Да поемеш отговорност за собствените си чувства – това е

Да поемеш отговорност за личните си усеща – това е най-висшият пилотаж на психическата зрялост. Кога ще се научим да я поемаме?

Ти не ме обиждаш, аз се усещам афектирана, когато...

Ти не ми причиняваш болежка, аз я изпитвам, когато ти...

Ти не придаваш смисъл на живота ми, аз диря смисъл единствено в теб...

Не ти ме унижаваш, а аз... Е, по-нататък можете да продължите и сами.

Може би ще попитате „ Каква е разликата? “. Всъщност това превръщане ви разрешава да извършите поредност от догатки, които улесняват живота.

Например че болката и обидата са наши персонални прекарвания, които са извънредно субективни. Че не всеки в тази обстановка би се чувствал по същия метод. А това значи, че тъкмо в този момент евентуално ние отговаряме с болежка при проявата на каквото и да било, обвързвано с наши предходни прекарвания.

Че индивидът евентуално не си е сложил за цел да ни предизвиква болежка и неспокойствие, а просто прави нещо или не по свои лични аргументи, живял е по-малко от нас, опитът му е по-малък, може би не осъзнава, че това е неприятно или мъчително за нас.

Най-важното нещо в тази ситуация е, че не е нужно да чакаме или да се борим другия да спре да ни наранява или наскърбява. Властта да спрем това е в нашите ръце – можем да се отдръпнем, да отидем на психотерапия (ако това се случва за първи път).

Проблемът е, че това схващане ни стопира да играем играта на принудител и жертва – ще би трябвало да се движим напред сами без плач и нервност, да вземаме решения и да пристъпваме към дейности независимо.  А какъв брой елементарно ни беше, когато обвинявахме на воля всеки и всичко...

Забавното е, че законът за отговорността за възприятията също работи: в случай че се усещам добре, значи съм добре, а в случай че не се усещам добре, отговорен си ти.

Често споделяме: бях засегнат, афектиран, упрекнат, измъчван. Но бях обичан, благополучен, облагороден (накаран да усещам обич, благополучие, благодарност) споделяме рядко и/или иронично, а за някои други сходни обстановки даже изобщо нямаме думи. Защото когато става въпрос ние да изпитваме обич, признателност, благополучие, интерес - тогава приказваме в първо лице само число. Но шом усещаме болежка, засегнатост, яд, ревнивост, горест - за отговорните споделяме " те " - трето лице множествено число.

Когато започнах да поемам отговорност за възприятията си, се ужасявах от тези, които не правеха това, а прехвърляха отговорността върху другите, в това число и върху мен. Тогава осъзнах, че сме виновни за това, за което поемаме отговорност. Не поемам отговорност за техните усеща ( " Обиждаш ме " ); поемам отговорност за техните усеща ( " О, наскърбявам те, неприятен съм, скърбя! “).

Днес към този момент не ми е забавно да преповтарям кой кого е обидил и за какво, да диря правотата си, да я потвърждавам, да играя жертва-насилник или да съм отговорна, ощастливена, всемогъща или потискаща. Това към този момент не е моето.

Това е все едно да влезеш в друга стая, която не е препълнена с хора и в която не е задушно. Но към момента не съм доста добра в това, не съм привикнала. Понякога изскачам от тази нова стая, с цел да диспутирам и да се самосъжалявам, само че опитът да изляза от нея е скъп и тежи на съзнанието ми. Трябва да се освободя от напрежението, да пиша с вярата, че тези думи ще бъдат разбрани най-малко от някои хора. А и ми е писнало да упреквам и да бъда обиждана/насилвана/да се усещам отговорна.

Макар, че има хора, на които тази игра не им омръзва и за 80 години. Знам, знам, че познавате такива. Оценявам тяхната отдаденост на процеса и тяхното неизменност в издевателството, само че ми е мъчително за тях. И за изгубеното им време. 

Автор: Александра Гибинска