Честта над всичко!
Дълго време било признато обидата да се измива с кръв. Така считали всички аристократи и офицери от вековете, последвали епохата на рицарството. Но дуелите – изначало с шпаги, а след това и с револвери, още през 17-ти век почнали да нанасят обилни вреди върху бойния дух на войските, които губели команден състав даже в мирни времена, без да се взе участие във война. Естествено, пред лицето на този феномен, управляващите правели всевъзможни опити благородническите дуели на достойнството да бъдат неразрешени. Но макар суровите забрани на законодателите, дуелите се разпространявали от ден на ден, oсобено във Франция. Само за 20 години през царуването на Анри IV – от 1589 до 1608г., там починали на двубой сред 7000 и 8000 млади мъже. Броят на дуелите се нараснал изключително през XVI-ти век, тъй като след 1580г. се появил бит секундантите на двете страни също да се бият между тях. На процедура дуелите се трансформирали в същински дребни сражения.
Законът бил безпомощен – без значение от многочислените кралски укази. Строгостта на наказванията се ускорява още повече през XVII-ти, по времето на „ краля-слънце “ Людовик ХІV, който през 1679г. издава безапелационна заповед против тях. Бил основан даже специфичен съд на достойнството, на който било предоставено правото да взема решение всички въпроси на засегнатото възприятие за достолепие измежду аристократите. Но всички тези ограничения довели единствено до това, че дуелите приели по-мрачна форма: провеждали се без очевидци, в отдалечени места, участниците и техните секунданти даже не смеели да повикат лекари. На собствен ред владетелите в множеството случаи не се решавали да привеждат в деяние своите наредби – по тази причина и непрекъснато прощавали на отговорните. Така да вземем за пример, единствено Анри ІV, през чието царуване се пада разцветът на дуелите във Франция, издал към 7000 указа за опрощение в сходни случаи.
На всичко от горната страна, от време на време самите крале си разгласявали дуели. Императорът на Свещената римска империя – испанският крал Карл V, получил покана за двубой от краля на Франция – Франсоа I.
Шведският крал Густав-Адолф бил буен съперник на дуелите. Веднъж той се ядосал извънредно доста и блъснал по лицето полковник Скатон. Оскърбеният офицер решил да замине вечно в чужбина. Кралят побързал да го настигне до границата, подал му револвер и споделил: „ Тук свършва моето кралство и аз към този момент не съм крал. Затова, като честен човек, съм подготвен да дам задоволство на различен честен човек “. Такива случаи демонстрират, че рицарският бит нормално се оказал по-силен от законите.
Първият пруски крал – Фридрих ІІ, се убедил, че дуелите не може да бъдат отстранени посредством забрани. Той предложил през 1785г., също както преди този момент във Франция, да бъде основан „ съд на достойнството “, който да урежда разногласията сред пруските офицери, без да се стига до двубой. Но военната гилдия на офицерите се противопоставила толкоз изрично, че предходният закон от 1713г., който просто забранявал дуелите, бил оставен в действие – въпреки очевидно да бил неупотребим. Чак през 1843г. в Прусия въпреки всичко били основани съдилища на достойнството. Те послужили като първообраз и за Съда на офицерското общество в Руската императорска войска, който почнал да работи през 1863г. Причината била, че Русия също страдала от това събитие. Достатъчно е да се каже, че двама велики съветски поети – Пушкин и Лермонтов, били убити на двубой.
Дуелът на Пушкин с Дантес. Автор: А. Наумов 1884г.
Последните дуели се провеждали най-много в Германия в края на ХІХ-ти и началото на ХХ-ти вв. Били публикувани най-вече в студентските среди, само че имали обреден темперамент, без да се стига до смъртни случаи. Белезите по лицето от противникови шпаги били знаци на достойнството и мотив за горделивост.
