Наложи се моряци да бъдат затворнически надзиратели
ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „ КАРАВЕЛОВ “
18.03.1987 година Записка за качване на транспортен съд „ Любен Каравелов “. След като пет години преди този момент опитът ми да отплувам на изток ме води надалеч на запад в Перу на границата с Чили, това е изправителен изпит.
Оказа се, че би трябвало да сменя освен посоката. Вече два пъти попадах в екипажен лист като палубен моряк, в този момент третото ми назначение в БМФ по правилото публицист с краткотрайна месторабота ме праща в машинното поделение. От Морска администрация позволиха да плувам в сходство с притежавания от мен документ за корабен моторист. Повече опит имам с вятъра на откритата палуба, но… Преминах през толкоз писалищен борби, мъчно излизам в намерено море и всякога прохождам още веднъж, към този момент наподобявам на бебе, което с беззъби уста прегризва пъпната си шнур. И още преди да помириша мазута, разбрах, че в случай че се бях цанил за палубен моряк, щях да упражнявам и като тъмничар! Затворнически надзорник. Защото, още от 15 януари, под ключ на борда се намират четирима млади тъмнокожи, бегълци от Момбаса (Кения).
19.03.1987 година Преди разсъмване ме разсъни непристанищна шумотевица по кея. Четиримата от Момбаса намират метод да се измъкнат от каютата-килия, спускат се като акробати по носовите въжета и – кой накъдето види и до момента в който го заловен. Във Варна към момента бе същинска зима, свистеше типичният приморски вятър, вълноломът укротяваше глухия ропот на препречена вълна. И първа босонога среща на бегълците със снега. Докараха ги назад с камионетки един по един, последният – съвсем по обед. Тези мъже официално не са пресекли границата. Бреговите служби могат да вдигнат специфични елементи за залавянето им и да ги върнат на кораба. Вие сте се натопили в тази история, оправяйте се.
Капитанът на кораба е изцяло наясно, че порт Момбаса е център на проведен трафик за африканци. Преди отплаването екипажът прави претършуване за бегълци, обаче моряците са експерти по укриването на марфа (контрабанда), тъй че да не я открият и най-школуваните митничари. В намерено море 14-15 часа по-късно се чуват удари на желязо о желязо. Отварят люка и от единия от хамбарите по трапа се покатерват един, двама, трима, четирима „ посетители “. На лимита на силите си, гладни, без документи, единствено с по една четка за зъби в чорапа. Вероятно медиаторът е прибрал някаква сума и ги е качил на несъответствуващ транспортен съд. Според неписания морски закон, грижиш се за бита на „ пасажера без билет “, можеш да го изкараш на палубна работа, правиш опити да се отървеш от него в попътно пристанище, което е повече от мъчно, най-после се произнасят управляващите на страната, под чийто байрак се е случил случаят. Прецедент в историята на нашия търговски флот и за управляващите, които нямат нито опит, нито предпочитание да вземат решение сходни проблеми.
Така първата ми работа на борда бе дружно с машинния боцман да превърнем каютата на бегълците в действителност в затворническа килия. Заварихме железни решетки на финистрина и спешния люк на вратата, доукрепихме заключването с халки и два катинара. Тези несретници започваха третия месец в изолираност, нахранени, само че без кибрит и цигари. Забрана от пристанищен пожарникар. За първи път в този ден ги видях през финистрина в каютата с едно легло, натъркаляни на пода. Печална панорама, само че на мен ми беше време да се оправя със личните си проблеми. В късния следобяд отплавахме за порт Бургас и напряко от ход застанахме на 18-то място на кея.
20.03. – 12.04.1987 година Трябваха ми няколко дни, с цел да центровам пространствената си ориентировка. Безгрешно намирах единствено ЦПУ (Централен пулт за управление), другояче, накъдето и да тръгнех самичък, приличах на изменчив атом. Но ми провървя - с сътрудниците мотористи си паснах буквално за минути. Мишо се оказа пловдивчанин, незабавно започнахме един-друг да се назоваваме Градско. И останалите – Стефо, Васо, Добчо, все свестни момчета, се отнесоха с почитание към претекстовете, които са ме довели при тях. Без никакво стеснение питах, питах, питах и тъпчех в главата си десетки детайлности.
Но независимите вахти започнах на тръни, въпреки че работеше един дизел генератор и въртяха няколко помпи. Когато си на палубата, с вятъра може да се беседва. В машинното поделение господства пискливият тон на турбокомпресора. Понякога се подлъгвам, че звъни телефонът, търча по хлъзгавите трапове и… нищо.
Низ от маневри – котва в Бургаския залив с тежко време, рейдовата лодка не излиза, промените не идват. Пак на кея, хайде отново на рейда, още веднъж на пристан, този път на 24-то място. Сдаване сантини на нефтосъбирач. Пристигна бригада монтьори със задача да демонтира товарна стрела от транспортен съд „ Левски “ и да я инсталира на „ Каравелов “. Заприличахме на кораборемонтен цех. Приказката е, че ще вземем цялостен товар книпели за Тайван, само че към този момент в хамбарите може да се организира шампионат по футбол на дребни порти.
Призори сънувам девойки от юношеските завършения. Изглежда, времето няма власт над подсъзнанието. Съвсем зрима, топла и дъхава момичешка голота в шепите ми. Междувременно заради насъбрани наряди получих 5-дневен отпуск в Пловдив. И ето ти проблем, който не ме учуди, а подразни. Няма нищо по-тъжно от неотплавалия транспортен съд. Няма път към морето, а слезеш ли на брега, чудят ти се и вкъщи, и другари, и познати, като че ли некрологът ти би ги изненадал по-малко. Ама нали ти… Щом си на кораба, за тях си някъде надалеч из синята пустота. Не, към момента сме на дървения пристан в Бъргас, на 24-то място. Две дузини проклятия, наподобявам на земеделец, който след засушаване се моли за дъжд.
Върнах се в машинното поделение със самочувствието на човек с дълготраен стаж. Тук всичко е с великански размери, само че действа като дребен машинален часовник. Има сърце и диалект, като че ли членоразделен, всичко мърда, боботи, дори се сърди, само че контактува с теб, за разлика от студената електроника, която те гледа със стъклено око. Е, електрониката от ден на ден ще завладява корабите, затова пък все по-крилато ще ни се вижда ветроходството.
За мен е случай, може пък да е шанс за другиго. Изтървах гаечен ключ в сантините. Подвижна лампа, подвигнах два плита, гмурнах се под плетеницата от тръби и заопипвах лепкавата каша на трюма. Позабавих се, само че напъните се заплатиха предостатъчно. Освен ключа, с безименния си пръст допрях нещо, сходно на шайба. Почистена и на ярко, в дланта ми блестна златна венчална халка. Оказа се, че третият монтьор познава притежателя на символното украшение. Дано съм зарадвал варненското семейство с младоженски спомен.
Горе сред кухнята и „ килията “ на бегълците марширува делегация, водена от дежурния асистент капитан, камериер и палубен моряк. Храна за задържаните. Сити, изкъпани, само че обездвижени и изолирани. На борда тъмничари няма, само че в случай че не бях в екипа на машинна команда, щеше да ми се наложи да се усещам подобен.
Снимка: Моторният транспортен съд „ Любен Каравелов ” в Пристанище Варна-изток. Снимката е от фонд 75 на Държавен списък – Варна.
Това са мемоари в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 автобуса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото съществуване на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.
Нейко ДАМЯНОВ
18.03.1987 година Записка за качване на транспортен съд „ Любен Каравелов “. След като пет години преди този момент опитът ми да отплувам на изток ме води надалеч на запад в Перу на границата с Чили, това е изправителен изпит.
Оказа се, че би трябвало да сменя освен посоката. Вече два пъти попадах в екипажен лист като палубен моряк, в този момент третото ми назначение в БМФ по правилото публицист с краткотрайна месторабота ме праща в машинното поделение. От Морска администрация позволиха да плувам в сходство с притежавания от мен документ за корабен моторист. Повече опит имам с вятъра на откритата палуба, но… Преминах през толкоз писалищен борби, мъчно излизам в намерено море и всякога прохождам още веднъж, към този момент наподобявам на бебе, което с беззъби уста прегризва пъпната си шнур. И още преди да помириша мазута, разбрах, че в случай че се бях цанил за палубен моряк, щях да упражнявам и като тъмничар! Затворнически надзорник. Защото, още от 15 януари, под ключ на борда се намират четирима млади тъмнокожи, бегълци от Момбаса (Кения).
19.03.1987 година Преди разсъмване ме разсъни непристанищна шумотевица по кея. Четиримата от Момбаса намират метод да се измъкнат от каютата-килия, спускат се като акробати по носовите въжета и – кой накъдето види и до момента в който го заловен. Във Варна към момента бе същинска зима, свистеше типичният приморски вятър, вълноломът укротяваше глухия ропот на препречена вълна. И първа босонога среща на бегълците със снега. Докараха ги назад с камионетки един по един, последният – съвсем по обед. Тези мъже официално не са пресекли границата. Бреговите служби могат да вдигнат специфични елементи за залавянето им и да ги върнат на кораба. Вие сте се натопили в тази история, оправяйте се.
Капитанът на кораба е изцяло наясно, че порт Момбаса е център на проведен трафик за африканци. Преди отплаването екипажът прави претършуване за бегълци, обаче моряците са експерти по укриването на марфа (контрабанда), тъй че да не я открият и най-школуваните митничари. В намерено море 14-15 часа по-късно се чуват удари на желязо о желязо. Отварят люка и от единия от хамбарите по трапа се покатерват един, двама, трима, четирима „ посетители “. На лимита на силите си, гладни, без документи, единствено с по една четка за зъби в чорапа. Вероятно медиаторът е прибрал някаква сума и ги е качил на несъответствуващ транспортен съд. Според неписания морски закон, грижиш се за бита на „ пасажера без билет “, можеш да го изкараш на палубна работа, правиш опити да се отървеш от него в попътно пристанище, което е повече от мъчно, най-после се произнасят управляващите на страната, под чийто байрак се е случил случаят. Прецедент в историята на нашия търговски флот и за управляващите, които нямат нито опит, нито предпочитание да вземат решение сходни проблеми.
Така първата ми работа на борда бе дружно с машинния боцман да превърнем каютата на бегълците в действителност в затворническа килия. Заварихме железни решетки на финистрина и спешния люк на вратата, доукрепихме заключването с халки и два катинара. Тези несретници започваха третия месец в изолираност, нахранени, само че без кибрит и цигари. Забрана от пристанищен пожарникар. За първи път в този ден ги видях през финистрина в каютата с едно легло, натъркаляни на пода. Печална панорама, само че на мен ми беше време да се оправя със личните си проблеми. В късния следобяд отплавахме за порт Бургас и напряко от ход застанахме на 18-то място на кея.
20.03. – 12.04.1987 година Трябваха ми няколко дни, с цел да центровам пространствената си ориентировка. Безгрешно намирах единствено ЦПУ (Централен пулт за управление), другояче, накъдето и да тръгнех самичък, приличах на изменчив атом. Но ми провървя - с сътрудниците мотористи си паснах буквално за минути. Мишо се оказа пловдивчанин, незабавно започнахме един-друг да се назоваваме Градско. И останалите – Стефо, Васо, Добчо, все свестни момчета, се отнесоха с почитание към претекстовете, които са ме довели при тях. Без никакво стеснение питах, питах, питах и тъпчех в главата си десетки детайлности.
Но независимите вахти започнах на тръни, въпреки че работеше един дизел генератор и въртяха няколко помпи. Когато си на палубата, с вятъра може да се беседва. В машинното поделение господства пискливият тон на турбокомпресора. Понякога се подлъгвам, че звъни телефонът, търча по хлъзгавите трапове и… нищо.
Низ от маневри – котва в Бургаския залив с тежко време, рейдовата лодка не излиза, промените не идват. Пак на кея, хайде отново на рейда, още веднъж на пристан, този път на 24-то място. Сдаване сантини на нефтосъбирач. Пристигна бригада монтьори със задача да демонтира товарна стрела от транспортен съд „ Левски “ и да я инсталира на „ Каравелов “. Заприличахме на кораборемонтен цех. Приказката е, че ще вземем цялостен товар книпели за Тайван, само че към този момент в хамбарите може да се организира шампионат по футбол на дребни порти.
Призори сънувам девойки от юношеските завършения. Изглежда, времето няма власт над подсъзнанието. Съвсем зрима, топла и дъхава момичешка голота в шепите ми. Междувременно заради насъбрани наряди получих 5-дневен отпуск в Пловдив. И ето ти проблем, който не ме учуди, а подразни. Няма нищо по-тъжно от неотплавалия транспортен съд. Няма път към морето, а слезеш ли на брега, чудят ти се и вкъщи, и другари, и познати, като че ли некрологът ти би ги изненадал по-малко. Ама нали ти… Щом си на кораба, за тях си някъде надалеч из синята пустота. Не, към момента сме на дървения пристан в Бъргас, на 24-то място. Две дузини проклятия, наподобявам на земеделец, който след засушаване се моли за дъжд.
Върнах се в машинното поделение със самочувствието на човек с дълготраен стаж. Тук всичко е с великански размери, само че действа като дребен машинален часовник. Има сърце и диалект, като че ли членоразделен, всичко мърда, боботи, дори се сърди, само че контактува с теб, за разлика от студената електроника, която те гледа със стъклено око. Е, електрониката от ден на ден ще завладява корабите, затова пък все по-крилато ще ни се вижда ветроходството.
За мен е случай, може пък да е шанс за другиго. Изтървах гаечен ключ в сантините. Подвижна лампа, подвигнах два плита, гмурнах се под плетеницата от тръби и заопипвах лепкавата каша на трюма. Позабавих се, само че напъните се заплатиха предостатъчно. Освен ключа, с безименния си пръст допрях нещо, сходно на шайба. Почистена и на ярко, в дланта ми блестна златна венчална халка. Оказа се, че третият монтьор познава притежателя на символното украшение. Дано съм зарадвал варненското семейство с младоженски спомен.
Горе сред кухнята и „ килията “ на бегълците марширува делегация, водена от дежурния асистент капитан, камериер и палубен моряк. Храна за задържаните. Сити, изкъпани, само че обездвижени и изолирани. На борда тъмничари няма, само че в случай че не бях в екипа на машинна команда, щеше да ми се наложи да се усещам подобен.
Снимка: Моторният транспортен съд „ Любен Каравелов ” в Пристанище Варна-изток. Снимката е от фонд 75 на Държавен списък – Варна.
Това са мемоари в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 автобуса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото съществуване на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ