“Човечество не е съвкупността от всички човеци, а тяхната обща

“Човечество ” не е съвкупността от всички индивиди, а тяхната обща иманентна природа, както “божество ” е иманентната природа на Бог
Молитвата не е унизително, хленчещо положение, а съкровено синовно другарство

Затова ще си разреша да ви предложа дребна порция от нея, суетата, пък другите, дето не са ми кръщелници, може и да не четат.

Утре е втората неделя на Великия пост, отдадена на св. Григорий Паламѕ. Изтънчен интелектуалец, ревнив подвижник и движимост богослов, той може да бъде наименуван теоретик на православието, а учението му, паламизмът - негова философска теория. Принуден от събитията (нападките на Варлаам Калабрийски) да остави усамотението, мълчанието и пребиваването в интелигентна молитва, той излиза в света и издига глас, който отеква и до през днешния ден. Дали да съжаляваме, че е бил пресечен пътят му към исихията? За неговото боговидение може би да, само че в случай че не беше излязъл в света, до нас нямаше да стигне нищо от словото му, щеше да си остане неизречено в усамотението на килията.

Усамотението и самотата нямат нищо общо. Дори са противоположни по същността си. Исихастите, пък и освен те - мнозина от нас също, в усамотението бягат от самотата, побеждават я, обезсмислят я, тъй като в усамотението намират най-съвършеното другарство - това сред безсмъртното създание и безконечния му Творец.

Самотата е напълно друго. Тя е първият и може би най-болезнен резултат от отхвърлянето на Бога. О`кей, дано Бог е небивалица, само че резултатът от отхвърлянето на тази небивалица е корозивна самотност. Мнозина са се опитвали да я обяснят и да намерят лек. В литературата най-сериозните опити принадлежат на екзистенциалистите. Признатият за бащица на екзистенциализма Сартр (макар че той стартира много преди него) стартира концепцията, че екзистенциализмът в действителност това е хуманизмът и че човек няма същина, преди да има битие и преди да стартира да прави постъпките, които го образуват. Тоест няма облик и сходство, а единствено празна дъска, на която случайността написа своите криволици.
В българската литература нещастието на самотния съвременен човек като че ли най-добре е нарисувана от огромния Атанас Далчев:

“И като че ли аз не съм живеел в никакъв случай
и зла небивалица е мойто 
битие!
Ако инцидентно някой влезе 
в къщата,
там няма да откри никого;
ще види единствено прашните портрети,
подлото и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
Стопанинът отпътува за Америка ”.

(Атанас Далчев, “Повест ”, 1925)

Отхвърляйки Бога или даже илюзията за Бог, приемайки, че не има вродена същина, а единствено нещо, което придобива по капризите на времето, индивидът къса същинските връзки със себеподобните си. Защото “човечество ” не е съвкупността от всички индивиди, а тяхната обща иманентна природа, както “божество ” е иманентната природа на Бог. А на който му тежи да мисли в понятия като Бог, дано си показа “Силата ”, която свързва всички и най-много джедаите в “Звездни войни ” и с чиято помощ, когато нещо се случи в единия завършек на галактиката, на часа се усеща ментално в другия. Представяте ли си какъв брой самотни биха били джедаите, в случай че Силата внезапно изчезнеше!

От своя страна екзистенциалната самотност и скъсването със “Силата ” ражда паническия боязън от гибелта. За мен това постоянно е било абсурд - от една страна вярваш, че гибелта е безспорен край, изключване на шалтера, само че от друга се боиш от нея. Защо се боиш, в случай че след гибелта няма да го има Шрьодингер да следи? Или си като оня човек, който цялостен живот се питал дали има нещо след гибелта или след гибелта няма нищо, най-после починал, видял, че няма нищо, и се успокоил? Напротив, от гибелта би трябвало да се бои оня, който се притеснява, че оттатък ще му си случи нещо неприятно. Този, за който гибелта е безспорен край, би трябвало да се бои от умирането (което може да е прекомерно гадно), а не от самата гибел.

Наскоро прехвърлях една книга, която като поръчка ми се стори забавна, само че след това се оказа друго. Аз съм си отговорен, задето съм тръгнал с неправилни упования. Книгата е от Ърнест Бекер и се споделя “Отричането на гибелта ” с подзаглавие “Как другите общества реагират на концепцията за гибелта ” и точно то ме сграбчи. Няма да ви я описвам, прочетете я, в случай че ви е забавно, драги кръщелници, само че ви предизвестявам, че е прекомерно материалистическа и оттова неспособна да изясни до дъно предмета си - гибелта. Тя се занимава по-скоро не със самата гибел, а с това по какъв начин я посрещат просветените атеисти. Иначе е доста добре и мъдро написана.

Силно повлиян от Фройд, Ницше и Ото Ранк (факт, който създателят не крие), Бекер вижда отношението към гибелта като резултат от сбъркана самокритика. Още първоначално той преглежда феномена на героизма в човешкото мислене, поради който всеки субект подхранва мита за изключителната значителност на личния си живот. Разбира се, този усет към героизма се обуславя от присъщите и най-силни у индивида егоизъм и нарцисизъм.

Друга причина за страха от гибелта било неправилното образование от страна на родителите и на тази база се ражда концепцията за цялостна независимост на детето, до момента в който пораства. Ние обаче знаем, че това дава тъкмо противоположните резултати. Детето пораства нервно, капризно и безсмислено, а страхът от гибелта си е все там.
Поради горното истината за гибелта трагично се разминава с визията за нея, тъкмо както и визията на индивида за самия него се разминава с истината.

Стигат до глупавия спор дали страхът от гибелта е базисна тревога или не е. От пусто в празно. И е по този начин, тъй като през цялото време не са предпоставили вярната идея за гибелта - наказване за грях, отклоняване от замисъла, от плана. Смъртта е страшна, тъй като е отклоняване от нормалността. Страшна е, тъй като човек е основан да мисли себе си като вечен, а гибелта пред очите му го кара да се съмнява. Съмнението е едно от най-жестоките санкции.

И макар че е мъчителна, такава е формалната философия за гибелта на безбожния свят, в който живеем.

Дълго се надявах (не дръзвам да кажа “молих се ”, тъй като човек доста би трябвало да внимава защо се моли), дълго се надявах, когато ми пристигна времето, да си умра безшумно в съня си, да заспя и да не се събудя, както умря майка ми (Бо да я елементарни!) - на сутринта я намерихме в леглото с книга в ръка, с очила и светеща нощна лампичка. Дай, Боже, всекиму! Така си споделих тогава и дълго по-късно го мислех, само че в този момент мисля друго. Сега желая, когато ми пристигна времето, да умра не в съня си, а на молитва.

Сега внимавайте добре, кръщелници! Какво е молитвата? Независимо от това какво сочи името, молитвата не е толкоз молба за нещо, колкото диалог. Не е унизително, хленчещо положение, а съкровено синовно другарство. Въпреки че има доста молебствия - молебствия за разнообразни неща, молебствия към разнообразни светци и по разнообразни мотиви, - в действителност молитвата е единствено една: “Господи, помилуй! ”.

Защото всички заболявания и несгоди са породени от грехове е в случай че Бог отмахне греховете, то и нещастията ще изчезнат заради загуба на първопричината си. Дългите и разнообразни молебствия са единствено мотив да останем повече време в молитвено положение, което е изключително и доста друго от ежедневното - по-напрегнато, само че и по-удовлетворяващо, тъй като вкарва молещия се в друго измерение. Не си правете труда да съставяте описи с молби, тъй като Бог знае от какво се нуждаете, още преди да си го помислите. В молитвата се старайте, кръщелници мои, да постигнете смиреното и любещо положение на деца пред своя Отец. И не правете грешката да настоявате за съответни неща, тъй като не знаете какво ще бъде, в случай че ви се изпълнят. Божията благосклонност личи най-много в отхвърли Му да извършва глупави и нездравословни стремежи.

А пък в случай че желаете да пребъдвате по-дълго в молитва, направете някое от следните неща. Купете си броеница, носете я в джоба и повтаряйте - една броеница за Св. Троица, една за Христос, една за Богородица, една за Ангела пазител, една за светеца - ваш небесен настойник и след това изначало. Или пък си купете молитвеник и си направете свое предписание за разнообразни случаи - при ставане, преди хранене, преди започване на работа, след приключване на работа, преди лягане. Започнете с малко и ще видите по какъв начин персоналното ви предписание ще се написа единствено, ще се разраства или ще се свива съгласно стадия, на който се намира животът ви. Най-сетне правете като исихастите, повтаряйте непрестанно “Господи Иисусе Христе Сине Божий, помилуй мене неверния! ” и ще видите по какъв начин тези думи ще се синхронизират с дишането ви, и ще видите какво ще стане по-нататък.

С две думи - не бойте се от гибелта, а посредством молитвата се подгответе за нея. За правилните гибелта е завръщане вкъщи.

Сигурно се питате за какво ви наговорих всичко това. Ами, с цел да не ви приказвам за простотиите, които ни заливат отвред. Не и през постите, не и в дни като този. Грехота е. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.