Човешко. Твърде човешко. Това е усещането за нея. И тази

Човешко. Твърде човешко. Това е чувството за нея. И тази човещина като че ли извира от безконечен бунар с кристално чиста вода. Веселина Кацарова.

Когато не е неуместно да бъдеш откровен. И не е уязвимост, когато сълзите не остават единствено вкъщи. Когато положителният образец разтуптява сърцето ти. Когато умееш да бъдеш признателен. Когато любовта е намирана във всеки един момент от живота ти. Да, има и такива хора. Българи. Талантливи. Харизматични. От плът и кръв. Готови да бъдат прегръщани. Отворени да прегръщат. Не единствено физически, само че и посредством духа си – като ангелските криле, които поникват на влюбените – от усмивката, от дребния жест, от положителната дума.

Срещата с Веселина Кацарова е най-неочакваното нещо, което може да се случи на човек, който в никакъв случай не е общувал с нея. Но и най-очакваното, поради обаянието, което тя излъчва от сцената.

Тя е едно същинско рокендрол момиче в света на операта – поради ритъма – 140 концерта за две години, динамичността – гастроли по целия свят, дисциплината, хигиената и правилата. И всичко това върви напред и съумява, поради и макар убеждението да не се бърза и да внимава в опитите. И по този начин 35 години, в които има единствено един единствен пропуск...



Веселина Кацарова – за незабравимите мигове и за това да бъдеш на нужното място в нужния миг, за единствения път, по който в никакъв случай не би се върнала, за момента, когато един актьор би трябвало да спре, за разликата сред мнителността и това да вярваш в себе си, за кафеза и изгарянето, за носталгията и завръщането в България. В диалога с нея се преплитат имената на Гена Димитрова, Светозар Донев и Мариус Куркински, Рикардо Мути , Караян и Холандер, Мерилин Хорн, Чечилия Бартоли, Барбара Фритоли...

Вярно ли е, че като дребна сте желаете да станете Лили Иванова?

- Да. Научих го преди няколко години от моята майка. Много е забавно и това, че улицата, на която съм отраснала в Стара Загора, носи името на Христина Морфова, която също като мен е оперна певица. Тогава една наша съседка от тази улица ме е попитала каква желая да стана, когато порасна. Аз съм дала отговор „ Искам да стана Лили Иванова “. Аз не мога да си спомня... Ето, значи от мъничка... Колко е значимо...

Благодаря на ориста, че съм оперна певица, и че от дребна съм желала да се занимавам с пеене, и това ми е предписание голямо усещане. Лили Иванова! Аз съм огромен почитател на госпожа Иванова. Голям почитател!

А за какво чак в този момент вършиме клас в Софийската опера?

- Не зная... Всъщност, започнах майсторски класове за първи път отвън България, преди четири или пет години. А първото ми изявяване като учител беше в Базел, Швейцария, където немска телевизия снима моята работа с млади артисти за локалното висше образователно заведение за реализатори. Така започнах...



Винаги съм знаела интуитивно, че това е доста отговорно нещо. Знаех, че един човек, който е направил огромна кариера, няма гаранция, че ще бъде добър преподавател. Няма гаранция и за човек, който не е бил добър в специалността си (Смее се – бел. а.).

През годините съм пособия на сътрудници, които са били в по този начин наречената гласова рецесия. Това значи, че е имало някаква оперативна интервенция върху гласа. Помагала съм им да се върнат към сцената.

А за какво толкоз късно?... Не зная... В Софийската опера би трябвало да се вършат майсторски класове...

Има ли миг или момент – не събитие – от тези 35 години, който в никакъв случай няма да забравите?

- Това е доста добър въпрос. Няколко са нещата. Първо, това е срещата ми с Караян (Херберт декор Караян, един от най-изявените диригенти на 20-и век, 1908-1989 – бел. а.) като студент в консерваторията. Той ми отвори пътя към западния свят. Караян нямаше да знае за мен, в случай че Гена Димитрова не ми беше дала късмет да пея с нея в Софийската опера. Голямата Гена Димитрова! На този концерт е участвала Луиза Лазар Петров – импресарио, която прави запис с касетофон и го изпраща на Караян и на Холандер (Йоан Холандер – един от най-известните диригенти на Виенската опера – бел. а.) във Виена.

Аз получих контракти за Виенската опера след прослушване при Холандер. Между другото, не отидох на един конкурс в Билбао, а се прибрах в Стара Загора. Там пък ме чу шефа на операта в Цюрих. Била съм просто в нужния миг на нужното място...

Няма да не помни, когато заместих Мерилин Хорн (Американска оперна певица с диапазон от контраалт до колоратурен сопран, родена през 1934 година – бел. а.) през 1992 година в Залцбург. Дебютирах доста млада. Научих Танкред (От едноименната опера на Росини – бел. а.) за две седмици – 500 страници опера... Това беше доста значим миг за мен, както и дебютът ми във Виенската опера, същата година, със „ Севилският бръснар “.



Ще се върна и още по-назад... Няма да не помни и Софийската опера, когато починалият Светозар Донев ми предложи да пея като солист. Това е първият човек, българин, който ми подаде ръка. И тук съумях да пея в „ Севилският бръснар “, „ Силата на ориста “ и „ Набуко “. През 1992 година беше и моят дебют в Миланската канара с песенна вечер, не с друго...

И още веднъж за тези 35 години – има ли път, по който в никакъв случай не бихте се върнала?

- Само поради сина ми... Аз бях един неотклонен кон, с една голяма дисциплинираност.
Не желая да се върне това, че не бях на рождените дни на моя наследник. Че го оставих на шест годинки в Цюрих и моята майка се грижеше за него. До този миг аз пътувах по целия свят с него. Това не бих извървяла, само че то беше неизбежно...

Сега наваксвате ли тези моменти, макар че той е на 23 години?

- Разбира се. Той е на 23, студент по медицина, пети курс. Той е напълно различен човек. Скоро си имахме диалог двамата, говорихме по една персонална тематика, и аз му споделих „ Ивка, скърбя. Може би е моя виновността “. Той сподели: „ Не, мамо. Ти, по този начин или другояче, нищо не можеше да направиш в тази ситуация. Дори да си била у дома “. Имам виновност, само че се веселя, че имам дете. Защото, да имаш дете с такава специалност, е извънредно комплицирано – освен физически, само че и психически, е ужасно мъчно.

Имате доста дебюти, които рецензията най-често дефинира като забележителни. Има ли лимит, в който оперният артист би трябвало да спре с дебютите, а единствено да развива и доразвива досегашните си функции?

- Разбира се. Аз даже се отхвърлих от някои функции. В момента пея единствено това...

Разбира се, дебютирах преди две години с Азучена (Роля от операта „ Трубадур “ от Верди – бел. а.). Но аз съм си подобен човек. На 39 години дебютирах с „ Кавалерът на розата “, на 42 – с „ Кармен “, в този момент съм на 57...

Това, което ме избавя, е, че постоянно нещо ме е пазило. Имала съм положителни съветници. Те са един или двама в моя професионален живот, които са ми казвали да не бързам с трагичния репертоар.

В един миг просто би трябвало да се откажеш. Критично става, когато човек стартира да желае да потвърждава нещо на себе си. Това към този момент не е здравословно.

Маестро Караян е този, който Ви е казвал да не бързате. Това ли са неговите думи, които в никакъв случай няма да забравите?

- Да. Гласът ми не можеше да влезе в някакво чекмедже. Можех да върша доста неща, само че в никакъв случай не съм правила опити.



Например, през 1994 година изпях Cosi fan tutte („ Така вършат всички дами “, комична опера на Моцарт – бел. а.) във Виена. Бяхме един състав с Чечилия Бартоли – като Деспина, аз бях Дорабела, Барбара Фритоли – Фиордилиджи... След няколко спектакъла Рикардо Мути ми сподели: „ Веселина, Вие би трябвало да изпеете Азучена “. Ако тогава бях изпяла Азучена в Миланската канара... (Замисля се – бел..а.).Тогава моят управител сподели: „ Започнем ли в този момент с Азучена, накъде ще отиваме? Какво ще изпееш след 10 години? “...

През 90-те години оркестрите започнаха да стават все по-големи и да свирят като симфоници. Операта не е симфония. Когато един артист стартира да натиска с гласа си, с цел да търси мощ, той се унищожава.

Затова, напълно куриозно, дебютирах като Азучена преди две години... Нямаше да устоя, в случай че преди време бях взела друго решение, и в историята има доста такива образци.

Швейцария трансформира ли Ви в часовник?

- Не единствено Швейцария. Аз не обичам да закъснявам. Ще се усещам отговорна, в случай че не съм точна. Такъв е моят темперамент.

Трябва да направя едно встъпление, с цел да изкажа това, което желая. На мен България ужасно доста ми липсва. Не знам дали някой ми има вяра. Аз съм родена тук. Липсват ми доста неща, само че още от дребна съумях да се интегрирам там.

Не съм единствената, която ще го каже, само че отвън границите на България, никой не ни се прекланя. Извън границите на България ще ни се подаде ръка, в случай че сме надарени, само че никой не идва с мисълта, че би трябвало да ни се прекланят или да ни ценят повече от това, което те имат.

Ние, българите, успяхме в спорта и в изкуството, тъй като там всичко е доста явно.

„ Намерих сили и останах в Цюрих, и цената е огромна “, казвате през 2018 година Става ли все по-висока тази цена през годините, и изобщо – потребна работа ли е правенето на житейски и професионални равносметки?

- Въобще няма смисъл... Някои хора споделят, че това е карма... Мен постоянно нещо ме е водило по пътя.

Наскоро гледах по малкия екран Куркински (Мариус Куркински – бел. а.), който говореше за църквата и за Бог... Аз мисля, че носим една сила и тя ни води – желаеме или не желаеме. Но всичко държим в свои ръце, тъй като на човек му се дава нещо и той би трябвало да може да го одобри. Като пластилин – дава му се и той би трябвало да може да направи фигурката...



Аз нося доста сила в себе си и тя ми е дадена от България – може би, от моите прадядовци, от моята майка и от моя баща. Аз съм такава, тъй като съм българка. Не го споделям поради дипломацията и с цел да имам почитатели. Казвам го като факт.

Например, отвън България са малко сътрудниците ми, които имат същинска сила – а тя би трябвало на един актьор, с цел да се оправя с всички компликации, които среща.

Да, аз не пребивавам в България и цената е огромна. Но къде да се върна?... Моите родители починаха... Нямам братя и сестри... Интересно е, че с годините, в които одъртявам, носталгията е все по-голяма...

Аз нямам различен език, на който мога да се изразя толкоз добре, колкото на български. Не че съм и огромен оратор (Смее се – бел. а.). Затова постоянно се връщам в България. И постоянно тук се пълня с сила.

Като приказваме за носталгия, кое е мястото в Стара Загора, което към момента Ви вълнува?

- Вълнувам се, когато ходя по улиците в Стара Загора, тъй като това ми припомня за детството. Парка... Много се вълнувам, когато попадна в сезона на липите. Изключително е с тази миризма...

Кои са хубавите неща, които виждате в България?

- Ох, какъв въпрос!... Не е хубаво, че се възнамерявам. Но би трябвало да се замисля...

Искам да бъда почтена. Трудно е да го опиша, само че хубавото е, че това е моята татковина и това, че чувам родния си език.

Аз обичам морето на България и неговия мирис. Хубаво е, когато срещнеш съучениците си или със студентите си. Това е хубавото на България.

Имате ли проекти още веднъж да запишете българска музика?

- Аз пея българска музика на всички места. Възможно е да запиша и нова музика... Трябва да е нещо, в което фактически съм уверена. Тогава бях уверена в Киркчийски (През 2003 година излиза дискът Bulgarian soul/„ Българска душа “ с аранжименти на национални песни, направени от Красимир Кюркчийски и изпълнени от Веселина Кацарова – бел. а.).



Тази музика постоянно ме е въодушевявала и предизвикала. Този диск е най-свидният за мен от всичките над 50, които съм издала. Някои от разработките на Кюркчийски ги съпоставям с импресионизъм. Много дълбока музика! Жалко, че нотите се изгубиха...

През 2016 година казвате нещо, което ме впечатли: „ Аз съм доста мнителна като актьор, нямам доверие на всеки “. Защо? И това по този начин ли е към момента?

- Да. Макар че не съм сигурна, дали тъкмо тази дума съм имала поради, когато съм я употребила. Аз имам вяра единствено на себе си. Говоря за специалността си. Срещала съм извънредно огромни персони, само че пресявам единствено това, което съм уверена, че би трябвало да отсея.

Изключително доста почитам хората, само че не се въздействам от всички думи, които ми се приказват. Изградих този кафез, тъй като човек изгаря. Не може другояче, когато си център на внимание. Тук не приказваме за надменност или неуместно самочувствие.

Аз би трябвало да изградя своята къщурка, където е моето успокоение и където намирам сили. Тази къщурка не ми разрешава да бъда неприятна. Това е моята положителна сила. Аз не позволявам отрицателна сила. Когато някой ме хапе, си споделям: „ Веси, спри си такава каквато си “.

Започна ли да се трансформирам, това не е добре. Защото актьорът пее с душата си. Той е цялост от доста качества – освен глас, само че и метод на мислене, хармония и по какъв начин се отнася с хората. Това, да бъдеш актьор, за мен е доста огромна философия.

Нека да Ви върна към една друга философия – тази на готвенето. Продължавате ли да обичате да готвите? Имате ли обичано ядене?

- О, моите ястия са напълно елементарни. Макар че не пребивавам в България, обичам постоянно да има нотка от националната ни кухня. Обичам да сготвям и тъй като съм домошар, и обичам уюта. Обичам да върша гювеч. Наскоро в Цюрих излезе зеленото зеле и това беше мотив да сготвя свинско със зеле, което доста обичам.



Не обичам и в никакъв случай на съм обичала да вървя по празненства. Това ужасно ме уморява и ми взима доста от силите като артист. Но пък обичам хората... Трябва да имаш доста огромна дисциплинираност, когато пееш 80 спектакъла на година.

След като за по-малко от минута десетина пъти употребихте глагола обичам, не мога да не Ви попитам, по какъв начин бихте траяла изречението: Аз съм човек, който обича...

- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.)...обича положителното...