Д-р Мартин Табаков, коментар специално за Tribune.bg Бившият председател на

Д-р Мартин Табаков, коментар особено за Tribune.bg Бившият ръководител на Парламента Цвета Караянчева, по обучение машинен инженер, дала изявление, в което споделила, че ѝ липсвали машините и мириса на масло. Уви, това бе мотив за ехидни насмешки от избран сегмент от българското общество, пословично с ниския предел на резистентност на нервната си система, влечението си към прогресивните авангарди в политиката и крясъка като синтезирана форма на гражданска интензивност. Същият този публичен, а нормално и електорален сегмент, обича да мисли соицума като дихотомия от две елементи: хайлайф и маса. В това схващане обаче има три специфики. Първата е, че елитът и масата би трябвало обезателно да враждуват между тях, втората е, че елитът се рекрутира единствено от едно съсловие и, третата, това съсловие е тъкмо този сегмент, който мисли себе си за хайлайф. А колкото по идеологически стеснен е този сегмент, толкоз по-революционен хайлайф е. Въпросният сегмент – нищо, че нормално не го осъзнава – обожава тезата и анти-тезата на Хегел, само че не признава синтезата на немския мъдрец. Либерали извън, марксисти от вътрешната страна. Този сегмент може да бъде именуван „ градски ” и „ демократичен ”, макар че аргументи от справедлив порядък постоянно опонират на етикирането му като „ столичен ” и „ десен ”.    Това авангардно съсловие обича да мисли света - а пък и политиката като частен инстикт на обществената организация на обществото - макар другите, а не дружно с другите. Това, несъмнено, си е остарял марксистки синдром; по този начин вършат комунистите – тях ги бива в изваждането и делението. Така се зачертават имена, които се трансформират в „ някогашни хора ”.  Оттук нататък няма по какъв начин Цвета Караянчева да е заслужен човек. Тя е зачеркната, тъй като не е нито IT-специалист, нито е Customer Experience Champion в някой Call-център от многоетажен офис. Що за човек е този, на който пирамидата на Маслоу не включва кодене на JavaScript, кодене на Python, кодене на C++… Единственото, за което авангардното съсловие може да завижда на Цвета Караянчева, е, че вероятно тя яде organic домати и крастави в Кърджали. А може да ѝ завижда и за друго: за това, че някогашният ръководител на Парламента не се срами, че работата ѝ я е изпратила от Кърджали в София. Понеже измежду авангардното съсловие има хора от Кърджали, които се срамят, че са от Кърджали. Все отново жълтопаветниците не са такива, тъй като са родени на тази настилка, а тъй като хвърляха жълтите павета на Столицата. На човек, роден в даден град, не би му минало и през мозъка да разрушава същия този град. Но до момента в който не обядва масур гуджарати дал в гъсто доматено грейви с джинджифил, черен синап, къри листа и тамаринд и не пие чаша комбуча, няма какво да се лъжем – Цвета Караянчева е вандал.    Желанието на авангардното съсловие да проектира обществото по собствен облик и сходство е общото сред остарелия и новия макрсизъм. Болшевиките и левите либерали имат една и съща екзема, която чешат твърдо с пръсти: обичайното, което нормално е инертно; обичайното, чийто свят нормално е статичен; обичайното, което нормално избира обичаите пред концепциите. Традиционното, тъй като то нормално е… нормално. Когато комунистите пристигнали в България, лишили земите на селяните. Днес идеологическите им роднини желаят да ограбят и душите им. И преди, и в този момент обаче имат увлечение към натуралното сирене и кашкавал. Преди на партизаните им викали шумкари, щото се криели в шумата. Днес отново са шумкари, щото я ядат.   И всичко това е съпроводено с едно достоверно пренебрежение към елементарния човек. Презрение, добре разказано още от Елин Пелин, чрез думите на идващия от града в селото съдия-изпълнител в описа „ Андрешко ”: „ Лъжете търговците, лъжете жителите, та им продавате развалени яйца и граниво масло. Е, но чакай, жено селяшка — властта се елементарно не лъже! Пипа тя — крепко пипа! За вас бич, съветски бич — по този начин ще се оправите… Станахте пияници, пропаднахте, развалихте се — ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете страната. Ах, за какво нямам повечко власт! Ангели ще ви направя ”. Тук българският публицист, без, несъмнено, да си слага сходна цел, е уловил добре устрема на българското ляво по принцип – да има „ повечко власт ”, която „ крепко пипа ”, пък да стартира да моделира обществото (ангели да прави), до момента в който налозите си текат, под наставничеството на съветския бич. И през днешния ден авангардното съсловие мисли по същия метод: от една страна, са жълтопаветниците, от друга, „ гнидавите селяни ” (пак по Елин Пелин). Разбирате ли, че стига да им попаднеше в полезрението, новият английски спийкър на Камарата на общините, роден в едно 6-хилядно село и приближаващ от бизнеса с текстил и ситопечат, в никакъв случай не би бил The Right Honourable Sir Lindsay Hoyle за българското авангардно съсловие, а елементарен „ гнидав селяндур ”? А другояче към Цвета Караянчева може да бъде отправена резонна рецензия. Изказвания като „ върви пешком ” не подлежат на амбивалентно пояснение и тяхното закономерно продължение би било извинението: всяка дума, която капе от устата на ръководителя на Парламента, би трябвало да бъде на висотата на институцията, която той съставлява. Докато Караянчева ръководеше Законодателния орган на страната, жанрът парламентарна дипломация на процедура не даде резултати също. Подобна рецензия би била съответстваща и професионална. Но авангардното съсловие не се вълнува от това до каква степен бяха употребявани инструментите на Парламента под управлението на Караянчева, а от друго: че някогашният ръководител на Законодателния орган е машинен инженер и ѝ липсвали машините и мириса на масло. Може пък чаят от гъби да е като ракията: да не би трябвало да се прекалява с нея. *** доктор Мартин Табаков е ръководител на Института за дясна политика. Бивш консултант към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов. [i] Масур гуджарати дал - неналичието на емпиричен опит с това „ ядене ” кара създателят да се довери на свидетелските показания, че става дума за някаква форма на леща.