Белези от лавандула
Чуваш за „ Лавандуловото момче “ от доста места. Този я е чел, и оня. Говорят за балкански вълшебен натурализъм. Четеш я и ти и даже не разбираш по кое време са свършили 230-те ѝ страници. После се запознаваш с създателя ѝ, Бюрхан Керим, на 27. Идва с колело в топлия мартенски ден.Разговаряте край една маса на открито, тъй като Бюрхан пуши. Това го знаеш и от фотосите му, които се появяват на места в пространството. С цигарата и дима наподобява на някого от Френската нова вълна. Завършил е актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Маргарита Младенова, има и магистратура по постановка. За спектакъл „ Сфумато “ като режисьор е поставял „ Краят на играта “ – негова драматизация по текстове на Хулио Кортасар. Може да гледате пиесата на 27 април в Сити Марк Арт Център в София. Сега, още веднъж за „ Сфумато “, приготвя „ Животът, въпреки и къс “, акомодация по Станислав Стратиев.Иска професионалният му живот да е обвързван с режисурата, оттова да си изкарва парите. Харесва му срещата с актьорите. С книгите ще продължава, когато му остане време. Сега му се вижда непростим разкош да се затвори няколко месеца, с цел да написа. „ Аз пиша доста постепенно. Използвах времето сред театралните задължения, пандемията. С „ Лавандуловото момче “ се учех да пиша, това е четвърти вид на романа. Преди да стигне до редактор, отхвърлих три версии. Първо написах към 80 страници и си споделих – не, това не е стилът, който желая, не ми харесва. После се пробвах да съсредоточвам всичко към една теза. Получи се плоско, изсъхнало. Книгата е плод на доста старания. Опростявах фразите, търсех къси фрази. “ 
В романа тъгите на сътворението не се усещат, в противен случай, като че ли от клавиатурата се е носело без паузи радостно стакато. Въпреки нелеката конструкция със скокове сред разнообразни моменти от предишното, сред действителността и вероятното бъдеще, със промяната на „ той “ с „ аз “ в описа, с неналичието на строга причинно-следствена връзка „ Лавандуловото момче “ се чете ей по този начин. (Може би в недалечно бъдеще в това ще се убедят и немските читатели. Романът, публикуван от „ Мусагена “ под редакцията на Кремена Димитрова, ще бъде показан на книжния панаир в Лайпциг.)Разказва се за фамилията на Юсуф, чийто дядо отглежда лавандула. Един ден момчето заспива върху купа с окосената лавандула и когато се разсънва, към този момент е друг човек. Кожата му излъчва мощен мирис и колкото и да се пробва баба му Хава (мюсюлманският вид на името на първата жена, на Ева), не съумява да изкорени уханието. Пече го на слънце, търка го с вълна, натопена с оцет, маже го с лук и чесън и даже с „ кравешки говна, нима замирише и на друго, само че не съумя да се пребори “. Така белязан от лавандулата, Юсуф е жертван да е друг, другарствата му са странни, ученическата му обич с момичето от прилежащия чин – също, той не може да я завоюва нито с вафли, нито с цветя. Живите и мъртвите му родственици са еднообразно значими в израстването му с чудатостите си, с историите и легендите, които му описват, с магиите.
Как се появи „ Лавандуловото момче “? Когато бяхме първи курс при проф. Младенова, трябваше да описваме истории. Наши персонални или на близки хора. Беше ми мъчно, тъй като не е задоволително да кажеш – беше една пиянска вечер, в която се забавлявахме. Трябва да има нещо мощно, друго, ненадейно, парадокси, които носят допъл-
нителни знания за индивида. Но малко по малко започнаха да се отключват нещата. Страшно доста истории нахвърлих. И се появи момчето, което ухае на лавандула. Моят дядо гледаше лавандула. Къде? В едно село в Добричко. Насажденията към този момент ги няма. И в романа лавандуловият бизнес пропада. Винаги са ме интересували хората, нещата, които изчезват от живота. Затова фотографирам доста, протоколирам диалози. Странно е. Има гибел на близки хора, която си мислим, че в никакъв случай няма да преживеем, и по-късно отново се усмихваме. Пак се радваме. Има мощна обич, минава време и с този човек се гледаме като непознати. После отново обичаме. Искаме или не, нещата са обречени на поправимост. С нищо, което изчезва, не завършва животът. Често съм мислил по какъв начин даже след най-тежката вечер с най-голямата злополука слънцето още веднъж изгрява сякаш на инат на всичко. Хареса ми по какъв начин в края на романа сваляте лавандулата от пиедестала ѝ на магично растение. Приятелката на Юсуф споделя: „ Чувала съм, че оказва помощ против молци “. Харесва ми това заземяване – одобрявам го и като метафора за порастването на героя. Съществуват неща, с които би трябвало да се разделиш, не можеш да ги влачиш със себе си. Героят ми не се оплаква от новия си живот. Има човек до себе си. Няма го вълнението в очакване на чудото, което е изпитвал като дете, само че това е естествено. Като дребен мощно усещах, че следва знамение, че ще се случат огромни неща. Дори когато аплайвах в НАТФИЗ, имах манифест за бъдещето си в театъра. В книгата ви има доста магия. От дете изпитвам любознание към магията. Това ненапълно се дължи на прабаба ми, тя беше вярваща жена. Имам чувство, че съм хванал едно последно време, в което вярата в магиите, в митовете, беше жива. Ако в този момент бях дете, не знам дали щеше да има кой да ми споделя. Кой е първият роман, който си спомняте? Не помня на какъв брой години съм бил, напълно дребен. При прародител ми на някакъв празник сме, виждам една картина на стената. Това е сюжетът с Авраам и неговия наследник Исмаил, който е със завързани очи и чака ножа. Картината ми направи усещане, тъй като беше доста друга. Помня, че попитах и ми описаха кои са тези хора. Изглежда, имате добра памет за детството си. Не доста неща си припомням. Някои се появяват в този момент. Проф. Младенова и проф. Добчев имат огромен интерес към митологията, апокрифите. И когато работех с тях, доста неща изплуваха още веднъж на повърхността. Преди това не са ми били потребни. В книгата ви в селото построяват извънредно високо минаре, по което ходжата не може да се изкачи, тъй като му прилошава. Повтаря се историята за Вавилонската кула, за хората, на които липсва примирение и които желаят да стигнат небето. Вие сте квалифициран артист, а в тази специалност като че смирението няма място. Има го това нещо. В първите години в НАТФИЗ си мислех, че ми би трябвало доста повече самочувствие, нахаканост. Че би трябвало да стартира да одобрявам себе си. Но по-скоро артистът би трябвало да харесва себе си и да се показва през себе си. Когато си не реализатор, а основател, би трябвало да можеш да се смириш, да изчакаш, да научиш освен това. В индивида има празноти, които са ми доста забавни. Но в случай че се върнем отново към написването на „ Лавандуловото момче “ – от кое място пристигна съответно искрата за него? Може би от две същински истории. Имах прочут, по-голям от мен, музикант, който имаше кошери. И той ми описа по какъв начин е спечелил жена си. По времето, когато се вади медът, я води отвън града, споделя ѝ да седне и да изчака. Съблича се изцяло, отваря кошерите, вади една пита и ѝ я връчва. После имахме непосредствен, възрастен човек, който също гледаше пчели. Той умря през ноември, когато пчелите са затворени по кошерите. На погребението му пчелите наизлезли и няколко накацали по него. Това ми го описа неговият внук, който не е артистичен човек, не си измисля, не преувеличава.Започнаха да се комбинират доста истории. И по-късно се появи концепцията за момчето в лавандулите. В картината на Питер Брьогел Старши „ Падането на Икар “ Икар към този момент е потопен в морето, само че край него някакви селяни орат, пасат овце, животът си тече. Исках Лавандуловото момче да пътува сред историите, до момента в който пораства, да съзерцава, да мисли за живота. И в най-тежките моменти уханието на лавандула да се появява още веднъж като индикация, че животът става по-интересен.
В романа тъгите на сътворението не се усещат, в противен случай, като че ли от клавиатурата се е носело без паузи радостно стакато. Въпреки нелеката конструкция със скокове сред разнообразни моменти от предишното, сред действителността и вероятното бъдеще, със промяната на „ той “ с „ аз “ в описа, с неналичието на строга причинно-следствена връзка „ Лавандуловото момче “ се чете ей по този начин. (Може би в недалечно бъдеще в това ще се убедят и немските читатели. Романът, публикуван от „ Мусагена “ под редакцията на Кремена Димитрова, ще бъде показан на книжния панаир в Лайпциг.)Разказва се за фамилията на Юсуф, чийто дядо отглежда лавандула. Един ден момчето заспива върху купа с окосената лавандула и когато се разсънва, към този момент е друг човек. Кожата му излъчва мощен мирис и колкото и да се пробва баба му Хава (мюсюлманският вид на името на първата жена, на Ева), не съумява да изкорени уханието. Пече го на слънце, търка го с вълна, натопена с оцет, маже го с лук и чесън и даже с „ кравешки говна, нима замирише и на друго, само че не съумя да се пребори “. Така белязан от лавандулата, Юсуф е жертван да е друг, другарствата му са странни, ученическата му обич с момичето от прилежащия чин – също, той не може да я завоюва нито с вафли, нито с цветя. Живите и мъртвите му родственици са еднообразно значими в израстването му с чудатостите си, с историите и легендите, които му описват, с магиите. Как се появи „ Лавандуловото момче “? Когато бяхме първи курс при проф. Младенова, трябваше да описваме истории. Наши персонални или на близки хора. Беше ми мъчно, тъй като не е задоволително да кажеш – беше една пиянска вечер, в която се забавлявахме. Трябва да има нещо мощно, друго, ненадейно, парадокси, които носят допъл-
нителни знания за индивида. Но малко по малко започнаха да се отключват нещата. Страшно доста истории нахвърлих. И се появи момчето, което ухае на лавандула. Моят дядо гледаше лавандула. Къде? В едно село в Добричко. Насажденията към този момент ги няма. И в романа лавандуловият бизнес пропада. Винаги са ме интересували хората, нещата, които изчезват от живота. Затова фотографирам доста, протоколирам диалози. Странно е. Има гибел на близки хора, която си мислим, че в никакъв случай няма да преживеем, и по-късно отново се усмихваме. Пак се радваме. Има мощна обич, минава време и с този човек се гледаме като непознати. После отново обичаме. Искаме или не, нещата са обречени на поправимост. С нищо, което изчезва, не завършва животът. Често съм мислил по какъв начин даже след най-тежката вечер с най-голямата злополука слънцето още веднъж изгрява сякаш на инат на всичко. Хареса ми по какъв начин в края на романа сваляте лавандулата от пиедестала ѝ на магично растение. Приятелката на Юсуф споделя: „ Чувала съм, че оказва помощ против молци “. Харесва ми това заземяване – одобрявам го и като метафора за порастването на героя. Съществуват неща, с които би трябвало да се разделиш, не можеш да ги влачиш със себе си. Героят ми не се оплаква от новия си живот. Има човек до себе си. Няма го вълнението в очакване на чудото, което е изпитвал като дете, само че това е естествено. Като дребен мощно усещах, че следва знамение, че ще се случат огромни неща. Дори когато аплайвах в НАТФИЗ, имах манифест за бъдещето си в театъра. В книгата ви има доста магия. От дете изпитвам любознание към магията. Това ненапълно се дължи на прабаба ми, тя беше вярваща жена. Имам чувство, че съм хванал едно последно време, в което вярата в магиите, в митовете, беше жива. Ако в този момент бях дете, не знам дали щеше да има кой да ми споделя. Кой е първият роман, който си спомняте? Не помня на какъв брой години съм бил, напълно дребен. При прародител ми на някакъв празник сме, виждам една картина на стената. Това е сюжетът с Авраам и неговия наследник Исмаил, който е със завързани очи и чака ножа. Картината ми направи усещане, тъй като беше доста друга. Помня, че попитах и ми описаха кои са тези хора. Изглежда, имате добра памет за детството си. Не доста неща си припомням. Някои се появяват в този момент. Проф. Младенова и проф. Добчев имат огромен интерес към митологията, апокрифите. И когато работех с тях, доста неща изплуваха още веднъж на повърхността. Преди това не са ми били потребни. В книгата ви в селото построяват извънредно високо минаре, по което ходжата не може да се изкачи, тъй като му прилошава. Повтаря се историята за Вавилонската кула, за хората, на които липсва примирение и които желаят да стигнат небето. Вие сте квалифициран артист, а в тази специалност като че смирението няма място. Има го това нещо. В първите години в НАТФИЗ си мислех, че ми би трябвало доста повече самочувствие, нахаканост. Че би трябвало да стартира да одобрявам себе си. Но по-скоро артистът би трябвало да харесва себе си и да се показва през себе си. Когато си не реализатор, а основател, би трябвало да можеш да се смириш, да изчакаш, да научиш освен това. В индивида има празноти, които са ми доста забавни. Но в случай че се върнем отново към написването на „ Лавандуловото момче “ – от кое място пристигна съответно искрата за него? Може би от две същински истории. Имах прочут, по-голям от мен, музикант, който имаше кошери. И той ми описа по какъв начин е спечелил жена си. По времето, когато се вади медът, я води отвън града, споделя ѝ да седне и да изчака. Съблича се изцяло, отваря кошерите, вади една пита и ѝ я връчва. После имахме непосредствен, възрастен човек, който също гледаше пчели. Той умря през ноември, когато пчелите са затворени по кошерите. На погребението му пчелите наизлезли и няколко накацали по него. Това ми го описа неговият внук, който не е артистичен човек, не си измисля, не преувеличава.Започнаха да се комбинират доста истории. И по-късно се появи концепцията за момчето в лавандулите. В картината на Питер Брьогел Старши „ Падането на Икар “ Икар към този момент е потопен в морето, само че край него някакви селяни орат, пасат овце, животът си тече. Исках Лавандуловото момче да пътува сред историите, до момента в който пораства, да съзерцава, да мисли за живота. И в най-тежките моменти уханието на лавандула да се появява още веднъж като индикация, че животът става по-интересен.
Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ