Работим ли подходящата за нас работа?
Дали работим подобаващата за нас работа? Дали специалността ни е по сърце? По какво можем да познаем? Въпросът не е по никакъв начин незначителен, защото с изключение на източник на приходи, работата ни заема най-малко една трета от времето всеки работен ден, а при избрани специалности и освен тогава. Отговорът на някои въпроси може да ни даде визия дали влагаме сърце и душа в работата си, дали сме си на мястото в сферата, където работим или не. Ако е второто - при опция и сполучлив миг да пробваме на ново занятие, което по би ни прилягало. След като първо открием кое е то, несъмнено.
Виждали ли сте се такава в детството си? А в бъдеще?
Все в миналото като дребни са ни питали: „ Каква искаш да станеш? “ Масово напълно невръстните момиченца желаят да са балерини и модели, по-сериозните стигат и до лекарки, а момченцата умират да са служители на реда и пожарникари. Въпрос и на мода, бих споделила – в моето детство постоянно някой се изсилваше да става и космонавт, само че в този момент, да вземем за пример, това не е настоящо. Ала след това идва тийнейджърската възраст и ползите стартират от самосебе се избистрят. Един се самозабравя, като разглобява и сглобавя всякакви механизми, различен овреме си пада по компютрите, има деца, които обичат да оказват помощ на другите и да се грижат за тях. Така отдалече виждаме заложбите на положителния занаятчия или за какво не предстоящ инженер, на IT-гения, на бъдещия обществен служащ или здравна сестра. Факт е, че голяма част от хората не са професионално насочени освен в юношеството, само че и много късно вършат внезапни завои. Това е част от процеса „ да схванеш кой си ти “ и също е част от живота. Така че нищо не трябва да се абсолютизира. Ала в случай че и в бъдеще се виждаш в сегашната си специалност, значи просто си я намерил. Или тя теб – от време на време става и по този начин.
Мислим ли за работа, когато сме на отмора?
Случвало ли ви се е по време на отмора да ви осеняват супер хрумвания, свързани с работата, точно тъй като тогава съзнанието е най-отпочинало и решението сякаш блесва единствено? Звъните ли на сътрудниците си, разговаряте ли с тях по телефона по служебни тематики? Ако би трябвало да сме почтени, това не постоянно се случва по наша самодейност – допустимо е да ни търсят от работното място, тъй като там не престават без нас, само че неналичието ни се усеща. А може би по време на почивката сте си вземали и малко служебна работата, с цел да я посвършите апропо? Ако нещо от това ви звучи познато, сигурно живеете с специалността си, а може даже тя ви е обсебила прекомерно. Второто заслужава сериозна преоценка на обстановката.
Занимава ли тя мислите ни в извънработно време?
Всъщност доста са специалностите, при които няма ясна линия сред работното и извънработно време. Да – в първия случай сте на работното си място, само че при днешните технологии не по-зле се работи и от вкъщи. В обособени случаи това е неизбежно, само че... добре е във всичко да си има мярка. Почивката ни прави по-продуктивни, тя не е изгубено време, а оня рефреш на мозъка, който усъвършенства активността му. Ала в случай че успяваш да спазваш салдото, само че мислите все летят към оня план, за който би трябвало да намериш решение, към болния, който се възвръща прекомерно постепенно или към договорката, която следва да сключиш, ти несъмнено живееш с работата си, а не си официално строителен инженер, доктор или брокер, да вземем за пример.
Бихме ли подкрепили децата си да наследят нашата специалност?
Ще ги насърчим или ще им кажем по-добре да не се захващат с това, тъй като ние най-добре знаем минусите на тази работа? Има специалности, при които приемствеността оказва помощ. В предишното е било обикновено синът да продължи да продава в магазина на татко си, потомъкът на обущар, ковач или шивач да наследи работилницата. Лекари и зъболекари са предавали практиката си на своите потомци – по този начин доверието в младия доктор е по-силно, а скъпата в някои случаи материална база се предава от татко на наследник. В наше време такава традиция е нож с две остриета. Съществува риск младежът да не може да се отърси от престижа, а и от назиданието на родителя си, сравненията сред двамата са неизбежни. Разбира се, има го и противоположния претекст – самият правоприемник преднамерено да държи да подхване напълно друго занятие, с цел да утвърди своя напълно друг житейски път. Да покаже, че не е нечие повтаряне, а различен човек. Особено, в случай че родителят е доста съумял.
Говорим ли за работа у дома?
Не става въпрос да пренасяме служебните проблеми вкъщи, само че е обикновено след работния ден да обсъждаме от време на време с половинката си какво сме правили, какво ни се е случвало. Та даже откъм занимателната страна на случките на работното място. Хайде да се признаем – все ни се е случвало да разясняваме сътрудниците си, взаимоотношенията ни, кой какво споделил, направил. Та това е част от нашия живот и то основна.
Нека не абсолютизираме. Дали това е подобаващата за теб работа, преди всичко зависи от това дали те кара да се чувстваш добре, дали ти забавно, смяташ ли се потребен. А в случай че е по този начин, няма метод в прочут смисъл да не живееш с нея, да не я пренасяш отвън лимитираното работно пространство най-малко с мислите си, да не споделяш за нея с най-близките си.
Виждали ли сте се такава в детството си? А в бъдеще?
Все в миналото като дребни са ни питали: „ Каква искаш да станеш? “ Масово напълно невръстните момиченца желаят да са балерини и модели, по-сериозните стигат и до лекарки, а момченцата умират да са служители на реда и пожарникари. Въпрос и на мода, бих споделила – в моето детство постоянно някой се изсилваше да става и космонавт, само че в този момент, да вземем за пример, това не е настоящо. Ала след това идва тийнейджърската възраст и ползите стартират от самосебе се избистрят. Един се самозабравя, като разглобява и сглобавя всякакви механизми, различен овреме си пада по компютрите, има деца, които обичат да оказват помощ на другите и да се грижат за тях. Така отдалече виждаме заложбите на положителния занаятчия или за какво не предстоящ инженер, на IT-гения, на бъдещия обществен служащ или здравна сестра. Факт е, че голяма част от хората не са професионално насочени освен в юношеството, само че и много късно вършат внезапни завои. Това е част от процеса „ да схванеш кой си ти “ и също е част от живота. Така че нищо не трябва да се абсолютизира. Ала в случай че и в бъдеще се виждаш в сегашната си специалност, значи просто си я намерил. Или тя теб – от време на време става и по този начин.
Мислим ли за работа, когато сме на отмора?
Случвало ли ви се е по време на отмора да ви осеняват супер хрумвания, свързани с работата, точно тъй като тогава съзнанието е най-отпочинало и решението сякаш блесва единствено? Звъните ли на сътрудниците си, разговаряте ли с тях по телефона по служебни тематики? Ако би трябвало да сме почтени, това не постоянно се случва по наша самодейност – допустимо е да ни търсят от работното място, тъй като там не престават без нас, само че неналичието ни се усеща. А може би по време на почивката сте си вземали и малко служебна работата, с цел да я посвършите апропо? Ако нещо от това ви звучи познато, сигурно живеете с специалността си, а може даже тя ви е обсебила прекомерно. Второто заслужава сериозна преоценка на обстановката.
Занимава ли тя мислите ни в извънработно време?
Всъщност доста са специалностите, при които няма ясна линия сред работното и извънработно време. Да – в първия случай сте на работното си място, само че при днешните технологии не по-зле се работи и от вкъщи. В обособени случаи това е неизбежно, само че... добре е във всичко да си има мярка. Почивката ни прави по-продуктивни, тя не е изгубено време, а оня рефреш на мозъка, който усъвършенства активността му. Ала в случай че успяваш да спазваш салдото, само че мислите все летят към оня план, за който би трябвало да намериш решение, към болния, който се възвръща прекомерно постепенно или към договорката, която следва да сключиш, ти несъмнено живееш с работата си, а не си официално строителен инженер, доктор или брокер, да вземем за пример.
Бихме ли подкрепили децата си да наследят нашата специалност?
Ще ги насърчим или ще им кажем по-добре да не се захващат с това, тъй като ние най-добре знаем минусите на тази работа? Има специалности, при които приемствеността оказва помощ. В предишното е било обикновено синът да продължи да продава в магазина на татко си, потомъкът на обущар, ковач или шивач да наследи работилницата. Лекари и зъболекари са предавали практиката си на своите потомци – по този начин доверието в младия доктор е по-силно, а скъпата в някои случаи материална база се предава от татко на наследник. В наше време такава традиция е нож с две остриета. Съществува риск младежът да не може да се отърси от престижа, а и от назиданието на родителя си, сравненията сред двамата са неизбежни. Разбира се, има го и противоположния претекст – самият правоприемник преднамерено да държи да подхване напълно друго занятие, с цел да утвърди своя напълно друг житейски път. Да покаже, че не е нечие повтаряне, а различен човек. Особено, в случай че родителят е доста съумял.
Говорим ли за работа у дома?
Не става въпрос да пренасяме служебните проблеми вкъщи, само че е обикновено след работния ден да обсъждаме от време на време с половинката си какво сме правили, какво ни се е случвало. Та даже откъм занимателната страна на случките на работното място. Хайде да се признаем – все ни се е случвало да разясняваме сътрудниците си, взаимоотношенията ни, кой какво споделил, направил. Та това е част от нашия живот и то основна.
Нека не абсолютизираме. Дали това е подобаващата за теб работа, преди всичко зависи от това дали те кара да се чувстваш добре, дали ти забавно, смяташ ли се потребен. А в случай че е по този начин, няма метод в прочут смисъл да не живееш с нея, да не я пренасяш отвън лимитираното работно пространство най-малко с мислите си, да не споделяш за нея с най-близките си.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ