Чудодейно изворче лекува българи и румънци
Чудодейно изворче, бликнало в равнища край днешното русенско село Каран Върбовка, върнало зрението на сляпо дете.
Тази легенда, излъчена от уста на уста от локалните хора, разнася славата на аязмото в манастира „ Света Марина “ и притегля поклонници и заболели,
които идват тук да се помолят за здраве и благополучие.
Има свидетелства, че целебното изворче оказва помощ при заболели бъбреци, глухота, неплодородие и ред други здравословни проблеми, написа Телеграф.
Поклонническият интерес към мястото датира от първата половина на XIX век, когато България към момента е била под османско господство.
Нивата била благосъстоятелност на мохамеданин от близкото село.
Човекът бил доста трагичен, тъй като чедото му се родило сляпо.
В един парещ летен ден, на 17 юли, когато се уважава Света Марина, мюсюлманинът отишъл на полето дружно с 12-годишния си наследник.
Оставил го в единия край, а той тръгнал да си прави работата.
Когато се върнал, учудването му било огромно. На мястото, където оставил момчето си, от земните глъбини бликала вода. Не вярвал на очите си, тъй като сляпото му по рождение дете към този момент виждало.
То било умило лицето и очите си с извиращата вода и по този начин прогледнало.
В селото бащата попитал кого почитат православните на този ден. Стар духовник дал отговор, че християните палят вощеници в чест на Света Марина. Тогава щастливият баща не се поколебал и дарил равнищата си в възхвала на светицата.
Мълвата за излекуваното турче бързо се разнесла из покрайнините и към целебното изворче заприиждали хора от близо и надалеч.
Отначало християните заградили бликащата вода с плет, с цел да не отиват до нея животни.
После построили хубава черква и я посветили на Света Марина.
Аязмото в този момент се намира в самия манастирски храм и е заградено с осмоъгълен парапет с три малки врати.
Легендата за прогледналото сляпо момче е записана от откриватели на обителта.
А какви чудеса е направила целебната вода през годините е описал архимандрит Вениамин (Кънчев) в „ Кратка история на манастира „ Света Марина “ с фамозното аязмо край с. Каран Върбовка “.
Освен историческата информация свещеникът е загатнал и няколко чудеса за излекуване, разказвани от локалните хора. Съобщава се за оздравял човек, ухапан от лудо куче, а през 60-те години на предишния век мощната религия и целебната вода помогнали на глух мъж да проговори. Описани са също случаи на излекувани от бъбречни заболявания хора, на страдащи от базедова болест, фарингит и други тежки болести. Историята на манастира и фамозното му аязмо е допълнена от архимандрит Виктор (Мутафов), който е работил с документални източници в Държавен списък – Русе. Много забавно и задълбочено е и проучването на Гатя Симеонова.
Манастирът „ Света Марина “ се намира в красива околност в Поломието на към 50 километра от Русе. Посещава се освен от българи, а и от доста румънци, а постоянно тук служат и свещеници от северната ни съседка. Идват и мюсюлмани, с цел да си изпълнят съдове с целебната вода. Тя е изведена от манастирската черква на открито и тече от чешма с четири красиви декоративни чучура. Хората идват, мият очите и лицето си и пият от лековитата вода. Тя е изследвана и е потвърдено, че е едва минерализирана. Твърди се, че оказва помощ при очни болести, бъбречни заболявания и други премеждия, само че най-важното е човек да пристъпва с религия и гореща молитва за изцелението си, поучават духовниците.
Всяка година на 17 юли, когато православната черква уважава Света Марина, манастирът край Каран Върбовка отбелязва своя храмов празник. Тогава идват вярващи освен от района, а и от цялата страна. Но хората идват тук целогодишно да възпламенят свещичка, да се помолят на светицата за здраве и благополучие и да отпият от целебната вода. През 2013 година манастирът получи парченце от мощите на Света Марина. Тя дойде от едноименния манастир в Ксилотимбу, Кипър, и бе донесена персонално от българския патриарх Неофит.
Смята се, че в тази околност е имало манастир още по времето на Второто българско царство (1185 – 1396). Когато страната ни паднала под османско господство, сходно на доста други манастирът бил опожарен до основи, почнали гонения и издевателства над монасите и християните. Но името на Света Марина не се изгубило в паметта на локалното население. Казват, че на остатъци от този първи манастир се натъквали трактористи, когато обработвали землището. През годините на социализма святото място запустява, а прозорците и вратите на църквата са заковани с дъски. Дълго време в постройките наоколо са настанявани възпитаници от русенските учебни заведения за осъществяване на летен лагер по военно образование. След измененията през 1989 година манастирът още веднъж е съживен.
Той закупи напълно нов образ, откакто бе извоюван европейски план и със сумата бяха осъществени ремонтни и възстановителни действия. Облагороди се и околното пространство и през летните месеци дворът е потопен в зеленина и цветя.
Близо до „ Света Марина “ минава Шишмановият път с хайдушкото укритие, което е на към 300 метра от църквата. Това също притегля към красивото място в Поломието доста туристи освен от България, а и от прилежащите страни.
Шишмановият път, пресичащ местността край Каран Върбовка, е свързвал градовете Търново и Червен, които са били най-големите и най-важни в Средновековна България. Това постоянно е привличало вниманието на историците, само че една находка от относително по-ново време също става обект на изследвания. Когато през 1967 година покрай манастира се правят изкопни работи във връзка със градеж на водохранилище, служащите попадат на нещо забавно – следи от някакви доста остарели зидове. Спират дейностите и уведомяват незабавно Регионалния исторически музей в Русе, след което стартира изследването на находката. То се прави в продължение на три-четири години. Специалистите позволяват, че това може би е хайдушко укритие, защото по времето на османското робство в региона е имало хайдушко придвижване. В местността е имало гъсти гори, които са благоприятствали неговата поява и развиване. Това обаче не е изрично потвърдено и е единствено съмнение. Някои откриватели дефинират обекта като манастирско укритие.
При изследването на обекта са разкрити два противоположни тунела, относително добре непокътнати. В своето проучване Гатя Симеонова цитира данни, оповестени през 1973 година от Жечка Сиромахова и Виолета Димова в списание „ Музеи и монументи на културата “. Смята се, че в началото е изкопана краткотрайна отвесна шахта откъм повърхността за изхвърляне на пръстта. Прокопани са били два тунела в южната и северната страна.
„ Подът на скривалището има форма на неправилна елипса с дължина 3 м, широчина в южния край 2,15 м, а в северния – 1,70 м. Високо е 1,70 м и таванът е леко корубест. Тунелите са също сводести, необятни и високи към 0,65 м. В южния завършек на помещението на 0,20 м от стената върху пода се намира отворът на тунела, който бе затворен с кръгла каменна плоча по посока към църквата. В него се влиза през едно ходило. Този тунел е дълъг 3 м, с лек надолнище надолу и излиза на изток. В края той приключва с дребна квадратна шахта (0,80/0,80 м), през която се е излизало на повърхността. (…) На северната стена на „ стаята “ е сводестият отвор на втория тунел, който е с по-силен надолнище нагоре към повърхността. Той бе опустошен при изкопните работи “, пишат Димова и Сиромахова, представени от Гатя Симеонова.
Дали разкритата инцидентно през 60-те години на предишния век находка е хайдушко или манастирско укритие, към момента никой не може да каже. След траялото няколко години изследване на тунелите, ползата към обекта понижава. И щом става въпрос за хайдути, незабавно се откриха хора неспециалисти, които допуснаха, че тук може да се е крил именитият Вълчан челник.
Телеграф
Тази легенда, излъчена от уста на уста от локалните хора, разнася славата на аязмото в манастира „ Света Марина “ и притегля поклонници и заболели,
които идват тук да се помолят за здраве и благополучие.
Има свидетелства, че целебното изворче оказва помощ при заболели бъбреци, глухота, неплодородие и ред други здравословни проблеми, написа Телеграф.
Поклонническият интерес към мястото датира от първата половина на XIX век, когато България към момента е била под османско господство.
Нивата била благосъстоятелност на мохамеданин от близкото село.
Човекът бил доста трагичен, тъй като чедото му се родило сляпо.
В един парещ летен ден, на 17 юли, когато се уважава Света Марина, мюсюлманинът отишъл на полето дружно с 12-годишния си наследник.
Оставил го в единия край, а той тръгнал да си прави работата.
Когато се върнал, учудването му било огромно. На мястото, където оставил момчето си, от земните глъбини бликала вода. Не вярвал на очите си, тъй като сляпото му по рождение дете към този момент виждало.
То било умило лицето и очите си с извиращата вода и по този начин прогледнало.
В селото бащата попитал кого почитат православните на този ден. Стар духовник дал отговор, че християните палят вощеници в чест на Света Марина. Тогава щастливият баща не се поколебал и дарил равнищата си в възхвала на светицата.
Мълвата за излекуваното турче бързо се разнесла из покрайнините и към целебното изворче заприиждали хора от близо и надалеч.
Отначало християните заградили бликащата вода с плет, с цел да не отиват до нея животни.
После построили хубава черква и я посветили на Света Марина.
Аязмото в този момент се намира в самия манастирски храм и е заградено с осмоъгълен парапет с три малки врати.
Легендата за прогледналото сляпо момче е записана от откриватели на обителта.
А какви чудеса е направила целебната вода през годините е описал архимандрит Вениамин (Кънчев) в „ Кратка история на манастира „ Света Марина “ с фамозното аязмо край с. Каран Върбовка “.
Освен историческата информация свещеникът е загатнал и няколко чудеса за излекуване, разказвани от локалните хора. Съобщава се за оздравял човек, ухапан от лудо куче, а през 60-те години на предишния век мощната религия и целебната вода помогнали на глух мъж да проговори. Описани са също случаи на излекувани от бъбречни заболявания хора, на страдащи от базедова болест, фарингит и други тежки болести. Историята на манастира и фамозното му аязмо е допълнена от архимандрит Виктор (Мутафов), който е работил с документални източници в Държавен списък – Русе. Много забавно и задълбочено е и проучването на Гатя Симеонова.
Манастирът „ Света Марина “ се намира в красива околност в Поломието на към 50 километра от Русе. Посещава се освен от българи, а и от доста румънци, а постоянно тук служат и свещеници от северната ни съседка. Идват и мюсюлмани, с цел да си изпълнят съдове с целебната вода. Тя е изведена от манастирската черква на открито и тече от чешма с четири красиви декоративни чучура. Хората идват, мият очите и лицето си и пият от лековитата вода. Тя е изследвана и е потвърдено, че е едва минерализирана. Твърди се, че оказва помощ при очни болести, бъбречни заболявания и други премеждия, само че най-важното е човек да пристъпва с религия и гореща молитва за изцелението си, поучават духовниците.
Всяка година на 17 юли, когато православната черква уважава Света Марина, манастирът край Каран Върбовка отбелязва своя храмов празник. Тогава идват вярващи освен от района, а и от цялата страна. Но хората идват тук целогодишно да възпламенят свещичка, да се помолят на светицата за здраве и благополучие и да отпият от целебната вода. През 2013 година манастирът получи парченце от мощите на Света Марина. Тя дойде от едноименния манастир в Ксилотимбу, Кипър, и бе донесена персонално от българския патриарх Неофит.
Смята се, че в тази околност е имало манастир още по времето на Второто българско царство (1185 – 1396). Когато страната ни паднала под османско господство, сходно на доста други манастирът бил опожарен до основи, почнали гонения и издевателства над монасите и християните. Но името на Света Марина не се изгубило в паметта на локалното население. Казват, че на остатъци от този първи манастир се натъквали трактористи, когато обработвали землището. През годините на социализма святото място запустява, а прозорците и вратите на църквата са заковани с дъски. Дълго време в постройките наоколо са настанявани възпитаници от русенските учебни заведения за осъществяване на летен лагер по военно образование. След измененията през 1989 година манастирът още веднъж е съживен.
Той закупи напълно нов образ, откакто бе извоюван европейски план и със сумата бяха осъществени ремонтни и възстановителни действия. Облагороди се и околното пространство и през летните месеци дворът е потопен в зеленина и цветя.
Близо до „ Света Марина “ минава Шишмановият път с хайдушкото укритие, което е на към 300 метра от църквата. Това също притегля към красивото място в Поломието доста туристи освен от България, а и от прилежащите страни.
Шишмановият път, пресичащ местността край Каран Върбовка, е свързвал градовете Търново и Червен, които са били най-големите и най-важни в Средновековна България. Това постоянно е привличало вниманието на историците, само че една находка от относително по-ново време също става обект на изследвания. Когато през 1967 година покрай манастира се правят изкопни работи във връзка със градеж на водохранилище, служащите попадат на нещо забавно – следи от някакви доста остарели зидове. Спират дейностите и уведомяват незабавно Регионалния исторически музей в Русе, след което стартира изследването на находката. То се прави в продължение на три-четири години. Специалистите позволяват, че това може би е хайдушко укритие, защото по времето на османското робство в региона е имало хайдушко придвижване. В местността е имало гъсти гори, които са благоприятствали неговата поява и развиване. Това обаче не е изрично потвърдено и е единствено съмнение. Някои откриватели дефинират обекта като манастирско укритие.
При изследването на обекта са разкрити два противоположни тунела, относително добре непокътнати. В своето проучване Гатя Симеонова цитира данни, оповестени през 1973 година от Жечка Сиромахова и Виолета Димова в списание „ Музеи и монументи на културата “. Смята се, че в началото е изкопана краткотрайна отвесна шахта откъм повърхността за изхвърляне на пръстта. Прокопани са били два тунела в южната и северната страна.
„ Подът на скривалището има форма на неправилна елипса с дължина 3 м, широчина в южния край 2,15 м, а в северния – 1,70 м. Високо е 1,70 м и таванът е леко корубест. Тунелите са също сводести, необятни и високи към 0,65 м. В южния завършек на помещението на 0,20 м от стената върху пода се намира отворът на тунела, който бе затворен с кръгла каменна плоча по посока към църквата. В него се влиза през едно ходило. Този тунел е дълъг 3 м, с лек надолнище надолу и излиза на изток. В края той приключва с дребна квадратна шахта (0,80/0,80 м), през която се е излизало на повърхността. (…) На северната стена на „ стаята “ е сводестият отвор на втория тунел, който е с по-силен надолнище нагоре към повърхността. Той бе опустошен при изкопните работи “, пишат Димова и Сиромахова, представени от Гатя Симеонова.
Дали разкритата инцидентно през 60-те години на предишния век находка е хайдушко или манастирско укритие, към момента никой не може да каже. След траялото няколко години изследване на тунелите, ползата към обекта понижава. И щом става въпрос за хайдути, незабавно се откриха хора неспециалисти, които допуснаха, че тук може да се е крил именитият Вълчан челник.
Телеграф
Източник: flashnews.bg
КОМЕНТАРИ