Дали ви се е случвало някога, изхвърлени от релсите на

Дали ви се е случвало в миналото, изхвърлени от релсите на живота, да кажете на катадневието довиждане и да литнете, носени от заплашителен ураган, уплашени като човек, който усеща, че му се изплъзва почвата под краката?

Дали ви се е случвало да ви лишават всичко — а какво ли от индивида не може да се отнеме? — да слагат на душата ви тежка, отвратителна ръка, да ви лишават насладата и бодростта на свободния дух, последния злополучен подарък на ориста, и да създадат от вас глух, дисциплиниран плебей?

Разнолики и доста са скърбите, които сполетяват индивида на тая земя, където „ по-чувствителната душа по-дълбоко ридае “, а този, който е изпитал единствено една от същинските огромни скърби в живота, е мой брат и другар.

На всички по необятния свят, които са страдали и страдат поради душата си и възвишените извечни копнежи, обричам тези страници, писал съм ги в миналото единствено за себе си, а през днешния ден ги адресирам до всички мои събратя по болежка и вяра.

Неумолимо сурови и неподвижни планини гледат от облачния връх безучастно. Високо, неподвижно небе.

Твърда, безмилостна земя.

Не, нищо няма да се случи. Планините няма да се срутят! Небето ще остане гордо и студено във висините!

Отдръпва се далечината, губи се звукът, багрите умират в сиво: да се види и чуе по какъв начин бие робското кърваво сърце.

Сред екот и облаци идват бъдните епохи и гледат моя позор. Пред очите на поколенията душата ми лежи гола и безпомощна като пречупен меч. Пари ме състрадателният взор на неродените.

Къде ли не съм скитал! Къде ли не се сриваха стремежите ми, какъв брой пъти съм падал, какъв брой съм блуждал в мислите и бъркал в живота! Как да ви кажа, като и личната ми памет го е не запомнила! Гордостта ме носеше като вятър. Огънят, от който изгаряше душата ми, не ме поглъщаше, а ми даваше сили и полет.

На битките в света гледах както от явен връх се гледат надбягващите се мъгли из долините.

Бях безгласен, горделив гостенин на живота.

Късах най-високите плодове. Устните ми бяха кървави, дамите целуваха ръцете ми. Годините минаваха и донасяха плодовете си, а аз назовах себе си стопанин на живота.

Тогава мощна съдбовна вълна ме повали на твърдата мрачна пътека и в очите ми угаснаха багрите на живота и цялата му хубост. От всичко това не остана даже колкото прахта по косата, когато чистим за велики пости.

Нямах даже кора самун, нито сълза да я наквася и да ми олекне. Гладен треперех от мраз, измъчваше ме срамът, моят и непознатият, и ударите и следите от оковите по ръцете.

Кой от щастливите и свободните знае какво нещо е самотата? Нямаше даже паяк, който да изпреде най-малко една нишка в самотата ми, а индивидът, чиито стъпки чувах пред вратата, бе мой противник.

Плашех се и от кръвта, чувах я по какъв начин бие в китката на ръката ми, тъй като ми показваше, че съм жив, а то бе еднакво на страдалчество.

И си мислех: Бог не би трябвало да ни подлага толкоз на изкушения и да ни води до страшното място, където гибелта и животът за нас са едно и също. Още тогава, даже в най-голямото примирие, не можех да схвана за какво от всички твари единствено на индивида е обещано от време на време да намрази живота си.

И тогава, когато в изнизването на милиони еднообразни минути, без никаква вяра и смяна, душата ми се превръщаше в пустиня, която към този момент не изпитва жадност, когато решетките на прозореца бяха толкоз гъсти, че не можех да си провра дланта даже, с цел да ми капне капка дъжд или да ме погали залутан вятър, тогава пламна в душата ми тая светлина като свещ над мъртва наслада.

Виждам и разбирам невидимата логичност на всички случки в живота на индивида. Не с думи и не с мисли единствено, а надълбоко с цялото си създание чувствам чудесното, непреклонно равновесие, което царува във всички наши връзки.

Има една непозната формула, която дефинира съотношението сред насладата и болката в нашия живот. Страданието и прегрешението се допълват като калъпа и отливката.

Животът ни връща единствено това, което даваме на другите.

Из: " Ex Ponto "