Лекар към д-р Щонова: Ти каква си, ма, Недельо? Ти си същата! Докога?!
Д-р Неделя Щонова описа следващата вдъхновяваща, само че и доста трагична история. Става въпрос за неин сътрудник, който е получил инфаркт и е съумял да избегне най-лошото. Тя назовава случилоте се „ Пресичане на границата “
Ето описа й:
Тази заран. Говоря си с него по телефона. Моят другар, моят доктор, моят избавител в доста сложни моменти. Човек, на който се удивлявам! Човек, който е доктор на всички места – в планината, в ресторанта, на улицата.
– Да ти кажа за оня ден. Денят, в който станах пациент. Бях си в кабинета, работех … – стартира той, без възторг, без драма. Разказваше го като доктор, само че беше го претърпял като човек:
– Изведнъж – болежка. Сърцето. Нещо не беше наред. Студена пот. Нитроглицерин – един. После втори. Нищо. И тогава към този момент знаех. Знаех, че получавам инфаркт.
Той не ми спести нищо:
– Бърза помощ. Спешното. Вече не бях доктор. Бях пациент. И тогава там в Спешното ме натисна същинската болежка. Жестока е! Хищна, разкъсваща. Убийствена е. Аз, който в никакъв случай не съм казвал гък … Сега виех от болежка.
Преглътнах сълзите си. Не, не съумях да ги преглътна. Разплаках се. А той се засмя. И продължи да споделя постепенно и хладно. Сякаш рапортува пациент на визитация:
– Масивен челен инфаркт. Лява коронарна – 100% задръстване. На 40-та минута към този момент бях при инвазивните. Сложиха ми стент. Изметоха всичко. Проходим съд. Вече нямам болежка. Няма некроза. Благословен съм. Факторът време се оказа решителен!!! Върхът на лявата камера не се е движел въобще. Но в този момент съм жив. Добре съм. По-силен отвсякога.
Това беше всичко.
Животът. Смъртта. И след това – животът още веднъж.
Стоях в цялостен потрес. Опитах да кажа нещо. Дори езикът ми отхвърляше да одобри действителността. Но въпреки всичко той беше от другата страна на линията. Жив. За момент. За безкрайност. За цялостен един втори късмет.
– Ти постоянно си бил подобен интензивист. – смотолевих – … Все безсърдечен към себе си … в името на другите.
– Ми ти ква си ма?! Ти каква си, ма, Недельо? Ти си същата! Докога?! – сряза ме той с топлота в гласа.
Ръцете ми изтръпнаха. Главата ми се замая. Сърцето ми би доста мощно. Цялата галактика се завъртя.
Понякога сме толкоз покрай ръба. Слушах. Всичко в мен гореше. Той сподели с усмивка:
– Сега би трябвало да стартира да си оросявам миокарда доста деликатно. Хайде на фитнес. Кога, а?
Не бях съответна да отговоря.
Но най-малко ще напиша.
Пиша това, тъй като не мога да не го напиша.
Като молитва.
За него. До мен. За всички нас.
Защото всички тичаме. Всички горим. Всички се раздаваме.
Животът не чака.
Животът в никакъв случай не дава обещание втори късмет. И от време на време това е извънредно ужасно.
Да не се преуморяваме.
Да не имаме вяра, че времето все ще чака. И ужасът все ще ни се разминава. Да мислим в точния момент.
Да спим, да си почиваме. Да се движим, да се храним добре.
Да се обичаме. И, за Бога, да се погрижим за спокойствието на душата си. Да не се преуморяваме.
И в случай че чуем сърцето си в миналото да шепти:
– Спри. Почини си. Живей кротичко, с наслада и в тиха доброта …
Да го чуем.
Днес през целия ден ще виждам тенис, ще направя чорба от броколи за фамилията, ще ги гушкам всичките безпределно. И след това ще седна да рисувам, както в миналото, когато бях дете и когато толкоз обичах да рисувам.
