Какво общо има Сирия от моряшките ми спомени с руините от безкрайната война?
ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „ КАРАВЕЛОВ “
05.07. – 18.07.1987 година, порт Тартус (Сирия) - кея
От Порт Саид до котвата на рейда Тартус няма денонощие път – горе-долу каботажно корабоплаване. Няма и изясненост накъде, откакто разтоварим тайландския ориз. Като че ли повече ме интересува какво ще стане с брадата ми. Ако посоката е към България – връщам се с моряшка брада, продължим ли нанякъде – бръсна я.
Чисто, добре планувано пристанище. Съседи са два руски кораба, един китайски и нашият „ Петко Р. Славейков “. Часове след контролата имаме аудиенция на учтивост – неколцина от екипажа на „ Василий Белоконенко “, воглаве с капитана. Нашият капитан почерпи с мастика – последната българска бутилка на борда. Гостите държат линия Жданов – Италия – Тартус. И ни завиждат за Изтока. Нашето нищо не е, вие сте моряци.
Стар град, финикийците са го населили към 1000 години преди Христа. Първото ми усещане е огромният брой захванати и замразени строителни обекти. Гледам 6-етажен жилищен блок, от втория нагоре обитаем, а първият, предназначен за магазинна повърхност, зае празен, като рана, която чака финансов мас. Срещам много военни униформи по улиците, 20 години след шестдневната война през 1967 година Сирия си остава фронтова страна. Без джамии не може, само че не виждам нито едно було. Характерната дългопола дреха е необичайност. Детско многолюдност, по-шумно от клаксоните. Колко доста, доста хубави бременни дами! Особено прелестно е, че след жегата в Червено море, тук е направо ветровито. И не мога да се усещам чужденец, на всяка крачка срещам българи. Голяма група нашенци – инженери и монтажници, работи в циментовия цех. Залесители от „ Агрострой “, сондажници, пътни строители – цяла българска колония. Няма по какъв начин да липсват пловдивчани.
Група българи гостуваха на кораба и на драго сърце похапнаха от към момента наличните трайни нашенски салами. В отговор поканиха капитана и първия асистент да посетят Дамаск, дружно с постоянно пътуващите към столицата български експерти. Барото незабавно преадресира поканата към мен. Дни откакто бях в Кайро, ето ти и Дамаск.
За тези 285 километра път сред Тартус и Дамаск не видях нито един забранителен знак. Зеленото от крайбрежната линия последователно отънява и избледнява, само че не може да се съпоставя с полупустинната пустота сред Суец и Кайро. Дамаск е по-озеленен от египетската столица, а в дипломатическия квартал наподобява напряко европеизиран. Постепенно се избавям от разстройването, обзело ме заради гледката към термитските бърлоги на палестински бежанци, сипнали се със стотици от възвишенията край пътя.
Имам детски спомен от пещ за самун в селски двор, а това тук е улична атракция. Мустакат мъж, бабанка като пристанищен докер, проска напряко на тротоара топъл самун, напълно сходен на светлокафяви грамофонни плочи. Има-няма 15-16 една върху друга – да си пазят температурата. Хигиената не смущава нито продавача, нито купувачите. Наблизо на фундамент е стъпил арабин в натурален растеж с факла в ръка. Малка скулптурна група символизира единството сред служащи и селяни.
Пазар „ Сук Хамидие “. Огромна покрита повърхност с присъщата атмосфера. Шумно спорене, реклама, натрапчивост, пъстрота… С облекчение се топвам в тишината на „ Ал Ауомуи моск “. Джамия. На латиница собственоръчно го изписва в бележника ми млад, доста приветлив арабин от Кувейт с обичайна дългопола бяла дреха. Какво прави разнообразни мъжете от Персийския залив, очевидно петродоларите придават достойнство и успокоение. Арабите, които срещах край крайбрежията на Средиземно и Червено море, нямат такова лъчение. Декламирам името на кувейтския шейх Джабер ал Ахмад ал Джабер ас Сабах. Приятно сюрпризиран, арабинът уточни с показалец нагоре, евентуално имаше поради не Аллах, а земния му наместник. Разменяме тихи отзивчиви усмивки – тук не е място за смях като под шапито.
Шляпам необут по мрамора. Странно, на открито имам възприятието, че се намирам в строгия католически Рим. Може би поради стотиците гълъби, които, кой знае за какво, внезапно литват, а шумът от крилете им пърпори в ушите ми. В групата има жена, също боса, само че с черно покривало и покрита глава. Покритата повърхност обаче е напълно ислямска и внушава почит. Това под нозете ми не е персийски килим, а Персия от килими. В петък евентуално е стълпотворение, само че през днешния ден, неделя, е релативно умерено. И всеки с нещо свое: някой чете Корана, различен шепне молитвено, водят се тихи диалози, чува се приглушено пеене, намират се и позадрямали. Монументално успокоение.
След Дамаск град Хомс няма с какво да изненада. Все отново тук съзнавам, че може да има коли с неизправни спирачки, само че с неработещи клаксони - изключено. Да си дойдем на думата. Наблизо е границата с Ливан, нашите юнаци имат създаден контрабанден канал и на цени, много по-изгодни от моряшкия шипшандлер, набират концентрат и цигари. Мълчаливото ми удивление пловдивчанинът в групата разсея по този начин: Остави торбите и гледай типичния пейзаж – водонапорните кули са все наше строителство.
Ако съгласно докерите осъждам за сирийците, представители на Близкия изток, наподобяват си с сътрудниците в Далечния. Обаче играят на дребно. Амбулантни търговци по улиците продават кибрит с 3-4 клечки в кутийката. Забавляваме се да ги гледаме по какъв начин крадат тайландските рогозки от хамбарите. Не знаят, че за нищо не ни трябват, вместо да ги хвърляме в морето, дано отнасят, пък и крадено е по-сладко. В магазините дамите и мъжете се редят настрана. Предимството е първо за дамите, след това за служители на реда и военни. Многоженството не е изключително известно в Тартус, въпреки всичко, който може да си го разреши, употребява позволеното от Корана. Мъжете са мъчително докачливи на тематика жена. Женят се, когато съберат пари, цената е съгласно възрастта и хубостта. Многодетството е всеобщо, всеобща е и мъжката максима: Камион и жена празно да няма! Рушвет и бакшиш – араби са въпреки всичко, не може без това. В бизнеса са положителни сътрудници, до момента в който имат интерес. Обаче във всеки миг сътрудникът може да те ограби, даже в случай че си му спасявал живота. До такива тънкости в народопсихологията не бих могъл да доближи, в случай че не бяха познанствата ми с локални хора, които са били студенти в България. Въздишат, че този прелестен интервал от биографията им е завършил толкоз бързо.
Европейско облекло и държание на жена не прави усещане, даже сама и неомъжена жена и след среднощ може да се прибира без боязън. По улиците не може да се срещне мъж по къси панталони, а гол до кръста на публично място, това никой не би могъл да си го намерения. Български инженери са си създали състезателен ъгъл на покрива на нискоетажния жилищен блок, само че волностите им са посрещнати със замеряне с камъни. Спорт – да, голи гърбове – не! А на кораба върволяк докери се извървяха да ми желаят порносписание. Нямам.
Петък. Докерите почиват. Паузата запълнихме с волейболен мач „ Каравелов “ – „ Смяна “ (Жданов). Без разногласия бях създаден в категория интернационален арбитър. Нашите момчета завоюваха с 3:0, само че резултатът подвежда, беше оспорвана и спортсменска борба. И още до момента в който бяхме на игрището, гръмна служебната новина. Корабът ще взема товар от Дурацо (Албания) за Хайфонг (Виетнам). Отново надалеч на изток. Отплавали сме преди тъкмо три месеца, а автобусът ще се проточи, може и да трансферира Нова година. Тишина на кораба. Салонна вежливост в връзките. Няколко часа не се държим като моряци.
Стъписан ли съм? Ден преди вестта ми беше безразлично накъде ще поемем след няколко дни. Към България – че какво по-хубаво от това да се прибереш вкъщи? Пращат ни накъдето и да е по света – нали по тази причина сме моряци. Нямам време за раздвояване. Обръщам се към капитана с молба да ми издаде пълномощие, с цел да може жена ми да ръководи значими фамилни каузи, макар продължителното ми неявяване. Малка моряшка привилегия без нотариат. Кораб „ Славейков “ се прибира в България, изпращам писмото по сътрудник пловдивчанин.
През последните си свободни часове стъпвам на острова със средновековна цитадела против Тартус. Наоколо са и няколко островчета, които наподобяват на дребни плоскодънни лодки. Вероятно, когато вдигне време, вълната ги оставя под водата. Мислите ми бягат надалеч от гледката пред очите. Не преексплоатирах ли умеенето си да идвам и да се удивлявам? Ще се оставя ли втората част на автобуса да се трансформира просто в гурбетчилък? Ще не помни ли за какво съм на транспортен съд? „ Преди Шаро скимтеше за корица, в този момент Буби се мръщи на чиния. “ Ще забележим.
Прибирам се с такси. „ Селям алейкум “ на портала и подминавам със самочувствието на яхтсмен, развял коси под всички ветрила. Просто не мога да се позная, само че не съм си противен.
PS Сирийци, някогашни студенти в България, с горделивост твърдяха, че тяхната войска е четвърта в света по боеспособност. „ В Ливан ни повикаха богатите християни да ги пазим от бедните мюсюлмани. “ Никак не обичам армейските си мемоари, използвах един от дребното приятни. Ротният ни пълководец е строил наряда и води наложителния инструктаж преди защитата на склад за муниции и взривни материали. Дотичвам в последния миг и рапортувам: Другарю капитан, младши сержант Илчев има рандеву. Гаджето му. Вземи оръжието му и поеми караула! Слушам! А те се смеят – това в сирийската войска е невероятно! А на мен и до момента ми е невероятно да проумея какво общо има страната от моряшките ми мемоари с руините, в които я трансформира безкрайната война край крайбрежията на Средиземно море?
Нейко ДАМЯНОВ
05.07. – 18.07.1987 година, порт Тартус (Сирия) - кея
От Порт Саид до котвата на рейда Тартус няма денонощие път – горе-долу каботажно корабоплаване. Няма и изясненост накъде, откакто разтоварим тайландския ориз. Като че ли повече ме интересува какво ще стане с брадата ми. Ако посоката е към България – връщам се с моряшка брада, продължим ли нанякъде – бръсна я.
Чисто, добре планувано пристанище. Съседи са два руски кораба, един китайски и нашият „ Петко Р. Славейков “. Часове след контролата имаме аудиенция на учтивост – неколцина от екипажа на „ Василий Белоконенко “, воглаве с капитана. Нашият капитан почерпи с мастика – последната българска бутилка на борда. Гостите държат линия Жданов – Италия – Тартус. И ни завиждат за Изтока. Нашето нищо не е, вие сте моряци.
Стар град, финикийците са го населили към 1000 години преди Христа. Първото ми усещане е огромният брой захванати и замразени строителни обекти. Гледам 6-етажен жилищен блок, от втория нагоре обитаем, а първият, предназначен за магазинна повърхност, зае празен, като рана, която чака финансов мас. Срещам много военни униформи по улиците, 20 години след шестдневната война през 1967 година Сирия си остава фронтова страна. Без джамии не може, само че не виждам нито едно було. Характерната дългопола дреха е необичайност. Детско многолюдност, по-шумно от клаксоните. Колко доста, доста хубави бременни дами! Особено прелестно е, че след жегата в Червено море, тук е направо ветровито. И не мога да се усещам чужденец, на всяка крачка срещам българи. Голяма група нашенци – инженери и монтажници, работи в циментовия цех. Залесители от „ Агрострой “, сондажници, пътни строители – цяла българска колония. Няма по какъв начин да липсват пловдивчани.
Група българи гостуваха на кораба и на драго сърце похапнаха от към момента наличните трайни нашенски салами. В отговор поканиха капитана и първия асистент да посетят Дамаск, дружно с постоянно пътуващите към столицата български експерти. Барото незабавно преадресира поканата към мен. Дни откакто бях в Кайро, ето ти и Дамаск.
За тези 285 километра път сред Тартус и Дамаск не видях нито един забранителен знак. Зеленото от крайбрежната линия последователно отънява и избледнява, само че не може да се съпоставя с полупустинната пустота сред Суец и Кайро. Дамаск е по-озеленен от египетската столица, а в дипломатическия квартал наподобява напряко европеизиран. Постепенно се избавям от разстройването, обзело ме заради гледката към термитските бърлоги на палестински бежанци, сипнали се със стотици от възвишенията край пътя.
Имам детски спомен от пещ за самун в селски двор, а това тук е улична атракция. Мустакат мъж, бабанка като пристанищен докер, проска напряко на тротоара топъл самун, напълно сходен на светлокафяви грамофонни плочи. Има-няма 15-16 една върху друга – да си пазят температурата. Хигиената не смущава нито продавача, нито купувачите. Наблизо на фундамент е стъпил арабин в натурален растеж с факла в ръка. Малка скулптурна група символизира единството сред служащи и селяни.
Пазар „ Сук Хамидие “. Огромна покрита повърхност с присъщата атмосфера. Шумно спорене, реклама, натрапчивост, пъстрота… С облекчение се топвам в тишината на „ Ал Ауомуи моск “. Джамия. На латиница собственоръчно го изписва в бележника ми млад, доста приветлив арабин от Кувейт с обичайна дългопола бяла дреха. Какво прави разнообразни мъжете от Персийския залив, очевидно петродоларите придават достойнство и успокоение. Арабите, които срещах край крайбрежията на Средиземно и Червено море, нямат такова лъчение. Декламирам името на кувейтския шейх Джабер ал Ахмад ал Джабер ас Сабах. Приятно сюрпризиран, арабинът уточни с показалец нагоре, евентуално имаше поради не Аллах, а земния му наместник. Разменяме тихи отзивчиви усмивки – тук не е място за смях като под шапито.
Шляпам необут по мрамора. Странно, на открито имам възприятието, че се намирам в строгия католически Рим. Може би поради стотиците гълъби, които, кой знае за какво, внезапно литват, а шумът от крилете им пърпори в ушите ми. В групата има жена, също боса, само че с черно покривало и покрита глава. Покритата повърхност обаче е напълно ислямска и внушава почит. Това под нозете ми не е персийски килим, а Персия от килими. В петък евентуално е стълпотворение, само че през днешния ден, неделя, е релативно умерено. И всеки с нещо свое: някой чете Корана, различен шепне молитвено, водят се тихи диалози, чува се приглушено пеене, намират се и позадрямали. Монументално успокоение.
След Дамаск град Хомс няма с какво да изненада. Все отново тук съзнавам, че може да има коли с неизправни спирачки, само че с неработещи клаксони - изключено. Да си дойдем на думата. Наблизо е границата с Ливан, нашите юнаци имат създаден контрабанден канал и на цени, много по-изгодни от моряшкия шипшандлер, набират концентрат и цигари. Мълчаливото ми удивление пловдивчанинът в групата разсея по този начин: Остави торбите и гледай типичния пейзаж – водонапорните кули са все наше строителство.
Ако съгласно докерите осъждам за сирийците, представители на Близкия изток, наподобяват си с сътрудниците в Далечния. Обаче играят на дребно. Амбулантни търговци по улиците продават кибрит с 3-4 клечки в кутийката. Забавляваме се да ги гледаме по какъв начин крадат тайландските рогозки от хамбарите. Не знаят, че за нищо не ни трябват, вместо да ги хвърляме в морето, дано отнасят, пък и крадено е по-сладко. В магазините дамите и мъжете се редят настрана. Предимството е първо за дамите, след това за служители на реда и военни. Многоженството не е изключително известно в Тартус, въпреки всичко, който може да си го разреши, употребява позволеното от Корана. Мъжете са мъчително докачливи на тематика жена. Женят се, когато съберат пари, цената е съгласно възрастта и хубостта. Многодетството е всеобщо, всеобща е и мъжката максима: Камион и жена празно да няма! Рушвет и бакшиш – араби са въпреки всичко, не може без това. В бизнеса са положителни сътрудници, до момента в който имат интерес. Обаче във всеки миг сътрудникът може да те ограби, даже в случай че си му спасявал живота. До такива тънкости в народопсихологията не бих могъл да доближи, в случай че не бяха познанствата ми с локални хора, които са били студенти в България. Въздишат, че този прелестен интервал от биографията им е завършил толкоз бързо.
Европейско облекло и държание на жена не прави усещане, даже сама и неомъжена жена и след среднощ може да се прибира без боязън. По улиците не може да се срещне мъж по къси панталони, а гол до кръста на публично място, това никой не би могъл да си го намерения. Български инженери са си създали състезателен ъгъл на покрива на нискоетажния жилищен блок, само че волностите им са посрещнати със замеряне с камъни. Спорт – да, голи гърбове – не! А на кораба върволяк докери се извървяха да ми желаят порносписание. Нямам.
Петък. Докерите почиват. Паузата запълнихме с волейболен мач „ Каравелов “ – „ Смяна “ (Жданов). Без разногласия бях създаден в категория интернационален арбитър. Нашите момчета завоюваха с 3:0, само че резултатът подвежда, беше оспорвана и спортсменска борба. И още до момента в който бяхме на игрището, гръмна служебната новина. Корабът ще взема товар от Дурацо (Албания) за Хайфонг (Виетнам). Отново надалеч на изток. Отплавали сме преди тъкмо три месеца, а автобусът ще се проточи, може и да трансферира Нова година. Тишина на кораба. Салонна вежливост в връзките. Няколко часа не се държим като моряци.
Стъписан ли съм? Ден преди вестта ми беше безразлично накъде ще поемем след няколко дни. Към България – че какво по-хубаво от това да се прибереш вкъщи? Пращат ни накъдето и да е по света – нали по тази причина сме моряци. Нямам време за раздвояване. Обръщам се към капитана с молба да ми издаде пълномощие, с цел да може жена ми да ръководи значими фамилни каузи, макар продължителното ми неявяване. Малка моряшка привилегия без нотариат. Кораб „ Славейков “ се прибира в България, изпращам писмото по сътрудник пловдивчанин.
През последните си свободни часове стъпвам на острова със средновековна цитадела против Тартус. Наоколо са и няколко островчета, които наподобяват на дребни плоскодънни лодки. Вероятно, когато вдигне време, вълната ги оставя под водата. Мислите ми бягат надалеч от гледката пред очите. Не преексплоатирах ли умеенето си да идвам и да се удивлявам? Ще се оставя ли втората част на автобуса да се трансформира просто в гурбетчилък? Ще не помни ли за какво съм на транспортен съд? „ Преди Шаро скимтеше за корица, в този момент Буби се мръщи на чиния. “ Ще забележим.
Прибирам се с такси. „ Селям алейкум “ на портала и подминавам със самочувствието на яхтсмен, развял коси под всички ветрила. Просто не мога да се позная, само че не съм си противен.
PS Сирийци, някогашни студенти в България, с горделивост твърдяха, че тяхната войска е четвърта в света по боеспособност. „ В Ливан ни повикаха богатите християни да ги пазим от бедните мюсюлмани. “ Никак не обичам армейските си мемоари, използвах един от дребното приятни. Ротният ни пълководец е строил наряда и води наложителния инструктаж преди защитата на склад за муниции и взривни материали. Дотичвам в последния миг и рапортувам: Другарю капитан, младши сержант Илчев има рандеву. Гаджето му. Вземи оръжието му и поеми караула! Слушам! А те се смеят – това в сирийската войска е невероятно! А на мен и до момента ми е невероятно да проумея какво общо има страната от моряшките ми мемоари с руините, в които я трансформира безкрайната война край крайбрежията на Средиземно море?
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ