Дълги години името на Йожен Йонеско беше свързано със стандартните

Дълги години името на Йожен Йонеско беше обвързвано със общоприетите заклинания на нашата рецензия. Макар значително критици и теоретици „ на чашка “ да се жалваха от цензурата и да се разграничаваха от написаното от самите тях, съгласно което бащата на абсурдисткия спектакъл бе декадентен създател и дилетант-реакционер. Класически в това отношение си остава текстът на проф. Атанас Натев, чиито многогодишно „ чиракуване “, а по-късно и триумфално престояване на другоземен професор от Източна Европа в сърцето на Стария континент има за резултат балкански сочното изложение на словесната плетеница от глупости в творбите му, каращи ни да „ се стъписваме пред героите му като горненец пред панаирджийска мадама с рибешка опашка… “

Естествено, това напълно не са стилът и аналитичността, които могат да обхванат съответно в естетическите опити на драматурга, имал дързостта да съобщи, че възприема изкуството като метод за себеизява и още повече - за себедоказване: „ Аз, Йожен Йонеско, върша литература, с цел да бъда видян от другите, да заема някакво място в обществото… Всъщност, аз ненавиждам литературния триумф, доколкото го имам. Но когато го нямам - напряко пострадвам. “
Според персоналното му самопризнание, концепцията за Театъра на Абсурда като умишлено търсена провокация към всеобщия усет и традицията се заражда при деликатно вглеждане в така наречен езикови разговорници, когато учещите непознати езици се сблъскват с причудливи структури от рода на въпроса „ Аз имам сестра. А Вие? “ Обикновено следва стряскащият отговор: „ Не, само че пък аз имам котка “. Затова и първата му пиеса „ Плешивата певица “ (1950) с цялостния алогизъм на действието и шокиращото неявяване на психическа меродавност на персонажите значително е плод на опита за налагане непременно на нова театрална хармония, без да доближава до съдържателните пластове в по-късните му произведения, чиито метафизичен внушения са безспорни. Специално аз слагам най-високо „ Въздушният пешеходец “, тъй като в пиесата екзистенциалната тематика е изведена в действителност ослепително, доказвайки относителността на всяка връзка и непреводимостта на човешките усеща на езика на здравия разсъдък.

По тази причина с откровено наслаждение посрещам тома с определени творби на Йожен Йонеско „ Въздушният пешеходец “, чиито съставител и преводач е изтъкнатият български руманист и франкофон Огнян Стамболиев, притежател на наши и непознати награди за превод.

С доста усет и чудесно познаване на драматурга и теоретика Йонеско той ни показва в пълнотата на креативните му изяви драматурга и мислителя, трансформирал визията на ХХ век за театъра. Езикът на неговите преводи и богат, прецизен и експресивен. Стойностен е и уводът към книгата, в който личи уважението му към ексцентричната житейска и изобретателна позиция на един противоречив създател, разкъсван сред ужаса от безсмислието на битието и невъзможността на индивида да реагира уместно на бавната си неизбежност на гибел.

Като интелектуалец обаче Йонеско се афишира изрично против равнодушието на тези наблюдаващи на житейската си - общочовешка и лична драма, безсилни или равнодушни, с цел да реагират високо и изрично на войните и отчуждението, на насилието и операциите. Което личи при деликатния прочит на включените в книгата творби.

Утвърждавайки, че „ театърът на Йонеско е спектакъл на хрумвания “, Огнян Стамболиев в действителност открива в творчеството на великия „ румънски французин “ основанията за неговото бъдеще креативно дългоденствие. Според него, несъмнено става дума за „ изповеден спектакъл “, плод на мирогледа, на прекарванията, мислите и сънищата - последните играят огромна роля в творчеството му! В този смисъл, без подозрение, този спектакъл е и субективистичен. Но дружно с това е и отражение на една обективно съществуваща реалност… “. Подобно на самия Йожен Йонеско, чиито индивидуализъм е подплатен от идеология, колкото и самичък да се отвращава от идеологиите. И по тази причина се надсмива над бездуховността, фанатизма и тероризма в един свят, загърбил вековни стойности, само че не предложил различни решения.

А какви са точно полезностите, в името на които драматургът твори, отговор дават включените във втората, и за мен най-малко, по-интересната част от книгата, негови теоретични разсъждения за театъра и смисъла на живота, за политиката и за литературните обичаи, за съня и знаците в него, за гениалните му прародители като Бертолд Брехт - с който в действителност много си наподобяват и който несправедливо отхвърля, за човешката беззащитност пред очакване на гибелта и за театъра като упражнение по жанр институция, нуждаеща се от деполитизация.

Човекът, който в едноименното есе не се свени да изкрещи „ Критици, вие живеете с помощта на мен “, самодоволно написа, че не е нито Шекспир, нито Есхил или Софокъл, тъй като е просто Йожен Йонеско, има смелостта да се изправи очи в очи с отчаянието като общочовешко положение, да се издигне над фразите на войнстващ егоцентрик и да потърси мост към себеподобните си. Осъзнал, че „ от време на време е много мъчно да схванеш къде е малцинството и къде мнозинството… Ние самотниците, въпреки всичко не сме сами… “

Е, случва се да си опонира и май даже го желае по един изцяло разумен метод. Съзнателно подклаждайки медиен интерес и контрастни тълкувания на личността и творчеството си в духа на възрастния Пикасо или безконечният ироник Салвадор Дали. Как другояче да си разбираем за какво откакто написа толкоз доста за трагичната самотност на Аза и за драматизма на екзистенциалното събуждане пред лика на гибелта или най-малко на неизвестността, той декларира в беседите си с Клод Бонфоа „ Между живота и съня “, че страшна е само неналичието на самотност. Или пък кокетира с тривиалното, издигайки го напряко в сан на знамение:

" Не знам какво са видели в тази пиеса („ Плешивата певица “ - бел. моя - Е. Л.) …Аз въобще не желаех да изоблича самотата или не комуникативността. Напротив! Аз съм за самотата. Казват, че моят спектакъл е вопъл на самотния човек, който не умее да поддържа връзка с останалите хора. Нищо сходно! Да общуваш е доста лесна и елементарна работа. Човек в никакъв случай не е самичък, и неговото огромно злощастие е в това, че не може да остане в никакъв случай сам….Какво беше за мен тази пиеса? Тя показваше удивлението ми от живота, възприемането на нашето битие като нещо във висша степен необичайно. Те беседват, схващат се. Това е поразително! Но по какъв начин се получава, че ние се разбираме… Ако умишлено се отстраниш и погледнеш на всичко отвисоко или в профил, в случай че се поставиш в ситуацията на фен или на гражданин на друга планета, който следи нашия свят, нищо няма да схванеш: думите ще ти прозвучат непознати и лишени от смисъл. Същото усещаме, в случай че стартираме да гледаме танцуващи и си запушим ушите…Пиша пиеси, с цел да предам възприятието на учудване, неразбиране. Кои сме ние…Аз желаех да осветля странността на нашето съществуване, да споделя учудване пред чудото на живота…Когато мистър и мисис Смит споделят при започване на пиесата: „ Днес вечерта ядохме самун, картофи и чорба със сланина “, аз желаех да предам това свое учудване пред поразителното занятие - да ядеш чорба, да ядеш в този миг ми се стори необичайно, загадъчно, непостижимо… “

Читателят би трябвало сам да се оправи с вътрешните главоблъсканици, нонсенси и предпочитание за стряскане или най-малко за пробуждане на неговото любознание от страна на една от най-противоречивите фигури в историята на модерния спектакъл. За да се убеди, че текстовете на новатора Йонеско са като самият живот, който съгласно създателя е по едно и също време нетърпим, сложен, непосилен, само че в същото време прелестен и трогателен. А театърът на парадокса, по неговите думи, е като всеки спектакъл, едно проучване, постоянно разкрива някаква истина. Често тя е „ съвсем непоносима, само че дружно с това може да бъде ослепително ярка, честа и освежаваща… “

Мисля си, че Огнян Стамболиев, който ни предлага и един изчерпателен и въодушевен увод, не инцидентно приключва „ срещата “ с адепта на абсурдизма Йонеско точно с тази показателна фраза. Понеже изкуството, сходно на своя първообраз Живота, непроменяемо се сблъсква с действителните, а неизмислени парадокси на битието, само че и на социума, несъмнено. И тъкмо преосмислянето им в най-голяма степен е причина да възприемаме толкоз драговолно трагичната дихотомия на безсмъртния дух и смъртното тяло, на смъртните цивилизации и безконечната галактика. Разбрали, че с изключение на на неизбежността на гибелта сме подвластни и на клопките на безчовечността, в чиито доста лица се оглеждат войнолюбието и алчността, суетата и консумативността, политическата измама и насилието.

Автор: Проф. доктор Ерика Лазарова