Да не казвам голяма дума, но се чувствам репресиран. И

Да не споделям огромна дума, само че се усещам репресиран. И то поради инцидентното систематизиране. Министърът нали по този начин сподели:

– Преди да реформираме правосъдната система, би трябвало правосъдната система да ни реформира. Вадим от нея правилото за инцидентно систематизиране и го пускаме на независимост из обществото. Да забележим резултатите.

Тогава нямах визия какви може да са последствията, само че една заран – първата от отпуската, до момента в който хората си почиват, започнах да нарязвам дърва за зимата. И клъцнах един пръст, и отивам в незабавното и щом ми пристигна редът, след няма и шест часа, сестрата вика:

– Ходете там на ротативката и натиснете бутона да забележим какъв ви е шансът, какъв лекар ще ви се падне – и ми сочи една машинка, извадена от някое казино, дето вместо фигурки на черешки, банани и седмици някой е написал медицински експерти – оториноларинголог, психиатър, стоматолог, педиатър и така нататък.

– Това не е съществено, пратете ме при хирург – мръщя се аз, а под мен към този момент се е образувало малко, осем­литрово езерце с моята прясна кръв. И то от дефицитната нулева кръвна група.

– Брей, какъв си ербап, натискай бързо бутона, че хората чакат – вика тя.

Мамолог ми се падна.

– Мамолог не е неприятно. Вчера един с бъбречна рецесия изтегли патоанатом и непосредствено го насочихме към моргата за аутопсия. Ти си супер. Качвай се на третия етаж и се съблечи от кръста нагоре да ти прегледа гърдите.

– А пръста ми – посочвам аз и не знам извадил ли съм шанс или какво…

– Докторът ще каже – вика тя и до момента в който се обърна, един с високо кръвно изтегли кожен лекар.

При мамолога не беше ужасно. Опипа ми гърдите, пита ме от кой момент съм по този начин и дали съм кърмил. Пръста го погледна напълно повърхностно и сподели да го препикая, с цел да се съсири кръвта.

Мина седмица и до момента в който привикна да служа си с половин показалец, то станало време да запиша сина ми в първи клас. Него го облякох като зрелостник, аз се избръснах, нахлузих едни влечки и отидохме в кварталното школо, дето е до нас в Петрич.

Учителката ни се зарадва и още от вратата:

– Браво, честито, и вие пораснахте – и почна мене да ме гледа и да ме щипе по бузите.

– Еми да – смутих се аз – взехме решение сина тука да учи, близо ни е…

– Ама вие за детето ли? – изненада се учителката – аз взех решение, че вие ще се записвате… то в този момент със инцидентното разпределение…

– Ама и тук ли действате със инцидентното систематизиране – изтръпнах аз.

– То е на всички места – и тя ме постави да седна пред един компютър, някаква стратегия джурка имена на учебни заведения, вузове, детски градини, казарми, страшна работа – натискайте да забележим какъв ще е шансът на детето.

– Недейте по този начин – започнах да се дърпам – дайте да го запишем при вас, в това учебно заведение.

– Ааа, по този начин не може – рече даскалицата, взе ми болния показалец и от мое име натисна ентъра на клавиатурата.

– Ау, ау, ау – изревах аз. На детето се падна да е основен помощник в Бургаския свободен университет, молекулярна биология.

– Страхотно – избоботи учителката – детето е с шанс.

Каквото – такова. И въпреки всичко хората учат най-малко 20 години, до момента в който стигнат това равнище, а нашият… Хванах основния помощник за ръка и тръгнахме към у дома.

След 10 минути доближихме блока, в който е жилището ни, а от там се носи един свиреп звук до бога. Оказа се, че е тъкмо от нашия апартамент – „ електротехниците “, които извиках предходната седмица, пристигнали и почнали да къртят плочките в коридора. Друг изнася дивана през терасата, трети занаятчия кърти мивката…

Таман да се разплача, и през вратата влезе някаква мадамка с шест куфара, целуна ме по бузата, падна на коляно, отвори една дребна кутийка с пръстен вътре и вика:

– От обредния дом ме пращат тука….

С основния помощник се спогледахме.

Васил КАЛИНОВ
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!