия. Пропускам дългогодишната вдъхновяваща работа с деца и общата обич и на двамата към всяко едно от тях. Споменавам единствено едвам доловимото притихване на Зара, когато става дума за дългото очакване на децата в тяхното семейство и прочувствено поглъщам с нея горчивината от дългогодишните им празни очаквания. Стигам обаче до най-важния миг - този, в който всеки един от тях, самичък за себе си, дълго репетира по какъв начин ще изрече пред другия думите: " Защо не вземем да си осиновим едно детенце? ".
" Връщахме се от път и аз си мисля: " Ако в този момент, Лъчезара, не го кажеш в колата, в никакъв случай няма да го направиш! " И си разтварям устата и... Иво го споделя!
" Що не вземем да си осиновим едно дете? "
Така за следващ път решението в фамилията им се оказва единомислещо взето, още преди да е дефинирано в думи. Като ви споделям, че ориста дава знаци, стига просто да имаш душа да ги разчиташ...
Речено-сторено! През април 2017 година двамата герои на тази история публично стават претенденти за осиновители и се приготвят с години да чакат помечтаното малко момиченце. И Космосът още веднъж дава знак. Съвсем инцидентно в един дъждовен ден Зара съзира паднали до улична канавка двойка дребни куклички тролчета. " Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце - напомня си тя - и взех решение да ги заведа вкъщи. " Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак непринудено споделила на Иво: " ето ги нашите дечица ". Няколко дни по-късно, до момента в който играела във фирмено изследване тъкмо облика на майка с две деца, получила позвъняване от организацията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни фамилии. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две прилежащи къщи живеели децата.
" Приемните фамилии бяха отгледали децата с доста грижа и същинска обич ", държи да каже Зара. „ Поддържаме връзка с тях непрестанно, доста сме близки. Нашите дребни, вълшебни тролчета са имали същински шанс с хората, които са се грижили за тях преди ние да се появим в живота им ".
Така, през август 2017-та, единствено четири месеца след кандидатстването си за родители, Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин. И, да ви кажа почтено, когато ги видях за първи път там, да се търкалят из възглавниците, да скачат, летят и да се заливат от смях - имах възприятието, че те всички са дружно от древен времена - толкоз съразмерен, благополучен и с обич е изпълнен въздухът към тях.
Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви като че ли космополитен прозрения. Ден откакто се прибират от първото си общо море като четиричленно семейство Паскалеви, Зара и Иво гледат с децата си записа от тогавашната си женитба. Дани, която гълтам с голяма обич всичко, обвързвано с мама и тати, извънредно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, изхвърчали от него. Според диджея те предвещавали две деца - по-голямо момиченце и по-малко момченце - които, забележете, ще дойдат при тях едновременно. " Мамо, тати - възкликва очарована Дани - но вие сте ни повикали още на вашата женитба, още преди да се родим! " И добавя: " Аз в този момент разбрах, вие сте ни родили във вашето сърце! "...
Тук и моята обръгнала на истории журналистическа порода не устоя и от очите ми издайнически се търкулват няколко сълзи. Даниелка, която сякаш инцидентно се върти в близост и зорко следи настроението на майка си, гордо ми демонстрира огромното алено сърце, което виси на врата й. " Не го смъква в никакъв случай. Сърцето е и обичаната й форма ", изяснява Зара, до момента в който и нейните очи преливат от разчувстващо плачливо благополучие.
Докато виждам тези двама цялостни с сила положителни индивиди на по четиридесет и три години, се пробвам да си показва цената на тяхната фамилна заедност. Иво, който като че ли лови литящите из главата ми мисли, ми споделя, че дължат хармонията в връзките си най-много на персоналната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за фамилното благополучие е най-много в постигането на персоналното такова. Затова и взаимно се поддържат в фантазиите, лудостите и провокациите и в никакъв случай не си поставят един другиму спирачки. Приемат децата си за сътрудници, от които има доста какво да научат. Свикнали са да приказват намерено за всичко, като с годините към този момент отлично се схващат и по мълчанието. " Разбрахме най-важното - споделя Зара - че ние двамата, в случай че не си бяхме подредили нашите връзки, нищо нямаше да се случи. Много хора са дружно, тъй като има деца, имат нещо, което ги задържа да не се разделят, а в действителност... не са дружно. При нас предизвикването беше да останем дружно, без значение, че нямаше какво да ни задържа през годините ".
Зара и Иво са от двойките, които гледат и вървят в една посока
и това е видно. Имат, несъмнено, и своите кавги, и своите по-сложни моменти. Интересите им обаче са близки, по тази причина и заниманията им са споделени, а задачите - постижими в тандем. Дългогодишната работата с деца ги е научила да схващат детския език и професионално да се ориентират в детския свят. Приемат всички деца в академията си като свои и наблюдават живота и развиването им от близко тъкмо както и техните родители. В целия този развой Дани и Вали се включват органично и без никакви разтърсвания. " Те са голяма и най-важна част от нашия живот сега, само че като пълноценни хора ние имаме потребност и вършим още доста други неща ", настояват Зара и Иво. Определят фамилията си като обикновено и неповторимо по едно и също време и са уверени, че единствено щастливите хора могат да бъдат положителни родители...
В живота има срещи, в които губиш визия за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Своеобразна точка поставя дребният Вали, който макар ведрия си бебешки темперамент, към този момент тихичко хленчи за сън. Докато чевръсто му облича якето, Зара ми споделя, че с всеки минал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, до момента в който качва на конче сина си, Иво скрито ми споделя: " Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и й споделям " Зарче, доста те обичам! И ти благодаря, че си до мен! "
Приемам тези самостоятелни едно от друго самопризнания на моите нови другари като знак на ориста. Този път обаче е знак за мен. Затова и първото нещо, което върша, когато половин час по-късно Зара, дружно с двете си деца, ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей по този начин, без причина, какъв брой доста и от ден на ден го обичам. Вярно е, че щастието е заразно...
* * * * * *
Историята на фамилията на Зара и Иво е част от акцията на " Верея " За повече здрави фамилии. Кампанията има две съществени направления: да покаже по какъв начин актуалното българско семейство се оправя с разнообразни провокации и все пак остава крепко и щастливо, и да разкрие фамилната терапия като една от опциите за опазване на фамилията хармонично.
В. „ Стандарт " е дипломат на акцията „ За повече здрави фамилии " дружно с az-jenata.bg, сп. Grazia, " Дарик радио ", сп. Eva, сп. " Жената през днешния ден ", mamaninja.bg man-ager.bg, obekti.bg, вестник „ Марица ", сп. „ Програмата ", „ Първите седем ", webcafe.bg и Жюстин Томс.
" Моля те, Дани - споделям - разкажи ми нещо хубаво за мама и баща! "
" Амииии - върти очички тя - те непрестанно се целуват! "
" Ооо, по този начин ли?! Ами това е толкоз хубаво! " - възклицавам аз.
" Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата. " - добавя моята нова другарка.
" Хората, които се целуват без мотив, се обичат - вземам решение да обобщя аз. Пък тези, които се целуват по устата ей по този начин, без причина, напряко се обичат извънредно доста! "
На Дани й би трябвало половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми съобщи:
" И аз целувам мама по устата! "
След което, като че ли да ми потвърди, че всеобщото целуване в тяхното семейство е реалност, се мята на врата на баща си Иво, който съзира в рамката на вратата. Зад него се появява и Зара, дружно с едногодишния Валентин. И не, не си мечтая - в действителност наличието на тези четирима индивиди мигновено взривява летаргичната надвечерна зимна тишина в стаята и за секунди я трансформира в избухнала от цветове и гласове сцена. С нас е пристигнал професионален фотограф, който да направи портрет на фамилията. Но и той като мен въобще не е очаквал, че шарените хора пред обектива ще са толкоз подготвени на всевъзможни маймунджилъци в името на най-адекватната фотография. Само след три минути
Зари и Иво са организирали безвредно скачане на възглавници, всеобщо фамилно гъделичкане, търкаляне по пода и високо мятане на топки с пърпорене. Междувременно Дани и брат й Вальо са подложени на хвърляне и подмятане, което, несъмнено, е съпроводено с неконтролируем детски смях и крясъци " айде отново ". В идващия половин час Иво ще влиза поредно в разнообразни функции, измежду които да вземем за пример тренажор по детско безтегловно хвърчене, конче за яздене, вратар, смешник, добросърдечен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси от вида: " но Мария има ли си дечица? " и " по апарата на фотографа може ли да се приказва като по телефон? ". В това време Зара три пъти незабелязано е съумяла да смъкна всяка неуместна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина рискове от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос в мокета и по едно и също време с това да е основна част от игрите и мизансцена за фотосите. Явно в забавата сме се впуснали и ние с фотографа, тъй като и двамата в един миг ще се окажем чуруликащи, лазещи и подскачащи по чорапи възрастни хора, които ненадейно са се преродили още веднъж в деца.
След самобитния фитнес, с който стартира срещата ни, ледовете вълшебен са разтопени и всички сядаме да си приказваме всякакви хубави неща. Даниелка тича към брат си и в случай че не е непрекъснатият декор от изнесени детски гласчета, няма и да разберем, че сме в компанията на двете хлапета. Намираме се във втория дом на семейство Паскалеви - академията за всевъзможни артистични и езикови образования за възрастни и деца, на която те са съпартньори със свои другари. И сме спокойни, тъй като всеки подробност от интериора тук е въображаем като за деца в статус " игра ". Със Зара към този момент сме открили доста общи ползи, свързани с изкуството, а пък Иво е от хората, които умеят да описват истории като приказки, тъй че естествено имам възприятието, че се познаваме от дълго време. И като остарели другари, изгубили дирите си за известно време, седим и взаимно си попълняме празните квадратчета в биографиите...
Всъщност Лъчезара и Иво са от двойките, които ориста нежно, само че настоятелно е тикала един към различен. И двамата са от Стара Загора, на една възраст са и разумно са се движели по едни и същи градски трасета в детските си години. Според Иво, който е неповторим физиономист, първата им среща била на морски пионерски лагер от социалистически вид в Равда, където и двамата прекарват част от ваканцията си в шести клас. Зара не си спомня да е забелязвала Иво, само че за сметка на това той още тогава я откроява от тълпата. Малко по-късно се открива, че фамилиите им живеят блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата се оказват в една и съща езикова гимназия - той в британска паралелка, а тя - във френска. Съвпаденията не престават и нататък. В началото на деветдесетте семейството на Иво се мести в София, а четири-пет години по-късно той с изненада открива, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, само че той си знае, че това e " Лъчезара от Стара Загора " и безшумно се любува на съдбовните знаци. Животът продължава и към този момент независим, Иво отпътува за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-та се връща, с цел да си възобнови визата, само че защото се постанова да я чака по-дълго, остава в България, където с изключение на с работа, запълва времето си с дребни удоволствия. Като ходенето на латино танци да вземем за пример. Точно на една такава латино среща той и негов другар фиксират в залата две симпатични девойки, които вземат решение да поканят за партньорки в танца.
Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето на Иво се оказва Зара?
Е, тогава действително се случва и първата им същинска среща. Зара взема решение да го шашне и му признава, че са работили дружно като сервитьори. Само че Иво безусловно я кара да отвори уста от изненада, като на един мирис й изрецитирва всички предходни инцидентни техни срещи. Така още в оня миг, под кръшните звуци на латино музиката, излиза наяве, че тези двама младежи имат обща житейска работа за извършване. И една задача, която ще осъзнаят 14 години по-късно, само че която през днешния ден ще изпълва съвсем целия им свят - децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат толкоз богата обща история, че както се майтапят, по нея може да се напише многотомник. Вече като двойка отпътуват дружно за Съединени американски щати, където имат вяра, че е най-хубавото място да реализират нещо в живота си. За година и половина обаче, макар високите мениджърски позиции, които печелят, финансовата непоклатимост и опцията за кариера, съумяват да усетят и лудостта и лицемерието на този свят и безусловно да се разделят с сантименталната си визия за американската фантазия.
" Една вечер седнахме на вино да си поговорим и взехме решение, че се прибираме в България ", споделя Иво и прибавя, че от този момент вършат общите си проекти постоянно в диалог и на по чаша вино. Прибирането им в родината, несъмнено, води до някои неуредици и компликации първоначално, само че скоро и двамата съумяват да си стъпят на краката, даже да основат общ дом. И напълно в реда на нещата идва и предлагането за брак, което Иво прави посредством... авторска лирика. Благодарение на вродения им артистизъм сватбата е епична, а след нея ориста регистрира още една победа в своите проекти - Зара и Иво към този момент са семейство.
Докато двамата ми описват тази история, в никакъв случай не се прекъсват, а мислите и думите им излизат като подредени и изказани от един и същи човек. Малката Дани невидимо за нас е чула всичко и при думите " към този момент сме семейство ", непринудено добавя: " И деца! ".
" Дааа, и деца - удостоверява Зара и нежно премята кичурче косичка от лицето на щерка си зад ушенцето й.
" Ами да, станахме семейство, с цел да можем да ви извикаме, нали знаеш? - включва се Иво. Сега ще разкажем! "...
И ми заразказваха...
Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат доста обща обич за разпределяне, намират тъкмо тези други двама души в целия свят, които имат най-силна потребност от нея. Пропускам моментите на взаимно кариерно блуждаене и единствено загатвам, че в това време нашите герои Зара и Иво срещат най-страхотните другари на света и дружно основават от нищото най-любимата си работа - тази на обучители по изкуства и езици в своята академия. Пропускам дългогодишната вдъхновяваща работа с деца и общата обич и на двамата към всяко едно от тях. Споменавам единствено едвам доловимото притихване на Зара, когато става дума за дългото очакване на децата в тяхното семейство и прочувствено поглъщам с нея горчивината от дългогодишните им празни очаквания. Стигам обаче до най-важния миг - този, в който всеки един от тях, самичък за себе си, дълго репетира по какъв начин ще изрече пред другия думите: " Защо не вземем да си осиновим едно детенце? ".
" Връщахме се от път и аз си мисля: " Ако в този момент, Лъчезара, не го кажеш в колата, в никакъв случай няма да го направиш! " И си разтварям устата и... Иво го споделя!
" Що не вземем да си осиновим едно дете? "
Така за следващ път решението в фамилията им се оказва единомислещо взето, още преди да е дефинирано в думи. Като ви споделям, че ориста дава знаци, стига просто да имаш душа да ги разчиташ...
Речено-сторено! През април 2017 година двамата герои на тази история публично стават претенденти за осиновители и се приготвят с години да чакат помечтаното малко момиченце. И Космосът още веднъж дава знак. Съвсем инцидентно в един дъждовен ден Зара съзира паднали до улична канавка двойка дребни куклички тролчета. " Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце - напомня си тя - и взех решение да ги заведа вкъщи. " Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак непринудено споделила на Иво: " ето ги нашите дечица ". Няколко дни по-късно, до момента в който играела във фирмено изследване тъкмо облика на майка с две деца, получила позвъняване от организацията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни фамилии. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две прилежащи къщи живеели децата.
" Приемните фамилии бяха отгледали децата с доста грижа и същинска обич ", държи да каже Зара. „ Поддържаме връзка с тях непрестанно, доста сме близки. Нашите дребни, вълшебни тролчета са имали същински шанс с хората, които са се грижили за тях преди ние да се появим в живота им ".
Така, през август 2017-та, единствено четири месеца след кандидатстването си за родители, Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин. И, да ви кажа почтено, когато ги видях за първи път там, да се търкалят из възглавниците, да скачат, летят и да се заливат от смях - имах възприятието, че те всички са дружно от древен времена - толкоз съразмерен, благополучен и с обич е изпълнен въздухът към тях.
Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви като че ли космополитен прозрения. Ден откакто се прибират от първото си общо море като четиричленно семейство Паскалеви, Зара и Иво гледат с децата си записа от тогавашната си женитба. Дани, която гълтам с голяма обич всичко, обвързвано с мама и тати, извънредно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, изхвърчали от него. Според диджея те предвещавали две деца - по-голямо момиченце и по-малко момченце - които, забележете, ще дойдат при тях едновременно. " Мамо, тати - възкликва очарована Дани - но вие сте ни повикали още на вашата женитба, още преди да се родим! " И добавя: " Аз в този момент разбрах, вие сте ни родили във вашето сърце! "...
Тук и моята обръгнала на истории журналистическа порода не устоя и от очите ми издайнически се търкулват няколко сълзи. Даниелка, която сякаш инцидентно се върти в близост и зорко следи настроението на майка си, гордо ми демонстрира огромното алено сърце, което виси на врата й. " Не го смъква в никакъв случай. Сърцето е и обичаната й форма ", изяснява Зара, до момента в който и нейните очи преливат от разчувстващо плачливо благополучие.
Докато виждам тези двама цялостни с сила положителни индивиди на по четиридесет и три години, се пробвам да си показва цената на тяхната фамилна заедност. Иво, който като че ли лови литящите из главата ми мисли, ми споделя, че дължат хармонията в връзките си най-много на персоналната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за фамилното благополучие е най-много в постигането на персоналното такова. Затова и взаимно се поддържат в фантазиите, лудостите и провокациите и в никакъв случай не си поставят един другиму спирачки. Приемат децата си за сътрудници, от които има доста какво да научат. Свикнали са да приказват намерено за всичко, като с годините към този момент отлично се схващат и по мълчанието. " Разбрахме най-важното - споделя Зара - че ние двамата, в случай че не си бяхме подредили нашите връзки, нищо нямаше да се случи. Много хора са дружно, тъй като има деца, имат нещо, което ги задържа да не се разделят, а в действителност... не са дружно. При нас предизвикването беше да останем дружно, без значение, че нямаше какво да ни задържа през годините ".
Зара и Иво са от двойките, които гледат и вървят в една посока
и това е видно. Имат, несъмнено, и своите кавги, и своите по-сложни моменти. Интересите им обаче са близки, по тази причина и заниманията им са споделени, а задачите - постижими в тандем. Дългогодишната работата с деца ги е научила да схващат детския език и професионално да се ориентират в детския свят. Приемат всички деца в академията си като свои и наблюдават живота и развиването им от близко тъкмо както и техните родители. В целия този развой Дани и Вали се включват органично и без никакви разтърсвания. " Те са голяма и най-важна част от нашия живот сега, само че като пълноценни хора ние имаме потребност и вършим още доста други неща ", настояват Зара и Иво. Определят фамилията си като обикновено и неповторимо по едно и също време и са уверени, че единствено щастливите хора могат да бъдат положителни родители...
В живота има срещи, в които губиш визия за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Своеобразна точка поставя дребният Вали, който макар ведрия си бебешки темперамент, към този момент тихичко хленчи за сън. Докато чевръсто му облича якето, Зара ми споделя, че с всеки минал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, до момента в който качва на конче сина си, Иво скрито ми споделя: " Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и й споделям " Зарче, доста те обичам! И ти благодаря, че си до мен! "
Приемам тези самостоятелни едно от друго самопризнания на моите нови другари като знак на ориста. Този път обаче е знак за мен. Затова и първото нещо, което върша, когато половин час по-късно Зара, дружно с двете си деца, ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей по този начин, без причина, какъв брой доста и от ден на ден го обичам. Вярно е, че щастието е заразно...
* * * * * *
Историята на фамилията на Зара и Иво е част от акцията на " Верея " За повече здрави фамилии. Кампанията има две съществени направления: да покаже по какъв начин актуалното българско семейство се оправя с разнообразни провокации и все пак остава крепко и щастливо, и да разкрие фамилната терапия като една от опциите за опазване на фамилията хармонично.
В. „ Стандарт " е дипломат на акцията „ За повече здрави фамилии " дружно с az-jenata.bg, сп. Grazia, " Дарик радио ", сп. Eva, сп. " Жената през днешния ден ", mamaninja.bg man-ager.bg, obekti.bg, вестник „ Марица ", сп. „ Програмата ", „ Първите седем ", webcafe.bg и Жюстин Томс.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ