Д-р Неделя Щонова: Чудо на гишето на Кадастъра
Д-р Неделя Щонова описа забавен роман:
" Чудо на гишето
Днес отивам в Кадастъра да извадя една скица.
На гишето ме посрещна жена с оня топъл и мощен взор, който единствено хора, минали през огромни стихии, само че оживели с достолепие, имат.
Разпозна ме, усмихна се, одобри документите и сподели:
- Гледам Ви, повече Ви чета, и като Ви засека във Фейсбук, доста Ви се веселя, доста ме вдъхновявате. Животът в действителност е знамение, и моят е знамение. Имам три деца, три … а аз съм на 63 години.
И по този начин стартира нейният роман:
- Когато бях на 41 години, менструацията ми стартира да си играе на гоненица. Ту се появяваше, ту изчезваше с месеци, като че ли тялото ми беше объркало сезоните. Лекарят беше доста смутен, сподели.. че може би влизам в ранна менопауза. Пуснахме хормони, оказаха се раздвижени, изключително пролактинът. И тогава той ме изпрати при различен експерт, който … заподозря израстък на хипофизата. Каза, че би трябвало да създадем образни проучвания.
- Направиха рентгенова фотография, видяха сянка и споделиха … да, най-вероятно е израстък. После направихме проучване с контрастност. Чувствах се извънредно. Това беше по време на смутните години към Косово. А и преди малко бях изгубила татко си. Разпадах се от тъга, отдавах го на стрес, виеше ми се свят, бях безумно изтощена. И си повтарях … тялото ми просто заплаща цената.
- Свекърва ми уреди среща с неврохирург - продължи тя. Сценарият беше написан, чакаше ме интервенция. Повърнах няколко пъти от лечението. Имах две деца, дребното беше на 15. Всички вкъщи бяхме в цялостен потрес.
- Тръгнах към болничното заведение, към неврохирургията … по пътя ненадейно ме прониза остра болежка в корема. Когато влязох в болничното заведение, незабавно споделих за болката и те по неотложност извикаха коремен хирург. Той пристигна, беше деликатен и сподели:
- Нека Ви види и гинеколог. Преди да отидете в неврохирургията, минете през гинекология.
Отидох при гинеколога. Беше обяд, към 12 часа, лекарите си почиваха в прилежащата стая, само че един от тях излезе и сподели:
- Трябва да Ви видя на ехографа.
И стартира да гледа. Дълго гледа … и внезапно измълви:
- Колеги, елате, бързо, апелирам, всички, елате да видите по какъв начин медицината се разрушава на пух и прахуляк … по какъв начин хипотезата за пролактина се разрушава на пух и прахуляк.
Стоях в смут:
- Докторе, какво виждате? Метастаза ли … ходя на интервенция … споделиха ми, че имам израстък на хипофизата.
Той мълчеше. Всички се скупчиха към ехографа … и тогава той сподели:
- Вие сте бременна. Бременна сте. В четиринадесетата гестационна седмица.
Онемях. Земята и небето се събраха. Казах:
- Не, докторе … Вие несъмнено нещо грешите. Аз ходя на интервенция в неврохирургия … тъй като имам израстък на хипофизата … а в този момент и ме плашите, че имам нещо друго … там …
Той се усмихна леко и доста постепенно сподели:
- Нямате израстък на хипофизата. Вие сте бременна в четиринадесетата гестационна седмица. Просто би трябвало да решите дали желаете да задържите това дете … след всички проучвания, контрасти, фотоси, облъчвания и лечения.
Събрахме се у дома и взехме решение - ще го родя.
Искам го. Казах … ще го родя.
И го родих … това знамение, което месеци се беше криело безшумно в утробата ми, пристигна на бял свят. Баща ми умря на 28 юни, а синът ми се роди на 28 май. Само времето беше разместило датите, с цел да може двамата да се срещнат свързани, вплетени един в различен.
Нарекох го с името на татко ми.
И той наследи мозъка му, математическата му акуратност. Сега учи в Щатите и се устоя самичък. Страхотен е. Здрав, прелестен мъж … и знаете ли … през септември ще се дами.
В този момент … на това гише … аз съумях единствено да се разплача.
Мили хора.
Не зная какво да кажа … животът е знамение. Понякога ни приготвя за най-страшното. Диагноза. Операция. Край. А след това тъкмо когато си изгубил всяка вяра - разтваря завесата и ти сервира неповторим подарък. Дар. Живот. Продължение. Любов.
Животът … този античен вълшебник … по какъв начин взема решение да ни изненада. Понякога ориста ни взема нещо, просто с цел да направи място за доста повече.
Понякога медицината си мисли, че знае всичко и държи фенерчето, че щом мери, снима, оцветява с контрастност, щом подрежда хормони, стойности, диагнози … знае какво се случва. А след това се появява една вътрешност, в която безшумно пораства четиринадесетседмично знамение, и целият този логичен спектакъл се срутва като картонена украса.
Какво е това?
Тази жена въображаемо е била прекрачила в територията на заболяването - хипофиза, израстък, хирургия, татко, край, гибел, интервенция. И тъкмо когато се вгражда вътрешно в ролята на „ пациент “, действителността я прибира безшумно и я разгъва назад в едно напълно друго измерение - това на живота, на майчинството и на началото.
И какво се оказва … че под всичките тези пластове смут, боязън, болежка и диагнози е имало едно малко туптящо сърчице, което месеци наред е пишело някаква друга истина вътре в теб. Тялото е знаело, животът е знаел. Бъдещето е знаело. Само съзнанието е изоставало, уплашено и комплицирано, закъсняло с една-единствена стъпка по отношение на това, което към този момент е било писано да се случи.
И когато споделям „ бъдещето “, зная, че по никакъв начин не му е тук мястото … само че въпреки всичко да споделя.
Утре е огромният народен конкурс „ Хора на бъдещето “.
И … съм номинирана.
Не зная какво ще стане, просто споделям. Бъдете с мен. Мислено и ми изпращайте хубава сила.
Този конкурс се провежда от списание BGLOBAL, а методологията е създадена от PwC. В него се събират визионери и персони от сферите на бизнеса, технологиите и нововъведенията, образованието и науката, устойчивостта, културата и изкуството, здравето, спорта.
Комитет по избора дефинира по двама финалисти във всяка категория, а огромното жури, което е 100 души - избира спечелилите онлайн, в действителното време на самата гала.
Може би хората на бъдещето са тези, които знаят, че действителността се огъва пред будните и положителните. Онези, които усещат по какъв начин отговорът от време на време се появява в нечия вътрешност доста преди въпросът да бъде заложен. Може би хората на бъдещето знаят, че от време на време животът те събаря на колене не с цел да те пречупи, а с цел да те сложи навръх мястото, от което ще видиш чудото.
Че не всичко, което боли, е съсипия и от време на време е най-свято прераждане.
Може би хората на бъдещето са тези, които оттатък всички NeuroLinks, изкуствени интелекти, биохакерски устройства, наночипове, високотехнологични протези за мозъка и машинни оракулни системи … носят в себе си нещо, което не може да бъде програмирано, копирано или изкуствено съединено.
… носят в себе си непоклатимата религия, че под пластовете на смут, боязън, бодърствуване и диагнози … постоянно има едно малко туптящо сърце, което знае истината - че животът е знамение.
А ние би трябвало единствено да бъдем задоволително живи, задоволително здрави и смели, с цел да го забележим, преживеем и … износим.
Благодаря.
