Такова беше детството ни на село. Поклон пред нашите баби и дядовци, дарили ни с обич и грижи през дългите ваканции
Да, огромна част от нас, обитаващи в този момент столицата и огромните градове, имат „ селски корени “. Бабите и дядовците на мнозина са и през днешния ден точно там – в обезлюдените села. Сега животът им е по-труден и позитивните страсти – доста по-малко! Чувстват се самотни и изоставени. Далеч обратно е отминало времето, когато ние с голямо неспокойствие чакахме ваканциите, изключително лятната, с цел да „ отпрашим “ на село! А там ни чакаха с разтворени прегръдки и цялостни с любов баба и дядо! Каква наслада бяхме за тях! И по какъв начин прелестно прекарвахме времето си! Газихме боси по гъстата трева, опивайки се от миризмата на полски цветя и билки, „ крадяхме “ джанки и череши от съседските дворове, играехме на „ чилик “, „ стражари и апаши “ и още доста други щури игри!
Привечер се прибирахме смъртно гладни, очаквайки приготвените от баба вкусотии: мекици или кекс, петмез, мед, сладка от смокини или горски плодове… И домакински самун или питки… Пиехме още топлото, преди малко надоено от дядо овче мляко. Пресните яйца бяха нормални в нашето вечерно меню, както и лично отгледаните зеленчуци, „ домашно “ сирене и кашкавал… Печката на дърва създаваше необикновен уют – изключително през студените зимни вечери! Спомени, мемоари, които ни карат тъжно да се усмихваме, засипани с проблемите на градското всекидневие. Ужасно е, че сме оставили нашите баби и дядовци да остаряват по този начин самотни – визитите, които вършим на село по празниците и с цел да напълним „ дисагите “, са повече от незадоволителни! Ние им изискуем голямо почитание и би трябвало да им демонстрираме доста по-често какъв брой доста сме им признателни и ги обичаме!
