Да прочетем отново Желю Желев. На 30 януари 2015 г.

Да прочетем още веднъж Желю Желев. На 30 януари 2015 година си отиде от този свят първият директно определен от народа президент на България в интервала 1990-1997 година Желю Желев. При това определен с галактическите 2 738 000 гласа – достижение, което нито един президент или партия не можа да усъвършенства, а несъмнено този връх ще си остане безконечен.

За президента Желев се изговориха и писаха доста неща.

Мнозина към този момент му отредиха място в историята – има си хас да няма такова място. Прави усещане обаче желанието първият ни президент да бъде пратен в историята и да си стои там, с всичките почести. Но тъй като днешната история тече пред очите ни, си коства да забележим още веднъж от дистанцията на времето наследството на президента Желев, написаното и казаното от него, важи ли то с днешна дата. Или, в случай че перефразираме самия доктор Желев, преди да пратим нещо в историята, дано да го прочетем.

Когато на 22 януари 1997 година Желю Желев напусна „ Дондуков ” 2, вестник „ Труд “ написа „ Желю си отива изтощен и печален ”. Така си беше. Президентът бе изтощен от първите седем години след смяната, в която бе държавен глава. Уморен от борбите с непознати и най-много със свои, от забавянето и протакането на промените, от несвършващия преход, от убитите илюзии на тези над 1 милион столичани на 7 юни 1990 година на „ Орлов мост ”, които скандираха „ Желю – президент ”!

И печален си потегли тогава Желю – поради бездушното отношение на политическата класа за орисите на хората, поради това, че – по неговите думи „ хора, които в никакъв случай не бяха чели „ Капиталът ”, след 10 ноември 1989 година доста бързо и умело побързаха да го усвоят ”.

Че му лишиха пълномощията на държавен глава, директно определен от народа.

На 30 януари 2015 година Желю си потегли и от живота още по-тъжен, угрижен за страната, която той поведе от тоталитаризма към демокрацията. От дистанцията на времето може да се твърди, че България случи на президент в тези първи години на така наречен преход. Докато имаше законодателна самодейност по остарялата ремонтирата така наречен „ живковска конституция ”, той прокара няколко извънредно значими закони.

Премахна позорното жителство, което превръщаше жителите на България в крепостни селяни. Законът за деполитизацията на армията, полицията, съда, прокуратурата, следствието и дипломатическия корпус постави завършек на „ управителната роля на Партията ” в тези жизненоважни
сектори. Със закона за локалните управи опозиционният Съюз на демократичните сили влезе в локалната власт.

Президентът Желев трасира новата независима външна политика на България към Европейския съюз и НАТО.

Още през 1990 година от трибуната на Организация на обединените нации Желев разгласи, че България скъсва с доктрината „ Брежнев ” за ограничавания суверинитет и бе наричана „ най-хубавата ученичка в класа на
СССР ”.

В посолството ни във Вашингтон пред българските емигарнти, наричани от тоталитарната власт невъзвращенци, той разгласи: „ България към този момент е свободна страна ”. Може умерено да кажем, че във външната политика на президента Желев имаше няколко звездни мигове. България първа в света призна независимостта на Македония, първа в света призна самостоятелна Русия още до момента в който си съществуваше Съюз на съветските социалистически републики.

Д-р Желев бе първият в света държавен глава, който осъди пуча в Москва през 1991 година и го назова боен прелом от неосталинистки вид, който потвърждава, че комунистическата партия и нейната номенклатура не са способни да осъществят прехода от тоталитаризъм към народна власт. В деня на пуча от всички западни европейски столици обявиха, че не желаят да се месят във вътрешните
работи на Съюз на съветските социалистически републики, а у нас Българска социалистическа партия си правеше оглушки под претекст, че няма информация.

През май 1992 година България стана член на най-старата европейска организация – Съвета на Европа, чийто общоприет секретар Катрин Лалюмиер категорично акцентира, че поръчител за приемането ни е президентът Желев.

Неговият автограф стои под решението за разформироване на Варшавскиядоговор – „ от всички институции в руския блок той генерира най-вече ненавист, тъй като непосредствено и изрично потъпкваше устрема на народите изключително на младежта в тези страни, към независимост и народна власт ”.

Желю Желев бе първият български държавен глава, който посети щаб-квартирата на НАТО в Брюксел на 14 ноември 1991 година на особено заседание на министрите на външните работи на страните-членки. Та президентът съобщи, че България след разпускането на Варшавския контракт има потребност от гаранции за нейната сигурност, че тя е дребна страна, няма капацитет да се пази сама и ще търси поддръжка, като по всяка възможност ще кандидатства за НАТО.Министрите посрещат това с бурни ръкопляскания.

По-късно Желев подписа самодейността „ Партньорство за мир ” – първата стъпка към пълноправното ни участие в Алианса.

Подписът на Желев стои и под подписаните междудържавни контракти с Франция, Германия, Италия, Русия, Испания, Полша, Чехия… За една година България излезе от тоталната изолираност, в която бе натикана от комуниститечския режим. Имаше редкия късмет да работи и да се познава персонално с политици като Джордж Буш, Маргарет Тачър, Франсоа Митеран, Бил Клинтън.

Не по този начин стояха обаче нещата вътре в страната. Българският модел на прехода се провали, споделяше доктор Желев, заради това, че не бяха осъществени нужните обществени и стопански промени.
За което той няма никаква виновност, защото новата конституция бе напрпавена когато той бе президент и Българска социалистическа партия оряза пълномощията на президента до обръщения към народа и налагане на несъгласие върху закони на Народното събрание.

„ Буди паника, че главните стопански и обществени закони още не са признати. Ние сме с вързани ръце и крайници и в случай че не се освободим, нашите шансове за триумф са напълно дребни ”. Това споделя доктор Желев на….14 февруари 1991 година

До през днешния ден промени по този начин и няма, или в случай че има, са половинчати.

Датата е 21 април 1991 година В послание към Народното събрание президентът Желев бие паника, че са „ налице парвите прояви на проведена и въоръжена престъпност ”, че полицията и прокуратурата бездействат, което окуражава нарушителите на закона ”. Тези опасения на президента бяха посрещнати с подбив от ляво и от дясно, наречени популистки и пресилени.

Нещо да се е трансформирало от този момент, нещо да е направено, че да не е по този начин, както е било преди 34 години?

Нещо повече, в може би най-конфронтационното 36-то Народно събрание Съюз на демократичните сили и Българска социалистическа партия стигнаха до такава степен, че събраха нужните подписи за смяна в конституцията – да може Народното събрание да работи и при служебно държавно управление, защото президентът щял да направи боен прелом?! Истината е, че той просто им пречеше – със своя морал, престиж и интернационално самопризнание.

Създателят на Съюз на демократичните сили и пръв негов водач стана и първата най-голяма синя „ люспа ”. Днес хора, който плачат са Желев са не запомнили несъмнено с какъв жар в очите четяха решение на НКС, че Желю Желев повече не съставлява Съюз на демократичните сили в президентската институция.

Организираха манифестации против него и горяха „ Фашизмът ” под прозорците на Президентството и то
в миг, когато вътре бяха Хелмут Кол, по-късно и крал Хуан Карлос.

Т.нар. втора вълна в Съюз на демократичните сили се лигитимира като обруга и отлъчи създателя на синята коалиция. И двама от най-изявените представители на тази вълна не пристигнаха на погребението на техния пръв президент.

Всъщност на така наречен Боянски ливади, които станаха причина Желю да бъде отлъчен от Съюз на демократичните сили, той предизвести, че първото синьо държавно управление е оповестило война на всички и както е тръгнало, го грози злополука. Така и стана – Съюз на демократичните сили загуби държавното управление, парламентарното болшинство и най-после
и локалната власт. Създателят на Съюз на демократичните сили тотално се разочарова и разграничи от отрочето си, когато по време на държавното управление на Костов Съюз на демократичните сили стана знак на корупция и, по думите на Желев, седесар стана мръсна дума, а държавното управление на Иван Костов „ прибягва до фашизоидни дейности ”.

Казват, че огромните държавници жертват партиите си поради страната.

В случая с Желю Желев една огромната партия жертва основателя си поради себе си, с цел да стигне след години до дъното.
Руган и хулен от червени и сини, Желев отхвърли на 12 извънпарламентарни обединения да образуват президентска партия. „ Забранено е от конституцията ”, бе стоманеният му претекст.

Смяташе, че на първо време е трябвало да се одобряват главните стопански закони за пазарната стопанска система и чак по-късно – нова конституция. Според него тази конституция е главен фактор за неуспеха на прехода. „ Провален е самият модел на държавно устройство – основаната от конституцията република с парламентарно ръководство ”, сподели доктор Желев още през 1996 година и заключи, че с такава конституция България не можеше да не катастрофира.

И още – че неуспехът на прехода е директен резултат от сбърканата от конституцията форма на държавно ръководство.

Днес всички са съгласни, че би трябвало нов главен закон. Тогава скочиха против него, че искапрезидентска република за себе си. През годините той нееднократно поставяше въпроса за лимитираните пълномощия на директно определеният от народа президент.

Казваше, че в случай че сме били президентска или полуппрезидентска република, той е щял да
разпусне всеки парламент, щом се види, че е изчерпал опциите си (например 36-то и 37-ото НС) и да освободи всеки министър председател (например Любен Беров и Жан Виденов), който не извършва програмата си.

„ Сега, когато излизам от президентската институция, моите ръце са развързани. Никой не може да ме упрекна, че желая президентска република за себе си. Президентската република е нужна на България ”,каза Желю Желев в равносметката си от 7-годишното престояване на „ Дондуков ” 2.

Няколко дни преди да напусне българския Бял дом, той изрично отхвърли да връчи мандат на Българска социалистическа партия за второ социалистическо държавно управление. Можем единствено да гадаем дали в случай че бе сторил това щеше да има 4 февруари 1997 година с всичките последствия и „ герои ” от тази „ сакрална ” дата.

Всъщност може да се приказва за цяла ера „ Желю Желев ” в най-новата ни история.

Епоха, отдадена на битката против тоталитаризма и построяването на демокрацията. Тази ера продължава половин век и стартира с рецензия към божеството Ленин в средата на 60-те години на предишния век, минава през заточение в с. Грозден, където написва „ Фашизмът ”, през изданието и инкриминирането на тази книга, през фундаменталната публикация „ Великото време на интелигенцията ”, през основаването на Русенския комитет, през Клуб за поддръжка на гласността и преустройството, след това Съюзът на демократичните сили, президент в първите 7 години на българската народна власт, учредител на новата външна политика на страната ни…

Наистина исторически събития.

Желю обичаше да повтаря, че демокрацията се прави от демократи. Но постоянно добавяше – по тази причина първо би трябвало да създадем демократите. Дали ги създадохме, всеки може да си отговори. Ето още едно негово наследство. Стигайки до извода, че фашизмът и комунизмът са като сиамски близнаци и си наподобяват като две капки вода, философът Желев заключи:

„ Антикомунизмът е причина, само че не е никаква гаранция за народна власт, както и антифашизмът. Защото демокрацията е еднообразно противна и на фашизма, и на комунизма. Няма по-голям антикомунист от Хитлер и по- огромен антифашист от Сталин, само че нито единият, нито другият са били демократи.

Напротив, 20-ти век не познава по-големи палачи на свободата и демокрацията от тях двамата ”. И тъй като започнахме с историята, ето по какъв начин самият Желю дефинира своето място в нея:

„ В 1300 годишната история на България аз съм първият държавен глава, който е стъпил на този пост не с огън и меч, не посредством скрит план или прелом, не посредством въоръжено въстание или гражданска война, не посредством щиковете на непознати окупационни войски, а посредством свободната воля на българския народ, изразена в директни, почтени и демократични избори.

И това е най-голямата чест, която в миналото съм получавал през живота си. Гордея се с това ”!

Автор: Тодор Токин, Труд

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се различава от тази на SafeNews

 

Още вести четете в: Коментари За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News