Не можем да изгубим нещо, което никога не сме притежавали
Да бъдем в интимна връзка с различен човек не значи, че го притежаваме или че можем да решаваме вместо него. Затова изразът „ изгубих колегата си “, когато се разделим с него, не е доста подобаващ. По-точно е да се каже, че събитието, което изживяваме като „ загуба “ на по-добрата си половина, наподобява на развиване в границите на един развой. Чувствата на човешкото създание не са неизменими, а таман противоположното. Както душевната ни настройка, по този начин и обвързваните с нея страсти, потребности, упования и всичко, което образува вътрешния ни живот, търпят непрестанна смяна. Всички имаме характер и темперамент, които малко или доста са непрекъснати. Но възгледите ни за любовта и желанията ни са относително нестабилни. Това се отнася даже за най-продължителните и интензивни партньорства.
В избрани етапи на връзката ние обичаме същия човек по друг метод. Понякога го обичаме повече, различен път по-малко. Случва се сътрудниците да престанат да се обичат и внезапно любовта още веднъж се връща – а те са все същите хора. Щом не можем да твърдим дори за самите нас, че се притежаваме изцяло и напълно, по какъв начин бихме могли да си помислим, че можем да разполагаме с различен? Ако фактически го имаме вяра, то е единствено тъй като сме уловени в клопката на фантазията на личното си его и към този момент не умеем да разграничаваме ясно какво в действителност ни принадлежи и какво не. Тогава си фантазираме, че то е едно и също.
Ето за какво при разлъка имаме чувството, че понасяме „ загуба “ – като че ли занапред нататък няма да „ притежаваме “ нещо, което си е било „ наше “. Пренебрегваме обстоятелството, че това, което се е трансформирало, са усеща и копнежи, които преди са създавали фамилиарност, само че към този момент ги няма.
Единствената празнина, която някой човек оставя в живота на различен, е знанието, че може постоянно да се облегне на рамото му. Онова, което в действителност губим, е опорния дирек, поддържал тази заблуда. Но не индивида губим, тъй като никой не може да има никого. По тази причина би трябвало да одобряваме раздялата като развой на намиране на самия себе си, а не да скърбим за загубата.
