Сашо Симов: Захари Карабашлиев е гнила ябълка, писател за женски списания
Дългогодишният писач във в. " Дума " и някогашен народен представител от Българска социалистическа партия Александър Симов наподобява е решил да заработва като книжовен критик. Ни в чеп, ни в ръкав левият коментатор направи просторен разбор на настоящия разказ на Захари Карабашлиев - " Рана ", две години след излизането му.
Ето какво счита Сашо, а ние с неспокойствие чакаме идващите му литературни напъни:
Моите конфликти със актуалната българска литература
" Рана " е разказ против забравата, с високи градуси и без остатъчна захар ".
Това изречение е напълно същинско, срещнах го в нещо като критика, нещо като изявление в списание " Ева ", отдадено на следващия (поредния, господи!) разказ на Захари Карабашлиев. Съвременното писане за дами май си е самовнушило, че сходни глупави фрази издават някаква дълбочина и план, което прави обстановката единствено по-странна. Това е мъчителен отговор на една непостижима задача - по какъв начин да кажеш нещо хубаво за разказ, който е кух и изумително плосък.
И по този начин, зареден с чувството, че няма да има остатъчна захар, взех решение да се опитам да стартира да чета " Рана ".
Опитът ми с Карабашлиев е незабележим.
Навремето изчетох " 18 % сиво ", само че в този момент и да ме убиете, не мога да си спомня защо се разказваше в него. Романът не ме издразни, само че не и остави и диря.
После един другар подло се опита да се отърве от творба на име " Хавра " като я набута в ръцете ми, само че аз, израснал по време на прехода, се направих на ударен и си спестих следващото изтезание.
Сега взех решение, че би трябвало да изляза от зоната си на комфорт и въпреки всичко да видя дали Карабашлиев не е мръднал напред в своето еволюционно развиване.
Защо ми трябваше, по дяволите?
И по този начин - " Рана " е разказ за ориста на тракийските българи в бурните времена на Балканската и Междусъюзническата война. Карабашлиев, необичайно за какво, изхожда от позицията, че това е надали не празна страница в историята.
Човекът се усеща просветник, само че в случай че си беше направил труда, щеше да види, че по този палимсест към този момент е писано. Темата нито е била подценявана, нито е била заобикаляна, а потомците на тракийските българи от години придвижват паметта за нея.
Чисто исторически пък считам, че за тяхната орис има жестока научна книга - " Антантата в Тракия 1919-1920 " от доцент Стайко Трифонов.
И по този начин единствено, който не се е интересувал може да счита, че това е заобикалян въпрос.
Както и да е - ролята на литературата не е да дава научно осмисляне, а да влезе в дълбините на душата и да я стисне, с цел да изкара болката до повърхността.
И тъкмо тук Карабашлиев стартира мелодраматично да се проваля.
Защото в романа му войната съществува, има батални подиуми, само че ненадейно всички хора се оказват положителни.
За да не изпадне в по този начин ненавижданото от демократичната интелигенция " патриотарство ", комсомолският секретар се раздава - това турци, гърци, румънци - на всички места има прелестни хора и човек да се чуди от кое място идват политическите нещастия на света тогава.
Да не приказваме, че стилът на Карабашлиев е доста мъчно четивен.
Това, което неговите сътрудници и другари дефинират като " лиричен език " в действителност е едно задръстено тресавище от претрупани фрази и недоизказани тъпотии и резултатът са същински рани в мозъка. Ако заглавието е отпратка към тях, това е извънредно мета-текст.
И по този начин - отхвърлих да чета книгата до дъно.
Водя се от правилото на Йосиф Хербст: " Ако захапя една ябълка, не ми би трябвало да я хапвам до дъно, с цел да видя, че е червива ".
И тук казусът на Карабашлиев избуява доста грубо. Липсата на литературна рецензия го трансформира в нещо като име, само че когато се постанова да дефилираш из женските списания, надали някой в миналото ще се опита да ти каже, че историческата прозаичност е огромна отговорност и не е лъжица за всяка уста...
И единствено един образец за същински исторически разказ. Не знам по какъв начин на младини съм изтървал да прочета романа " Гепардът " на Джузепе де Лампедуза. Намерих си го напълно неотдавна (цената му в интернет беше 1 лев, най-добре изхарченият лев в живота ми). Ето това е историческа прозаичност в която няма остатъчна захар. Защото Лампедуза е постигнал нещо, което отличава гения от назначения публицист. Той е останал шокиращо неутрален. Това е взор към един момент от италианската история в която той даже не се пробва да заеме страна. Резултатът: левицата го упреква, че е основал идилия за живота на аристокрацията, десницата се нахвърля против него, че романът му е ирония на предишното.
И всичко това, тъй като Лампедуза не се изживява като човек, който написа за нещо забравено и прикрито, той желае да опише своята Сицилия, островът на който " истината живее най-кратко време ". Това е историята на неговия жанр и обратно във времето, само че без патетика, изхвърляне или желанието да остава като нов патриарх на италианската литература.
Не знам, не знам. Раните от новата българска литература се усилват с една
Ето какво счита Сашо, а ние с неспокойствие чакаме идващите му литературни напъни:
Моите конфликти със актуалната българска литература
" Рана " е разказ против забравата, с високи градуси и без остатъчна захар ".
Това изречение е напълно същинско, срещнах го в нещо като критика, нещо като изявление в списание " Ева ", отдадено на следващия (поредния, господи!) разказ на Захари Карабашлиев. Съвременното писане за дами май си е самовнушило, че сходни глупави фрази издават някаква дълбочина и план, което прави обстановката единствено по-странна. Това е мъчителен отговор на една непостижима задача - по какъв начин да кажеш нещо хубаво за разказ, който е кух и изумително плосък.
И по този начин, зареден с чувството, че няма да има остатъчна захар, взех решение да се опитам да стартира да чета " Рана ".
Опитът ми с Карабашлиев е незабележим.
Навремето изчетох " 18 % сиво ", само че в този момент и да ме убиете, не мога да си спомня защо се разказваше в него. Романът не ме издразни, само че не и остави и диря.
После един другар подло се опита да се отърве от творба на име " Хавра " като я набута в ръцете ми, само че аз, израснал по време на прехода, се направих на ударен и си спестих следващото изтезание.
Сега взех решение, че би трябвало да изляза от зоната си на комфорт и въпреки всичко да видя дали Карабашлиев не е мръднал напред в своето еволюционно развиване.
Защо ми трябваше, по дяволите?
И по този начин - " Рана " е разказ за ориста на тракийските българи в бурните времена на Балканската и Междусъюзническата война. Карабашлиев, необичайно за какво, изхожда от позицията, че това е надали не празна страница в историята.
Човекът се усеща просветник, само че в случай че си беше направил труда, щеше да види, че по този палимсест към този момент е писано. Темата нито е била подценявана, нито е била заобикаляна, а потомците на тракийските българи от години придвижват паметта за нея.
Чисто исторически пък считам, че за тяхната орис има жестока научна книга - " Антантата в Тракия 1919-1920 " от доцент Стайко Трифонов.
И по този начин единствено, който не се е интересувал може да счита, че това е заобикалян въпрос.
Както и да е - ролята на литературата не е да дава научно осмисляне, а да влезе в дълбините на душата и да я стисне, с цел да изкара болката до повърхността.
И тъкмо тук Карабашлиев стартира мелодраматично да се проваля.
Защото в романа му войната съществува, има батални подиуми, само че ненадейно всички хора се оказват положителни.
За да не изпадне в по този начин ненавижданото от демократичната интелигенция " патриотарство ", комсомолският секретар се раздава - това турци, гърци, румънци - на всички места има прелестни хора и човек да се чуди от кое място идват политическите нещастия на света тогава.
Да не приказваме, че стилът на Карабашлиев е доста мъчно четивен.
Това, което неговите сътрудници и другари дефинират като " лиричен език " в действителност е едно задръстено тресавище от претрупани фрази и недоизказани тъпотии и резултатът са същински рани в мозъка. Ако заглавието е отпратка към тях, това е извънредно мета-текст.
И по този начин - отхвърлих да чета книгата до дъно.
Водя се от правилото на Йосиф Хербст: " Ако захапя една ябълка, не ми би трябвало да я хапвам до дъно, с цел да видя, че е червива ".
И тук казусът на Карабашлиев избуява доста грубо. Липсата на литературна рецензия го трансформира в нещо като име, само че когато се постанова да дефилираш из женските списания, надали някой в миналото ще се опита да ти каже, че историческата прозаичност е огромна отговорност и не е лъжица за всяка уста...
И единствено един образец за същински исторически разказ. Не знам по какъв начин на младини съм изтървал да прочета романа " Гепардът " на Джузепе де Лампедуза. Намерих си го напълно неотдавна (цената му в интернет беше 1 лев, най-добре изхарченият лев в живота ми). Ето това е историческа прозаичност в която няма остатъчна захар. Защото Лампедуза е постигнал нещо, което отличава гения от назначения публицист. Той е останал шокиращо неутрален. Това е взор към един момент от италианската история в която той даже не се пробва да заеме страна. Резултатът: левицата го упреква, че е основал идилия за живота на аристокрацията, десницата се нахвърля против него, че романът му е ирония на предишното.
И всичко това, тъй като Лампедуза не се изживява като човек, който написа за нещо забравено и прикрито, той желае да опише своята Сицилия, островът на който " истината живее най-кратко време ". Това е историята на неговия жанр и обратно във времето, само че без патетика, изхвърляне или желанието да остава като нов патриарх на италианската литература.
Не знам, не знам. Раните от новата българска литература се усилват с една
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ