Когато омразата ражда идеи, от „Слугините“
„ Да постигнеш естетика в посредствеността, е върховен пилотаж на елегантността “ – Жан Жьоне (1910-1986).
Две слугини бленуват да са някой различен и някъде другаде. Всеки от нас мечтае да е някой различен. Колко е дълга и постоянно ли е допустима единствената крачка към свободата. Защо от време на време не вършим тази крачка, макар че можем...
Слугините Клер и Соланж са използвани от „ ужасното “ дете на френската литература в един нечовечен житейски урок за неприемането на себе си, за прочувствените полюси, за (не)достигането на някакво псевдосъвършенство и за неуместния път към гибелта.
Урок с спорни послания, чиято грубост се затваря в съвсем любовен и леко перверзен триъгълник сред двете героини и тяхната стопанка Мадам. В тази геометрия всяка от трите дами е в гневна взаимозависимост от личната си шизофреничност – Клер е Мадам, Соланж е Клер, а Клер е... Всъщност, има ли значение, откакто всичко опира до игра – по едно и също време на обич и на власт.
Снимка: Yalta Art Room /Александър Добрев
Дотук всичко е като в спектакъла на Диана Добрева с Жорета Николова и Александра Василева. Годината е 2016-а, а сцената е на Народния спектакъл. Седем години по-късно „ Слугините “ вилнеят в едно много по-адекватно за историята пространство – подземията на Yalta Art Room, а прототипи на Клер и Соланж са две млади, към момента не доста известни млади актриси – Аделина Желязкова и Ели Кирил Колева.
Жана Рашева е допустимо най-хубавата Мадам – при нея особеност, екстравагантност, гений и харзима за разхвърляни в очарователно многоединство. Общото сред трите актриси е, че са минали през школата на Маргарита Младенова, само че без мъчителните отпечатъци, които би получил всеки актьор без лице.
Аделина, Ели и Жана играят дружно в забележителна химия, съвсем като в любовен триъгълник, който обаче няма страни, а лъчове... Всяка от тях е лъч, с който стартира и приключва всичко. Лъч, уединен, само че задоволително изразителен, с цел да е част от злокобната болест на злото и омразата, само че в това време – бягство от истината на мизерията и път към „ надълбоко потъналата хубост “, за която приказва създателят на „ Слугините “.
Килер. Слугински стаи. Воня. Мансарда. Имитация на махагон. Молитва към гипс (ова) (света девица). Благородни сълзи... Не може да е по-дяволски перверзно. И по-предразполгащо – да продължиш живота си като фикция, да си в играта, да поемаш виновността, да си противник на светлината, да имаш сили „ за каквото би трябвало “, да се докоснеш до съня на господаря, да вършиш нощни бели измежду бял ден...
...докато не се появи мъчението...И истината като погрешно огледало. Защото е трудно да бъдеш мотив за нечии други превземки. Омраза и пренебрежение. Тежко парфюмирани въздишки. Безполезни самопризнания... Престъпници и светци се гонят в безконечен бяг. За да стане ясно, че ослепително духовитост е единственият автентичен детайл в живота на слугините...
В последна сметка, този потопен в алено живот – от плюш, вино и власт, е единствено игра. И боязън, и нарцисизъм, и саморазрушение, и гибел... Защото „ това, от което се нуждаем, е ненавист – от нея се раждат концепциите “ – още веднъж думи на Жан Жьоне.
„ Слугините “, под този ъгъл и с абсолютния мирис на Жьоне, е заслуга главно на Кристина Беломорска – режисьор. Сценограф и костюмограф е Никол Трендафилова, композитор е Давид Кокончев. Преводът е на Валентин Маринов-Пело.
