Да гасиш пожари доброволно е избор. Това са хора, които

Да гасиш пожари непринудено е избор. Това са хора, които авансово са минали образование – по лична воля. Обучението не е условност. Без него слагат себе си и другите в заплаха. България гори, а доброволците още веднъж са първи на терен. Много постоянно – преди пожарната. Те носят вода, координират напъните, обезпечават принадлежности, от време на време даже просто безмълвна поддръжка. В села и гори, където страната я няма, те са вярата. И мярката за човечност.

Да засаждаш дървета също е избор. Връщаш живота там, където някой е рязал за облага. Работиш с ръце и с яд, само че и с вяра. За гора, която няма да е единствено твоя. За бъдеще, което няма да видиш. Но знаеш, че го правиш, тъй като по този начин е редно. А и тъй като някой преди теб е садил – за теб.

 

Да се грижиш за бездомно куче е избор. Вземаш живот, който някой е изхвърлил. Къпеш го, храниш го, лекуваш го, социализираш го, обичаш го. Понякога го пускаш да си тръгне с различен. Понякога остава при теб вечно. Това не е жалост, това е отговорност – тиха, упорита, всекидневна. Без хонорар. Без овации.

 

Да помагаш на деца в неравностойно състояние е също доброволство. Да им четеш, да им обясняваш домашни, да ги слушаш, когато нямат на кого да приказват. Да си там – всяка седмица, даже когато ти е мъчно. Защото знаеш, че всяка минута, която им даваш, им демонстрира, че са значими. Че не са сами. Че животът не е единствено отвод и спънки.

 

Затова, когато се питаме къде е положителното, дано не гледаме нагоре, към институциите, а встрани – към хората до нас. Онези, които избират да дават, без да желаят. Да поправят, без да се оплакват. Да бъдат потребни, без да бъдат длъжни. В свят на звук и искания, доброволците са тихото доказателство, че вярата още е жива.