Подиграхме и даскала, и гуйдаря
Да вървят ли учителите по къщите и да завръщат ли блудните овчици към кошарата на наложителното обучение? Или това не е работа на преподавателите, а на общинска администрация, полиция, организации и служби?
Това бе един от въпросите при откриването на новата образователна година. Въпрос значим, само че за мен единствено още едно удостоверение за парадоксалната айлящина на така наречен наш преход. Тоест ние слагаме този въпрос тогава, когато тези, родени по времето, в което въпросът е следвало да се реши,
са към този момент родители на десетинагодишни деца
Неграмотността отхапа части от цели групи хора, напряко цели етноси. Тези групи станаха на собствен ред родители, а е знайно от педагогическите науки, че родителите научават децата си единствено на това, което сами знаят. Ако знаеш да четеш и пишеш, и чадото ти евентуално ще се научи. Дори може да те удари о земята с по-късни знания. Ако не знаеш, то и чадото ти евентуално ще попие единствено това, което знаеш. То ще е елементарна просвета от вида на - по-добре утолен, в сравнение с гладен, " русо гладно няма " и впрочем първоначални афоризми, експлоатирани от шоуформатите, само че потискащи в действителността при директен конфликт.
Отпадането обаче на цели групи от образованието, както и днешните митинги против " ходенето по къщи " от учители не са породени единствено от мързел или
са обща функционалност от просветителния и обществения безпорядък
Те са причинност от нарушаванията, от деградацията на ценностната система. И в случай че през днешния ден още мами и татьовци водят детето за ръка с китка към първия образователен ден, то е единствено тъй като някои от полезностите, пристигнали от Славейково и Вазово време, оцеляха. Тези полезности са свързани с опциите, които носи знанието, само че и с почитание към субекта, който дава това познание. По-горе поменах класиците, единствено че, в случай че би трябвало да съм почтен, то и тогава респектът към педагога мъчно си е пробивал път. (Същия Славейков, Петко, го помним по какъв начин се цанил за даскал, пък общинарите му дали по-ниска плата от на говедаря, тъй като " гуйдаря по през целия ден дъжд го вали, слънце го пече, пък даскала - зиме, лете - се на завет! "
Представата за даскала като за наемник-сиромах, предназначен да понаучи на обикновена грамота чедата (главно мъжките), е излишък от патриархалните времена, когато ръчното земеделие е главният източник за издръжка на едно съвсем еднородно в обществен проект население. Нашето е било таман такова преди век и половина-два. Авторът помни от дядо си по какъв начин неговият пък дядо го е отговарял да учи за даскал. " Даскалът що е аргатин. Нема ниви, нема гора, нема добитък, нищо нема. Доажда при мене да му дам сиренье, леб, да съ рани. Колко му дам, толко има. "
Всъщност тази визия за даскала у елементарния селяндур, воюваща с другата визия - за педагога като главен фактор за учебен, само че и стопански разцвет на нацията,
бе копирана от българската страна,
пък и от българското общество след политическите промени през 90-те. Тъкмо българската страна и българското общество взеха решение, че даскалът е оскъдна фигура, незаслужаваща ни особена плата, ни изключително почитание. По-нищожна и от шоумена, който се бъзика с него в тъпи тв смешки, и от чиновника, който му се прави на шеф и му спуска непрекъснато неизпълними проекти и формуляри, и от парвенюто-чорбаджия, яхнал за една-две нощи пълен джип, който му върти пръст, в случай че се скара на синчето или щерката за прищявки или фешън-експерименти.
Не споделям по-нищожна от " гуйдаря ", щото и говедата тогава бързо изчезнаха - дружно с пиетета към образованието.
Учителят се усети лишен от опора, освен това - имам вяра и до момента - освен от опора като икономическо самочувствие, само че и в обществен аспект - като почитание и самопризнание. Това обезвери педагозите с предопределение, само че още по-зле - не послужи за възобновяване на кадровия състав с младежи. (Затова и в този момент липсват към 4000 учители, както оповестява министерството.)
Та да вървят ли, или не по къщите днешните учители, с цел да не бъдат утрешните жители на страната ни необразовани?
Само че те ходеха и преди години. Част от учителските отговорности, доколкото помня, беше да се посещават домовете на бъдещите и актуалните възпитаници, да се ревизира в каква среда живеят и порастват бъдещите строители на страната. Това е част от развой, който значи, че педагогиката и образованието са грижа на безусловно всички пълнолетни - родители и администрация, учебно заведение и улица, минали и сегашни престижи. Ако прекъснеш процеса, ти трябват десетилетия, с цел да го възродиш. Или - в случай че си изпуснеш децата, те евентуално ще попаднат в други географски или идейни пространства и там други престижи ще ги учат на други полезности.
О, може тези полезности да са превъзходни,
а може и да са рискови - не се занимаваме с това в този момент. Единственото, което знам, е, че тези полезности са непознати. И ще стават все по-чужди.
Та вероятности за бъдещо развиване виждам - примерно за къщи за посетители, за хотели и туризъм, за избори и даже за вложения мога, при повече въображение, да открия. Ала за обучение, демографски напредък и национално самочувствие - тц, не виждам мотиви за оптимизъм.
Сигурно по тази причина, като вървях неотдавна до паметника на Иван Хаджийски* в Троян, където без време отишлият си наш академик се е подпрял на велосипеда си, той ми се видя угрижен. " Оптимизъм ли? като че ли споделяше -...нещо ми се позамъгли. "
---
*Смята се за основател на българската социология. Загива едвам 37-годишен като доброволец във войната против Германия през октомври 1944 година Пада на връх Висока чука, при Власотинци, Сърбия, по време на стълкновение с немската SS дивизия " Принц Ойген ".
Това бе един от въпросите при откриването на новата образователна година. Въпрос значим, само че за мен единствено още едно удостоверение за парадоксалната айлящина на така наречен наш преход. Тоест ние слагаме този въпрос тогава, когато тези, родени по времето, в което въпросът е следвало да се реши,
са към този момент родители на десетинагодишни деца
Неграмотността отхапа части от цели групи хора, напряко цели етноси. Тези групи станаха на собствен ред родители, а е знайно от педагогическите науки, че родителите научават децата си единствено на това, което сами знаят. Ако знаеш да четеш и пишеш, и чадото ти евентуално ще се научи. Дори може да те удари о земята с по-късни знания. Ако не знаеш, то и чадото ти евентуално ще попие единствено това, което знаеш. То ще е елементарна просвета от вида на - по-добре утолен, в сравнение с гладен, " русо гладно няма " и впрочем първоначални афоризми, експлоатирани от шоуформатите, само че потискащи в действителността при директен конфликт.
Отпадането обаче на цели групи от образованието, както и днешните митинги против " ходенето по къщи " от учители не са породени единствено от мързел или
са обща функционалност от просветителния и обществения безпорядък
Те са причинност от нарушаванията, от деградацията на ценностната система. И в случай че през днешния ден още мами и татьовци водят детето за ръка с китка към първия образователен ден, то е единствено тъй като някои от полезностите, пристигнали от Славейково и Вазово време, оцеляха. Тези полезности са свързани с опциите, които носи знанието, само че и с почитание към субекта, който дава това познание. По-горе поменах класиците, единствено че, в случай че би трябвало да съм почтен, то и тогава респектът към педагога мъчно си е пробивал път. (Същия Славейков, Петко, го помним по какъв начин се цанил за даскал, пък общинарите му дали по-ниска плата от на говедаря, тъй като " гуйдаря по през целия ден дъжд го вали, слънце го пече, пък даскала - зиме, лете - се на завет! "
Представата за даскала като за наемник-сиромах, предназначен да понаучи на обикновена грамота чедата (главно мъжките), е излишък от патриархалните времена, когато ръчното земеделие е главният източник за издръжка на едно съвсем еднородно в обществен проект население. Нашето е било таман такова преди век и половина-два. Авторът помни от дядо си по какъв начин неговият пък дядо го е отговарял да учи за даскал. " Даскалът що е аргатин. Нема ниви, нема гора, нема добитък, нищо нема. Доажда при мене да му дам сиренье, леб, да съ рани. Колко му дам, толко има. "
Всъщност тази визия за даскала у елементарния селяндур, воюваща с другата визия - за педагога като главен фактор за учебен, само че и стопански разцвет на нацията,
бе копирана от българската страна,
пък и от българското общество след политическите промени през 90-те. Тъкмо българската страна и българското общество взеха решение, че даскалът е оскъдна фигура, незаслужаваща ни особена плата, ни изключително почитание. По-нищожна и от шоумена, който се бъзика с него в тъпи тв смешки, и от чиновника, който му се прави на шеф и му спуска непрекъснато неизпълними проекти и формуляри, и от парвенюто-чорбаджия, яхнал за една-две нощи пълен джип, който му върти пръст, в случай че се скара на синчето или щерката за прищявки или фешън-експерименти.
Не споделям по-нищожна от " гуйдаря ", щото и говедата тогава бързо изчезнаха - дружно с пиетета към образованието.
Учителят се усети лишен от опора, освен това - имам вяра и до момента - освен от опора като икономическо самочувствие, само че и в обществен аспект - като почитание и самопризнание. Това обезвери педагозите с предопределение, само че още по-зле - не послужи за възобновяване на кадровия състав с младежи. (Затова и в този момент липсват към 4000 учители, както оповестява министерството.)
Та да вървят ли, или не по къщите днешните учители, с цел да не бъдат утрешните жители на страната ни необразовани?
Само че те ходеха и преди години. Част от учителските отговорности, доколкото помня, беше да се посещават домовете на бъдещите и актуалните възпитаници, да се ревизира в каква среда живеят и порастват бъдещите строители на страната. Това е част от развой, който значи, че педагогиката и образованието са грижа на безусловно всички пълнолетни - родители и администрация, учебно заведение и улица, минали и сегашни престижи. Ако прекъснеш процеса, ти трябват десетилетия, с цел да го възродиш. Или - в случай че си изпуснеш децата, те евентуално ще попаднат в други географски или идейни пространства и там други престижи ще ги учат на други полезности.
О, може тези полезности да са превъзходни,
а може и да са рискови - не се занимаваме с това в този момент. Единственото, което знам, е, че тези полезности са непознати. И ще стават все по-чужди.
Та вероятности за бъдещо развиване виждам - примерно за къщи за посетители, за хотели и туризъм, за избори и даже за вложения мога, при повече въображение, да открия. Ала за обучение, демографски напредък и национално самочувствие - тц, не виждам мотиви за оптимизъм.
Сигурно по тази причина, като вървях неотдавна до паметника на Иван Хаджийски* в Троян, където без време отишлият си наш академик се е подпрял на велосипеда си, той ми се видя угрижен. " Оптимизъм ли? като че ли споделяше -...нещо ми се позамъгли. "
---
*Смята се за основател на българската социология. Загива едвам 37-годишен като доброволец във войната против Германия през октомври 1944 година Пада на връх Висока чука, при Власотинци, Сърбия, по време на стълкновение с немската SS дивизия " Принц Ойген ".
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ