Дълго време социалните мрежи се защитаваха с аргумента, че са

Дълго време обществените мрежи се защитаваха с аргумента, че са просто медиатори, че не носят отговорност за наличието, тъй като то е основано от потребителите. Делото в Калифорния измества този мотив. Фокусът към този момент е върху дизайна – върху механиките, които не просто демонстрират информация, а интензивно оформят метода, по който я възприемаме.

 

Тези механики не са инцидентни. Те са построени към елементарна логичност: колкото повече време прекарваме в платформата, толкоз по-голяма е облагата. А вниманието най-лесно се задържа не посредством комплицирани причини, а посредством наличие, което провокира бърза страст – отвращение, боязън, екстаз. Алгоритмите се учат от това държание и го усилват. Така последователно се основава среда, в която най-видимото не е най-важното, а най-реактивното..

 

Но тук идва и неуместната част.

Тази среда работи, тъй като дава отговор на нещо в самите нас. Склонността да търсим удостоверение, а не опровергаване. Да избираме късото пред комплицираното. Да реагираме, вместо да ревизираме. Алгоритмите не ни принуждават принудително. Те ни оферират тъкмо това, към което сме най-склонни – и го вършат по-лесно, по-бързо и по-привлекателно.

 

Затова и резултатът им не е просто манипулативен, а кумулативен.. С времето навиците се трансформират. Вниманието се съкратява. Търпението към комплицирани причини понижава. Противоположното мнение стартира да се възприема не като мотив за размисъл, а като опасност. Така се затварят осведомителни кръгове, в които човек все по-рядко среща нещо, което да го накара да се съмнява.

 

Много от днешните политики се пробват да адресират казуса посредством надзор на наличието – унищожаване на подправени вести, маркиране на подвеждаща информация, ограничение на нездравословни изявления. Това е належащо. Но не е задоволително. Защото даже изцяло вярна информация може да бъде възприета по метод, който не води до схващане, а до прочувствена реакция.

 

По-същественият проблем остава в метода, по който се образуват навиците на мислене.

 

Данните от проучванията демонстрират, че платформите не са неутрални среди. Те интензивно въздействат върху усещанията и държанието на потребителите. Но също по този начин демонстрират и нещо друго: без развиване на умения за преценка, инспекция и съпоставяне, потребителите остават уязвими, без значение от регулациите. В момента множеството политики са ориентирани към това какво да се демонстрира и какво да се скрива. Много по-малко внимание се отделя на това по какъв начин хората схващат видяното.

 

Това основава абсурд. От една страна, се търси по-голяма отговорност от платформите. От друга, се подценява ролята на самите консуматори в този развой. А тя е основна. Всеки клик, всяко шерване, всяка реакция взе участие в оформянето на средата. Алгоритъмът не е външна мощ – той е функционалност на нашето държание.

 

В български подтекст казусът не е нереален. Той се вижда в ежедневни, съвсем банални обстановки. Ученици всеобщо употребяват TikTok и Instagram по няколко часа дневно. Родителите постоянно знаят, че децата им „ висят в телефона “, само че контролът се изчерпва с реплики от вида „ не спри толкоз доста “. Малко от тях действително наблюдават какво гледат децата им, с кого споделят или какво въздействие оказва това върху мисленето им.

Липсата на медийна просветеност се вижда и в метода, по който се възприема информация. Заглавия от съмнителни уеб сайтове се споделят като факт, без инспекция на източника. Манипулативни видеа се одобряват за „ истина “, тъй като звучат безапелационно или прочувствено. Дори явни дезинформационни акции постоянно се популяризират не тъй като хората са уверени, а тъй като не вършат изпитание да ревизират.

 

Показателен е и един на пръв взор малък, само че знаменателен случай – казусът „ ЕСЕ “. В българските обществени мрежи преди години се популяризира пост от вида „ напиши есе и завоюва “. Идеята допуска изпитание, мисъл, мотив. Реакцията обаче беше показателна – десетки хора просто написаха в мненията „ есе “.

 

Подобни образци не са изключение. Те демонстрират среда, в която достъпът до информация е голям, само че умеенето да се работи с нея остава лимитирано. Социалните мрежи не основават този проблем сами. Но го вършат по-видим, по-масов и по-труден за игнориране. А решението не може да бъде едностранно.

 

Да, платформите би трябвало да бъдат по-прозрачни и по-отговорни за метода, по който предлагат наличие. Да, би трябвало да има по-сериозна отбрана за децата и по-ясни правила за това по какъв начин се ръководят осведомителните потоци. Но редом с това би трябвало да се възстановят и уменията, които разрешават на човек да се ориентира в тази среда – да разграничава, да съмнява, да съпоставя.

 

Без тях всяка регулация ще остане отчасти решение.

 

Решението в Лос Анджелис демонстрира, че обществото стартира да схваща, че технологиите не са просто принадлежности. Те оформят мисленето. Но в същото време остава и другият въпрос – дали сме подготвени да признаем, че и методът, по който използваме тези технологии, също е част от казуса.

 

Защото логаритмите могат да насочват вниманието ни. Но отводът да мислим оттатък поднесеното е избор, който в последна сметка вършим сами.

 

ФрогНюз