Да отгледаш едно дете е като да караш кола за

Да отгледаш едно дете е като да караш кола за първи път – и ужасно, и изморително. Твърде доста задания и прекалено много отговорности… Едва с второто дете, колкото и да ни изтощават грижите, сме способни да се насладим откровено на майчинството, твърди Екатерина Мазеина, майка на две девойки.

Разреша вам си да не бъда идеална

Моя живот с децата припомня на остарелия анекдот, в който с първото дете стерилизираме всичко, а третото яде от купичката на котето. Ние нямаме коте, само че имаме баща, който се вълнуваше толкоз доста за първото бебе, че по няколко пъти дневно облъчваше дома с кварцова лампа. Гонеше ме от стаите и започваше своето ултравиолетово безумство.

Впрочем, аз също бях подготвена да облъчвам освен виталното ни пространство, само че и всички посетители, тъй като те придвижват микроби. Нищо чудно, че никой не пристигна...

С втората ни щерка не включвахме ужасната лампа. Тя в този момент пълзи на всички места и аз към момента се старая да шетам пода всеки ден. Но с второто дете е по-лесно да си разрешиш да не бъдеш съвършен – да не гладиш детските облекла, да не къпеш бебето по четиридесет минути всеки ден, да не се разхождаш, когато си останала без сили и още доста неща да не правиш.

При това не изпитвам възприятие за виновност и не се съпоставям с другите майки – това, по принцип, е допустимо.

Не  се пробвам да отгледам талант

Имам фотография във Facebook - по-голямата ми щерка на два месеца е забола нос в репродукция на картина от Ван Гог, окачена до леглото. Сега ми е смешно, а тогава бях уверена, че два месеца е подобаваща възраст за запознанство с постимпресионистите. Едва научила да държи главата си изправена, дъщеричката ми стана непрекъснат и единствен слушател на моите поучителни монолози:  „ Виж, Нина, това е дом, и в него има 10 етажа. Дай да броим: един, два, три... “

Бебето в отговор радостно пуска слюнка. Не се давах - бях наясно, че след третия месец ще е късно да я науча. А детето се развиваше съгласно възрастта си, без да обръща никакво внимание на моите педагогичен прояви.

Втората ни щерка в този момент е на седем месеца и цялото ѝ интелектуално развиване се състои в това понякога да шумоли с торбата за отпадък. Когато допълзи до нея.

Книгите за ранното развиване на децата са покрити с прахуляк, никой не демонстрира на бебето черно-бели фотоси с букви, не го мъчи със специфична детска музика, с цел да усъвършенства когнитивните му качества. Аз извършвам най-вече прегръщащо-целуваща функционалност, а в ролята на радиото се вживява огромното дете. Отлично се оправяме, мисля си.

Уверена в себе си като майка

Чак с второто дете дефинитивно повярвах в себе си като майка. И в случай че по-рано слушах повече специалистите по какъв начин се възпитава, обича, лекува и храни, то в този момент се ориентирам с помощта на своите познания и усеща.

Разбира се, страхът за детето си остава, само че към този момент мога да го управлявам, тъй като се поверявам на себе си и не се опасявам да върша неточности. Например, с първото дете началото на зареждането беше събитие, дори си беше СЪБИТИЕ, за което се готвеше цялото семейство.

Решихме: започваме с каша или със зеленчуци, запасяваме се с блендер и фермерски тиквички, избираме пълнозърнесто брашно, уча публикации и конгреси по тематиката в интернет и изпитвам безкрайни подозрения във взетите решения. Детето, с цел да подхрани моята нерешителност, саботира обедите както може – плюе тиквата, обърна една паница с елдена каша и размаза изварата на масата.

С дребната такива драми нямаше, тъй като към този момент знаех с какво да я храня, по какво разписание и какво да върша, в случай че откаже да яде. И, о, знамение, нямах никакви проблеми със зареждането – дребната Верочка имаше извънреден вкус и с наслада хапваше даже спорните броколи.

За да захраня първото дете, трябваше час време и мама-аниматор със солова стратегия, а в този момент завършвам най-вече за двайсет минути, в това число с миенето на съдовете и с това да изпия чаша зелен чай. Работата не е в съответния верен избор на храна, а в моята вътрешна убеденост, че всичко ще бъде наред. Децата са телепати – не знаехте ли?

Проблеми в детското легло - не, благодаря!

Кратък и обезпокоителен е сънят освен на алкохолика, само че и на младата майка. 

Първата нощ в родилния дом с огромната ми щерка не спах, непрестанно я гледах. Не от трогване, а с паника – дали диша. И идната нощ също.

Безкрайно разцъквах нета с цел да открия информация какъв брой би трябвало да спи бебето на един месец, на един месец и половина, на шест… Ако тя не спеше в нормата, седях и премислях дали е здрава. Понякога - в продължение на часове, тъй като се влюбих в това славно спящо бебе. Дъщеря ми спеше единствено по стомах, като жабче, а бях прочела в интернет, че това е рисково. И изначало нервничеше ужасно, когато се пробвах да я прекатурна, с цел да я трансформира от земноводно в човек в по-удобна поза, утвърдена от интернет педиатър. Реален проблем със съня нямаше, само че имаше доста танци към детското легло.

Втората щерка спи толкоз, колкото ѝ е нужно – двайсет минути или четири часа, в такава поза, в която ѝ е комфортно. И най-важното – когато тя спи, аз се занимавам с мои си неща, а не заставам със секундомер до леглото ѝ, до момента в който се разсъни.

Н ямам илюзии за живота след раждането

Когато чаках първото си дете, мислех, че то е просто ново прелестно допълнение в живота. „ Само да родя крепко дете, а след това няма грижа “ , мислех си наивно. И на разум не ми е идвало, че раждането е начало на дълъг път, по който от край време и вечно вървим дружно с детето.

В тази нова действителност моите стремежи не значат съвсем нищо, аз не разполагам със себе си, със своето време и персонално пространство. При цялата си обич към детето не бях подготвена за това.

Помня опияняващото възприятие на независимост, когато за първи път след раждането отидох сама в хлебарницата и по какъв начин не ми се връщаше у дома, а желаех да обикалям по улиците и безпределно и безсмислено да виждам по какъв начин пада снегът.

След известно време одобрих този живот: научих се да променям памперси със затворени очи, да разчиствам целия апартамент за половин час, да сготвям единствено потребна храна, да не викам и да броя до 10, в случай че бодрото детенце пръска борша към себе си.

За появяването на второто се приготвих и морално, и душевен. Когато то се роди, в нашия фамилен живот не се промени нищо изключително. Е, прибавиха се няколко нови грижи, само че за никаква съществена смяна не може да става дума, както беше първия път.

Изпаднах в тиха наслада – забравях да вдишвам от деликатност край леглото ѝ. И удивителното е, че в този момент, с двете, се усещам по-свободна и по-щастлива, в сравнение с единствено с едно дете.

Новите родители